Камерен ансамбъл „Силуети” в състав: Калина Митева (цигулка), Габриела Калоянова (виолончело), Лилия Жекова (пиано), Кристиян Калоянов (кларинет) с участието на Майк Перу (цигулка) и Кристиян Сугарев (виола). В програмата: Трио за цигулка, виолончело и пиано №№ 1 и 2 (Шостакович), Шест прелюдии за кларинет и пиано из оп. 34 (Шостакович-Калоянов), Увертюра по еврейски теми за струнен квартет, кларинет и пиано (Прокофиев) – 14 май, камерна зала „България”;
Симфоничен оркестър на БНР, диригент Марк Кадин, солисти Атанас Кръстев (виолончело), Марио Ангелов (пиано). В програмата: Тиха музика (Валентин Силвестров), Концерт № 1 за виолончело (Шостакович), Сюита из музиката към филма „Дама Пика” (Прокофиев), Сюита из музиката към филма „Мъртви души” (Алфред Шнитке) –зала „България”, 17 май 2019 г.
Младите от ансамбъл „Силуети” не си губят времето. С всяка своя програма се заявяват все по-категорично като можещи и търсещи инструменталисти, споени в естетически сговорен състав. Програмата им бе рамкирана от двете клавирни триа на Шостакович, фиксирали контрастни моменти от живота на композитора. Митева, Калоянова и Жекова изваяха два смислови портрета на гения. Първото трио, създадено от 16-годишния студент, звучи с някаква съдбовност, покорява с лиризма на темите, с енергията на порива, изненадва те с преходите от кантилената до балаганния тип „пробягвания”, за да успокои отново съзнанието с широка мелодична линия. Това ранно трио е в една част, Шостакович първоначално го е назовал „поема”. В тази посока бе и прочитът на състава – изпипано, с тишинен, но интензивен звук, издържано в една линия с внимателно фиксиране на характерните обрати във внушението.Техният ансамбъл не е банално синхронен, той се образува от комплицираното съчетание на ярки индивидуалности, всяка от които се нанася с достоверен принос в съвместния тонов разговор. Сложно е, дори много, изисква великолепен слух и мярка в приноса към ансамбъла. Във второто трио личният характер на прочита им бе категоричен – и в мелодичния конструкт, и в същностните драматургични преломи, в (много същностно за тях) работата с щриха, в „оглеждането” на формата, в гъстотата на напрежението (триото е сходно по характер с Осмата симфония на композитора). Много въздействащо, приковаващо!
Заедно с Майк Перу и Кристиян Сугарев, четиримата от „Силуети” поднесоха Прокофиевата увертюра по еврейски теми. За премиерата й композиторът пише в дневника си на 2 февруари 1920 г.: „Увертюрата звучеше извънредно приятно, понякога малко кресливо (за сведение на бъдещите изпълнители: кларинетът да не вика и да не се удря роялът)…” Е, на концерта кларинетистът Кристиян Калоянов, който е протагонист в увертюрата, с низ от остроумни музикални идеи използваше даденото от композитора, за да пресъздаде виталността през чувствителния и метаморфозиращ тембър. Интересни бяха и транскрипциите му на шест от 24 прелюдии за пиано на Шостакович – просветлена характерност, премерен хумор, забележителен инструментален почерк.
