„Басейнът“ от Щефан Фьогел, превод Владко Мурдаров, режисьор Атанас Атанасов, сценография и костюми Нина Пашова, музика Добрин Векилов – Дони. В ролите: Мимоза Базова, Веселин Анчев, Анастасия Ингилизова, Асен Кобиларов, Евелин Костова. Театър „Българска армия“. Премиера на 8 май 2019 г.
Щефан Фьогел (род. 1969 г. в Блуденц, Австрия) е признат за най-успешния днес немскоезичен комедиограф. Завършил икономическа информатика в Цюрих, от 1993 г. той е професионален кабаретист (автор и актьор), а през 2002 г. се появява и първата от досега осемнадесетте негови пиеси. Макар че дебютира в залите на т.нар. булеварден театър, Фьогел няма нищо общо с жанровете, характерни за тези пространства. Изградени в ключа на поантирания, ефектен и парадоксален диалог, те клонят съдържателно по-скоро към трагикомедията. Немската критика отчита, че без да са демонстративно интелектуални, словесните дуели при него не са никак плоски или наивни; отбелязва майсторския синтез между виц и мъдрост. Текстовете му са далеч от евтината забава. Така е и с „Басейнът“ (Romys Pool, 2013).
Фабулата е подлъгващо елементарна. Ровейки из любовните писма на неверния си покоен съпруг, Ана Шнайдер открива „тлъстата“ му спестовна книжка. Синът й Гюни и живеещата в Рим негова сестра вече са поделили във въображението си наследството, готвейки за майка си попечителство и приют. Апетитите на гувернантката Инес не са по-малки. Плановете им черпят вдъхновение от деменцията, проявявана според тях от старата госпожа. Тя пък е обзета от филма „Басейнът“ (La Piscine,1969) с друга една Шнайдер – Роми, и (което е решаващо) Ален Делон. Започва да харчи на едро, за да построи басейн, наемайки при това младия Райни за учител по плуване и ухажор. Подкрепяна само от внучката си Мишел, бившата собственичка-служителка в малък пансион шокира околните чрез системно прокарване на новите си правила: „Живей от ден за ден – това е прекрасно“; „Не мечтай живота си – живей мечтите си“.
Атанас Атанасов твърди, че при прочита на пиесата не е имал пред очи друга актриса за ролята на Шнайдер, освен Мимоза Базова. Мотивиран поглед. С няколко скорошни роли тя доказва, че е навлязла в хоризонти, трудни за пристъпване. Базова минимализира до предел изразните средства, концентрирайки в тях театралния си и жизнен опит – зарежда ги с взривна плътност.
Ролята на Ана Шнайдер й дава добра възможност да покаже за какво става дума. Остроумният сюжет и текст на Фьогел със заложените в него контрасти, но и нюанси, й позволява преминавания през сложно композиран спектър от състояния. Наивната, безпомощна, трошлива женица започва все по-ясно да изглежда като прикритие на една помитаща виталност, от чиято перспектива следват детайлно диференцираните и скептични отношения към заобикалящите я, манипулирани от нея без излишен сантимент.
Нравствената пустош и отчайващата липса на съпричастност и въображение, през които й се налага да прегазва, логично предизвикват погнусено-драматичния финал, въведен от Атанасов. Включен е монологът на Заречная от първо действие на „Чайка“. Актрисата избира подход, всъщност невъзможен при поставяне на самата Чехова пиеса, но с мощен ефект. Дано се намерят театър и режисьор, които тази роля да убеди в готовността на Мимоза Базова за „О, щастливи дни“ на Бекет.
Щефан Фьогел строи цялото действие в „Басейнът“ около и чрез разгръщането на Ана Шнайдер. Българската постановка следва положеното от него. Това се отнася и за режисурата, сценографията, музиката, и за линиите, следвани от актьорите. Всички компоненти са изградени така, че да се бяга както от обстоятелственост и бъбривост, така и от схематизъм.
Трябва да се подчертае, че Анастасия Ингилизова (Инес) и Евелин Костова (Мишел), Веселин Анчев (Гюни) и Асен Кобиларов (Райни) не вкарват образите си в типизиращи калъпи, нито пък се съблазняват от възможностите за предизвикване на евтин смях. Те дават лице на различните антитези на Ана, но заедно с това изграждат образи със свои самостоятелни сфери на внушение.
Наглед непретенциозната постановка в Театър „Българска армия“ демонстрира всъщност театър с високи качества, който се дистанцира от представата за „комедия“, агресивно налагана по българските сцени напоследък.
