Трайбека 2019
Още един празник на киното в Ню Йорк отлетя в историята. Тазгодишният, 18-ти поред, фестивал на независимото кино в Трайбека и носещ неговото име бе тържествено открит на 24 април в историческия театър „Аполо“ в Харлем с прожекция на документалния филм „The Apollo” и закрит на 5 май в Бийкън театър с дългоочакваната премиера на филма на Дани Бойл “Вчера”, както и с обявяване на наградите на публиката.
Трайбека е квартал в югозападната част на Манхатън и е от най-засегнатите след терористичната атаката на 11 септември 2001. Това дава повод на Робърт Де Ниро, дългогодишен жител на квартала, заедно с Джейн Розентал и Крег Хаткоф, да положат основите на събитие, което да върне интереса към тази част на града и да спомогне за неговото икономическо и социално раздвижване. Така се ражда „Трайбека Филм Фест (Tribeca Film Fest – TFF) който успява само за първите си три издания да донесе на местния малък бизнес печалби от над 50 милиона долара и да добави цели 660 милиона долара в икономиката на Ню Йорк. Още при самото си заявяване, фестивалът показа, че има сериозен характер и амбициозни намерения. Събитието по презумпция е обърнато не само към професионално ангажираните си следовници, а и към обикновените жители на града.
От времето на първия фестивал, организиран за рекордните 120 дни, с помощта на хиляди доброволци от квартала, и на чиито първи прояви Роберт де Ниро и Джейн Розентал продават билети на улицата, до днес, „малкият”, но изключително добре менажиран фестивал за нискобюджетни филми се разрасна до високо бюджетното предприятие. Днес визитната картичка на Tribeca Enterprises съдържа мрежа от брандирани компании в областа на кино и медийният бизнес: Tribeca Film Festival, Tribeca Film Festival International, Tribeca Film Institute, Tribeca Cinemas, Tribeca Digital Studios, Tribeca/ESPN Sports Film Festival и Tribeca Television и Tribeca Film – компания за разпространение на филмова продукция. С други думи, на 18-ия си рожден ден, Трайбека е диверсифицирана глобална медийна компания. Мисията й е да представя творци с уникални платформи с цел да разширява и улеснява достъпа на публиката до независимите филм и медии. Така през изминалите си 17 издания Трайбека се превърна от малък квартален фестивал в морето от подобни форуми в мегаполиса Ню Йорк в запазена марка за качество, в мечтан форум за кинопроизводители и разпространители, във фестивал клас А.
18-то издание на Трайбека е филмов маратон, оставящ много открити въпроси за съвремието ни и за ролята на киното в настръхналия свят, в който живеем. Въпроси, звучащи от екрана, въпроси, настойчиво задавани и дискутирани и в организираните, и в свободните разговори и дебати, съпровождащи официалната програма на феста. Въпроси, на които хората, отдали живота си на киното, нямат еднозначни, а дори понякога и никакви отговори, което усилва звука на въпросите и тяхната значимост. Въпросите и търсенето на отговори тази година обединиха почти цялата селекция от разказани с камера човешки истории и съдби – от страната домакин и света, от миналото и от нашия ден. Тези общочовешки проблеми, разкривани чрез силата на киноразказа във всичките му форми, е това, което прави тези истории вечни и което щедро можеше да се види и тази година на Трайбека.
На фестивала бяха показани 113 пълнометражни и 63 късометражни филма, както и 18 телевизионни проекта. В международната селекция намериха място заглавия от 44 държави. За жалост, и тази година не отбелязахме българско участие дори в качеството на копродуценти с друга европейска страна.
Най-интересен от филмите от нашия регион беше дебютът на младия турски режисьор Дженк Ертурк „Дървото на Ной“. Фабулата леко ми напомня българския „Дърво без корен“, а естетиката – на киното на Йълмаз Гюней. Изправен пред края на тежка битка с неизличима болест, Ибрахим (Халук Билгинер) моли сина си Омер (Али Атай) да го върне в родното му село. Старият мъж иска да бъде погребан на свято място край селото, под вековно дърво, което местните нарекли Дървото на Ной, защото вярват, че е посадено от самия Ной след библейския потоп. Конфликтът между местните хора, за които това ще е светотатство, колебанията на Омер и твърдостта на баща му са представени с добро, психологически обосновано и майсторско боравене с киноезика. Смислен и дълбоко емоционален разказ, който изследва етическите въпроси около цената на личната победа, съизмерима със склонността да се реагира екстремно и с насилие, когато не се печели, а се губи.
Фестивалът почете дългогодишни творци и посрещна изгряващи таланти, проведе множество срещи, разговори, дискусии за ролята на киното в днешния свят. Не бе пропуснато и традиционното запознаване на участници, гости и журналисти с последните технически нововъведения и в дебатите около технологизирането на филмовия процес.
Трайбека раздава две награди за игрално кино: за американска и за чуждестранна продукция, награди за документално и късометражно кино, за телевизионна работа, музика, игри и онлайн проекти. Тази година в раздела игрално кино тези награди респективно заслужиха американската лента „Горяща тръстика“ на режисьора Филип Юман и „Къща на колибри“ на режисьорката Бора Ким от Южна Корея.
