Утопии, граници и брограмисти[1]
Идеологията на Силициевата долина черпи своите корени от американската контракултура на 60-е години на ХХ век или дори от времето на пуританизма: става въпрос винаги за едно и също – събаряне на граници, изграждане на егалитарни общности и всичко това чрез замяна на дрогата ЛСД и Библията с компютърни системи.
Разговор с Фред Търнър
– В Силициевата долина има една широко разпространена идеология, според която технологиите са винаги доброжелателни сили: какъв е нейният произход?
– За да открием нейния произход, трябва да се върнем към комунитаризма от 60-е години на ХХ век. В контракултурата имаше две течения. Едното течение, новата левица (New Left), правеше политика, имаща за цел да промени политиката, фокусирайки се върху институциите, но без целенасочено да проявява недоверие към йерархиите.
Второто течение, което всъщност даде импулс на света на технологиите, е онова, което аз наричам „неокомунитаристи“. Между 1966 г. и 1973 г. станахме свидетели на най-голямата вълна, позната в Америка, на развитие на общностите. Тези хора се бяха концентрирали върху отказа си от политиката и бюрокрацията и търсеха свят, в който да могат да променят съзнанието си. Те смятаха, че, за да постигнат целта си, на помощ „ще им се притекат“ маломащабните технологии. Те искаха да променят света, като създадат нови инструменти, които да им позволят да трансформират съзнанието.
Именно тази концепция е в основата на декларациите, с които излизат компании като „Гугъл“ и „Фейсбук“, когато обявяват, че, свързвайки хората помежду им, те правят света по-добър. В известен смисъл това е една „свързваща“ политика. Също като неокомунитаристите и тези компании си представят свят без йерархии; свят с хора, равни помежду си; свят, изпразнен от каквато и да била политика. Тази традиция оставя след себе си тежко наследство, поне що се отнася до общностите. По ирония на съдбата тъкмо общностите са изключително консервативни. А когато вие елиминирате бюрокрацията, йерархията и политиката, вие унищожавате способността да се преговаря, при определени условия, за разпределението на ресурсите.
Вие замествате тази способност с харизма, с идеята да бъдеш cool, както и с представата за споделяне на властта, но го правите негласно. Изведнъж се оказвате в общности, водени от харизматични мъже, и сред жени, „изпратени в заточение“, където да раждат деца и да сипват белина във водата, за да предпазят хората от болести… Много от тези общности, обособили се през 60-е години, се оказват най-расистките, хетеронормативни и авторитарни „сборища“, които някога съм виждал.
– По какъв начин трябваше компютрите да създадат свят без бюрокрация, йерархии и политика? Как информационните технологии улесняват типа трансформации, към които се стремят неокомунитаристите?
– Неокомунитаристите се провалят, що се отнася до широкомащабните им намерения. През 1973 г. почти всичките им общности са или изчезнали, или са се разпуснали. През 70-е и началото на 80-е години повечето хора, живеещи в подобни общности, са все още в района на Санфранциския залив. И навсякъде около тях светът на технологиите ври и кипи. На тях им трябва работа, ето защо много от тези хора започват да работят в технологичната вселена.
Хората, които имат връзки с комуналното движение (особено Стюарт Бранд[2], както и свързаните със списанието „Каталог на цялата Земя“ (Whole Earth Catalog), започват да преосмислят компютрите като инструменти, с които да трансформират контракултурата, която от 60-е години насам изобщо не функционира.
Стюард Бранд кръщава компютрите „новата дрога ЛСД“. Големите фантазии са, че те са инструментите, които ще променят съзнанието, че с тях ще може да се постигне онова, което не можа да стане с ЛСД и с общностите. Че с тях най-накрая ще могат да се свържат хората чрез онлайн системи и около тях ще могат да се изградят нови инфраструктури.
Що се отнася до това дали днес тази технологично-утопична традиция е защитавана в технологичната индустрия по същия начин, по който и в миналото, отговорът ми е, че това зависи от компанията. В някои отношения Apple е много цинична. Марката постоянно продава утопични идеи. Тя предлага своите продукти като инструменти за утопична трансформация в духа на една контракултура.
От появата си Apple започва да се занимава с цяла серия емблеми на контракултурата. В други компании това все пак е някаква искрена политика. Наскоро имах възможност да прекарам доста време във „Фейсбук“ – там искрено искат да изградят онова, което Марк Зукърбърг нарича „по-свързан свят“. Не съм в състояние да кажа дали техните практики съответстват на убежденията им. Преди около десетина години прекарах доста време в „Гугъл“. Там наблюдавах един интересен цикъл.
Той започваше с: „Не бъдете злонамерени“. А след това следваше въпросът: „Добре, но какво е хубавото в случая?“ Информацията дава на хората средствата за действие, овластява ги. Ето защо е добре да се предоставя информация. Кой предоставя тази информация? О, добре, „Гугъл“ я предоставя. Така че вие се озовавате в затворен цикъл, в който онова, което е хубаво за отделните хора, е добро и за „Гугъл“ и обратно. Но в това пространство трудно се живее. Импулсът да се спаси света е искрен, но хората са склонни да го бъркат с импулса да работят за добруването на команията. Това е стара протестантска традиция.
– През 90-те години идеологията, според която технологията е добронамерена сила, се радва на добър прием и привлича привърженици. Спомням си медийния шум около „новата икономика“. Днес говорим повече за тъмната страна на технологиите: следене, нерегламентирано събиране на данни, лицево разпознаване, фалшиви новини и др. Как си обяснявате тази най-сериозна опозиция срещу това първоначално утопично течение?
– Можем да го свържем директно с разкритията около аферата Сноудън. От петнадесет години водя курс на тема „Цифровите медии в обществото“. Когато го започнах през 2003 г., студентите ми винаги казваха: „Ах, Търнър ли… той е такъв голям песимист!