Диригентът Марк Кадин е конструирал двете части на програмата си като силно контрастни. В първата част бе положил творби с автентичен музикален език със самостойна абстрактност. Съчетанието на „Тиха музика” за струнни от световноизвестния украински композитор Валентин Силвестров и Първия виолончелов концерт на Шостакович освети редките качества и на двете творби. Бе положено усилие да се удържи крехката тишинност в музиката на Силвестров, където, както пише композиторът, „основната идея е култът към мига….” И още: „Композиторите отново трябва да изострят вкуса и чувствителността си към музикалния момент (както, например, Куртаг), към най-фините детайли.” Изпълнението излъчваше мекота, приглушена латентна носталгия, стаена в гъвкавата, внимателно формулирана фраза, и почти изпълни изискванията на композитора да се свири „леко и отдалечено, нежно и скромно”. Напълно противоположният в изказа си концерт на Шостакович срещна интелигентен и емоционален интерпретатор в лицето на Атанас Кръстев – изнесен, оцветен, интензивен звук в първата част, ясно зададена насока в характера на темата, която бе продължена от диригента и в сарказма на партниращата корна (Атанас Цачев). Искаше ми се маршът да зазвучи още по-заплашително, настъпателно, макабрено. Изглежда прочитът на Кръстев предпочита драматичният заряд да расте до края на творбата и в такъв драматургичен порядък да затвори формата. Втората част бе истинско откровение, разтърсваща елегия, в която емоционалната изповед на солиста достигна силен драматизъм, подкрепен от диригент и оркестър накрая с изумително прозвучалия финален диалог между високо регистровото виолончело и челестата. И все пак, за мен кулминацията на прочита бе третата част – соловата каденца, дълбоко промислена от солиста. Разгърна я като горестен монолог без ексцесивни моменти, със силно въздействаща със сдържаността си изповедност и впечатляващо релефна звукова графичност. Финалът бе повече вихрен, отколкото драматичен, такава бе насоката, дадена и от Кадин… Това са естетически различия, които всеки може да отстоява, още повече, когато владее по такъв начин инструмента и когато заявява подобна дълбочина на прочита. Още нещо: на бис Кръстев изсвири Фантазията за соло виолончело на Петър Христосков – слушала съм тази пиеса и с първия й изпълнител, Анатоли Кръстев, и с други виолончелисти. Но тук текстът бе преобърнат, фантазният характер на пиесата бе използван за разгръщане на личната интерпретаторска инвенция и по отношение на темпото, и в гъстотата на разполагане на фразите, в цялата вътрешна структура на пиесата. Бе „изстреляна” вдъхновено, със зашеметяваща бравурност.
Втората част на концерта Кадин бе насочил към киното с две сюити – „Дама Пика” от Прокофиев и „Мъртви души” от Шнитке. Всъщност, те са дело на големия руски диригент Генади Рождественски. „Дама Пика” с трите си части влиза в по-голямата сюита „Пушкиниана” и е музика към несъстоял се филм на Михаил Ром. Идеята за трите карти е основна в музикалното решение на Прокофиев, решена чрез натрапчиво повторение на мотиви от няколко тона и тяхната лека разработка. Оркестърът я свиреше с удоволствие, някъде изскачаха и мотиви от балета „Ромео и Жулиета”, който композиторът започва да пише по същото време. А музиката към петсерийния телевизионен филм на Михаил Швайцер „Мъртви души” Шнитке пише през 1984 г. Сюитата на Рождественски идва по-късно, приживе на композитора, през 1993 г. и е събрала в трийсетина минути най-ценното от звуковия ресурс, заложен във филма. Партията на пианото е вгледана повече в театъра, отколкото в музиката. Всъщност, една от идеите на сюитата е да се предложат различни театрални интерпретации на музиката от солиста и диригента – нещо, от което Марио Ангелов и Марк Кадин се възползваха обилно. Театърът започна от четвъртата част на сюитата „Миналото на Плюшкин” – поредицата от гегове завърши с изнасяне на диригента от медицински персонал и замяната му на пулта с оркестрант (сюжет мечта за много български оркестранти). Но хуморът на самия Шнитке, струва ми се, бе близко да Гоголевия, неговите послания бяха драстични, дори мрачни, а сатирата му граничеше с абсурда – и далеч не само в операта „Живот с идиот”. В конкретния случай хуморът бе по-смешен, по-битов, не горчив, не жесток… А в музикалния прочит ми се щеше да има малко повече измислени неща – например, леки „пропадания” в мазурката или по-отчетливо музикално изразяване на сладникавата сантименталност в „При Манилови”, или изненадващ контраст някъде… Финалните „Валс” и „Галоп” прозвучаха като на площад – предимно силно и поради това еднообразно. Но във всички случаи, в тази руска програма имаше интересна интрига, солисти, които трябва да се чуят, и композиции, с които българската публика се запозна на концерта.