„Горяща тръстика“ предизвика буря от възторзи, интерес и ентусиазъм, още преди да бъде показан. Филип Юман го е направил удивително млад – между 17-ия и18-ия си рожден ден. Но от Ню Йорк си тръгна триумфално с голямата награда на фестивала и като най-младият някога участник и носител на отличие на такъв форум, едва на 19 години. Историята на филма е вдъхновена от блус културата на Южна Луизиана. Юман ни я разказва уверено и мощно, като фокусира вниманието върху съдбите на майка и син алкохолик и свещеник (в ролята Уендъл Пиърс, носител на наградата за мъжка роля). Критиците отбелязаха изумително зрялото боравене на режисьора с киноезика, символиката и изображението в дебютната му работа. Отсега сравняван с Уилям Фокнър и младия Терънс Малик, повече от сигурно е, че бъдещите проекти на Филип Юман ще се очакват с огромно нетърпение.
Корейският филм с американско продуцентство „Къща на колибри“ проследява драмата на 15-годишно момиче, което търси изход от проблемите си в училището и семейството през не толкова далечната 1994. Работата на режисьора Бора Ким бе определена като “нежна, спокойна, минималистична и женствена”. Подходът към разкриване на героинята показва разбиране и чувствителност и е прекрасно защитен от актрисата Джи-ху Парк, която получи наградата за женска роля. Критиците сравниха филма с работата на японския майстор Хирокадзу Коре-еда и това е повече от заслужено.
Наградата за документален филм грабна „Птичи заговор“ – шотландско-шведска продукция на Елен Фиске и Елинор Халин. И този филм е дебют и ни разказва за приют в Шотландия, където срещаме сирачето Джема, чиято близост и разбиране с нейния отглеждащ гълъби дядо приключва драматично, след като тя ражда дете от приятеля си, груб и невъздържан насилник. Комбинацията от мрачни и болезнени моменти, следвани от светли и почти романтични кадри, дори сцени, поднесени с хумор, обогатяват истинността на посланието на филма, създаден с много чувствителност и символна естетика.
Наградите на публиката останаха у домакините. За игрално кино печеливш се оказа „Плюс един“ на Андрю Римър и Джеф Чан, а за документално – „Весели напеви от дълбокия Юг“ на Дейвид Чарлс. Първият е забавен разказ за сложността на човешките взаимоотношения днес, за любовта, брака, самотата и отчуждението в стремително бързия ни живот. Документалният разказ на още един дебютант на фестивала, режисьора Дейвид Чарлс, е за работата на диригент на хор, чиито певци са с различна сексуална ориентация. Филмът разказва за последиците от надигащата се в последните години вълна на омраза към сексуалните малцинства.
Съпътстващите програми и тази година не разочароваха. Множеството разговори, дискусии и дебати бяха толкова широко посетени, колкото и самите филми. Разговорите между Франсис Форд Копола и Стивън Содърбърг, Дейвид О. Ръсел и Дженифър Лоурънс и най-вече на Мартин Скорсезе с Робърт де Ниро преминаха при огромен интерес. На фестивала бяха отбелязани и годишнините от премиерите на вече класическите „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, „Хапки от реалността“ на Бен Стилър и „Семейство Симпсън“.
Във вече изцяло функциониращия комплекс на фестивалния център най-много млади хора – подрастващи и деца, и този път се събираха около Tribeca Immersive Virtual Arcade and Cinema 360. На няколко места имаше възможност човек да задоволи любопитството си от процеса и гледането на виртуални изображения, включително на малък сет от „Игра на тронове“ и дори от „Отмъстителите: Краят“. Така фестивалът помага да се гради подкрепа за киното чрез достъп до иновациите и технологиите в бранша, както и да разширява тези възможности. С тези си усилия фестивалът в Трайбека събира заедно хората с идеи и разноликата им публика, за да се вслушат в човешките истории, разказани във всичките им визуални форми: филм, телевизия, реклама, музика, игри и онлайн, навсякъде по света.
Светът е нарекъл Ню Йорк „градът, който никога не спи“. И е вярно. Когато мнозина си лягат след работа, други вече са на път за работа. Но във вечно будния мегаполис има едно място, където тази максима има пълно олицетворение – Таймс Скуайър. Нюйоркчани гледат да го избягват винаги, когато могат. Но ето на, тази година, след последната ми вечер на Трайбека и някъде в малките часове, неусетно се озовах на площада. Бях се запознала с един млад, възпитан и пълен с ентусиазъм кинаджия и, увлечени в разговор, бяхме минали двайсетте улици, делящи основния хъб на феста от вечния блясък на площада: гигантските реклами, безспирно течащите новини от света, от борсата, от спорта, рекламите за театрални спектакли и филми, за телевизионни сериали и дори за социални мрежи и онлайн инфлуенсъри. Докато се оглеждахме за спирка на метрото, събеседникът ми възторжено се провикна: „Ето! Ето на! Ето, нали за това говорим! Виж, днес цялата планета живее на такъв, на подобен на този площад! Прекарваме повече време, вторачени в екран, отколкото в очите на другите… Размихме границите между реално и виртуално, между истинско и фалшиво… Понякога не знам дали не съм холограма! Кой е предполагал, че изображенията са на път да подменят живия ни живот“…
Вече в метрото си мислех, че дали движещите се картинки и светещите екрани ще подменят живота ни или само ще го обогатят, е избор, наш избор, на всички, които още дишаме на тази планета.
Но аз какво ли разбирам…
И само бъдещето ще покаже.
Ню Йорк, специално за „К“
