Вивиан Майер – „В нейните ръце”. Майстори на фотографията. СГХГ. 24 април 2019 – 2 юни 2019
Една висока жена с филцова шапка и камера Ролифлекс върви из улиците на Чикаго или Ню Йорк и снима. Където и да иде – снима, снима непрекъснато. Цели 40 години – между 50-те и 90-те години на XX век – запечатва света около себе си и себе си в него. Върху хиляди ленти, които трупа, скрити в кашони и кутии зад винаги заключената си врата. Това е Вивиан Майер (1926-2009) – американка от френско-унгарски произход, детска бавачка по професия и улична фотографка през останалото време, чийто живот и изкуство остават в пълна тайна до смъртта й. Безпрецедентното по обем наследство, което Майер оставя – около 150 000 негатива – е открито от колекционера Джон Малуф, благодарение на когото Майер се превръща в световна сензация през 2009 и в годините насам получава най-високо признание, нареждайки се сред най-големите имена в историята на стрийт фотографията.
От 23 април до 2 юни СГХГ представя изложба с нейни черно-бели и цветни фотографии, придружена от документалния филм „Да откриеш Вивиан Майер“ (2013), който се опитва да осветли енигмите и парадоксите около личността и фотографското й битие. Въпреки любопитните разкрития обаче, образът на Майер – подобно скритите й ленти в тъмна стаичка – остава все така загадъчен, недостъпен и контрастен. Тя е тайнствено затворена в себе си персона, без семейство и приятели. Заедно с това е винаги забележима – с ексцентричните си широки палта, мъжки ризи и френския акцент и, както най-добре показва обективът й, безкрайно отворена към света, с внимание и отношение към всеки милиметър от пространството му. В кадрите й има всичко: елегантни дами и модни витрини, бездомници и аутсайдери, играещи и плачещи деца, ръце на влюбени отблизо, неонови реклами, случайно паднали предмети по тротоара. Всичко я вълнува – и в близък, и в далечен план, под всякакъв ъгъл, във всеки момент. Погледът й не нахлува рязко в света на другия, не търси крайни емоции и екстремни ситуации, а се свързва с него ненатрапчиво, пазейки достойнството на образа, винаги с разбиране към състоянието, в което го улавя.
Майер не само не показва никому никоя от снимките си приживе, самата тя не се интересува от тях: проявила е едва 6000 негатива в живота си, т.е. една нищожна част от гигантския си архив. С решението да остави фотографиите си на тъмно Майер сменя радикално смисъла на уличната фотография – той се обръща отвън навътре, публичната среда и непознатите сякаш стават част от личното пространство, от вътрешния свят на фотографа. Това е една от причините за Майеровата обсебеност от процеса, от самото снимане, не от резултата. Затова някои от изследователите й твърдят, че кадрите не бива да се гледат избирателно, откъснати едни от други, а в поредица, като поток от образи, в който Майер се е носела и запечатвала, един след друг, крачка след крачка. Тя не излиза на улицата, за да дебне специалния кадър, тя излиза, за да се потопи във верига от кадри, да изживява връзката си с образите, които открива във всеки момент. Без някой да е по-значим от друг. Без да изключва никой и нищо от процеса, защото, ако не в този кадър, ще попаднат в следващия. Така всеки срещнат влиза в живота й. Неслучайно и в много от автопортретите й виждаме останалите минувачи или размножения й образ в различни отразяващи повърхности, нерядко заснет в рекурсия, който би могъл да напомня за несвършващите щраквания, за безкрайността от улици и срещи с други минувачи. Животът е споделен само там, на място, в момента на заснемане между всички заснети, от които Майер е част. Проявената и отпечатана снимка е само спомен за него. Така, вместо парадоксален, изборът й да остане фотограф без име, сливайки се с безименните си обекти, е съвсем логичен. Докато снима, споделянето на съдбите не е приключило, снимащ и сниман са заедно, още неразделени от снимката, на една ръка разстояние, подобно на нещата в личния живот. А личният живот не се показва, той просто се живее, както е живяла Вивиан Майер всеки миг през спусъка на камерата си.