Курсът щеше да бъде много по-интересен, ако по време на него не четяхме единствено уебсайта на Apple“. А днес те по-скоро казват: „Ах, Търнър ли … той е такъв голям оптимист! Сякаш нещо не му е наред.“
Аферата Сноудън е повратен момент. По отношение на общественото говорене това е моментът, когато хората си дават сметка, че са наблюдавани, и започват да чувстват, че това е проблем.
В Силициевата долина това отчасти е маркетингова стратегия. Политическа операция от първостепенно значение. Ако Долината успее да убеди Вашингтон, че е люлка на бъдещето и че нейните мениджъри виждат онова, което онези от старата и задушаваща столица не могат да видят, тогава тези босове ще могат и да се застъпят в полза на дерегулацията.
Защо да поставяме ограничения на бъдещето? Кой иска да направи това? Да претендираш за терена на утопичното бъдеще е тактическа претенция.
– Когато въпросът е какво съдържание технологичните компании могат да допуснат на платформите си, те сякаш предпочитат дерегулацията и laissez–faire: някак се подразбира, че те избират да не се намесват в това, което хората публикуват. На какво се дължи това отношение?
– Принципът laissez-faire се корени в инженерната култура и това отношение се възнаграждава от търговията. Някои виждат в това добре пресметнато бизнес решение.
Според инженерната култура определящото е производството на продукта. За един инженер, ако вие създавате нещо, което работи, значи сте изпълнили етичните ангажименти, с които е натоварен вашият мандат. Не от вас зависи дали ще бъде разбрана социалната мисия на проекта ви, също като прочутите думи от песента на Том Лерер[3]: „Веднъж, след като ракетите са излетели, кого го вълнува къде ще паднат?“
Инженерите, работещи за „Фейсбук“, и някои други компании бяха в известна степен объркани, когато им бе казано, че системите, които са проектирали, корумпират публичната сфера (а те очевидно работят много добре; ефективността им се измерва в печалбите, които генерират, така че всичко изглежда етично и „добро“ по начина, по който го разбират в „Гугъл“). А хората, които изграждат новите инфраструктури, не са просто инженери, а медийни професионалисти.
Преди много години прекарах доста време с инженери от „Гугъл“, които преди това по някакъв начин са били свързани с журналистиката. И те наистина имаха какво да кажат по въпроси, свързани с контрола и с управлението на информацията.
Но когато разговорът преминеше към новините, те идея си нямаха какво се случва. Новините бяха нещо друго.
Инженерните компании, които всъщност са медийни компании, като „Фейсбук“, изпитват най-много трудности при разработването на новите етични рамки, с които да могат да се справят с опита, който трупат. Давам им предимството да се съмняват. Те се опитват да прилагат онова, което наистина познават: етичните рамки на инженерството. И когато тези рамки не работят, съвсем нормално е компаниите да са объркани. Инженерите се опитват да правят политика чрез смяна на инфраструктурата. Те леко я променят.
Това е малко като гражданин на древния Рим да се опитва да промени обществения дебат, като извърши преустройство на Форума. Светът на инженерната мисъл не знае как да се меси в дебатите, които не са посветени на инфраструктурата.
– В книгата си „От контракултурата до киберкултурата“ изразявате определено отношение към наследството на Стюард Бранд, Норберт Винер[4] и други[5]. Днес обаче големите компании са направили от техноутопията оръжие, което им помага да си продават продуктите и да постигат амбициите си. Има ли надежда за техноутопията? Можем ли да възстановим част от първоначалната й визия?
– Всеки утопизъм е склонен да бъде събираща система. Той обещава глобално решение на проблеми, които винаги представляват част от цялото. От моя гледна точка проблемът не е технологичният, а утопичният аспект на техноутопията. Не би бил работещ нито един глобален подход. Това, което бих препоръчал, не е да се разделим с технологиите, а по-скоро да ги възприемем като неразривна част от нашия свят и да я отчитаме така, както правим с пътната мрежа, с архитектурата в строителството на сградите, с начина, по който организираме болниците си. Разработените от нас технологии са инфраструктури.
Все още не разполагаме с понятията, с които да опишем инфраструктурата политически. Когато става дума за някакви апарати, технологични устройства, хората все още правят твърде много асоциации с магическите сили; те все още не са готови да ги възприемат като нещо банално и обичайно, какъвто е например битумът[6].
Но ние трябва да мислим за тези обекти, използвайки неспецифични, обикновени термини. Трябва да разработим институционални рамки, които да ни позволят да разсъждаваме по какъв начин искаме да прокараме законодателни промени, засягащи движението по пътищата. А тъй като технологиите позволяват нови сътрудничества и нови общности, това допълнително ще улесни задачата ни.
Но върху функционирането им си заслужава да се помисли. Като цяло утопията не е полезен подход. Полезен подход е оптимизмът, но той може да бъде просто частично решение: той допуска страха и ужаса, по същия начин, по който позволява разногласието.
Изразът „инфраструктурни политики“ означава няколко различни неща. Той предполага да се признае, че всяка изградена среда, било то от битум, бетон или кодове, има политически последици. Пошегувах се, когато преди малко говорих за преустройството на Форума.
Може би шегата ми не беше чак толкова уместна, имайки предвид, че заоблената конструкция на Форума насърчава някаква форма на дебат.
Представете си аудитория, в която някой седи на сцената, а публиката го наблюдава, и събиране на квакери[7], където всички са седнали в кръг.
Много е различно. Следователно структурата има значение, важна е. Концепцията е изключително съществена. Тя е процесът, чрез който политиките на един свят се превръщат в ограничения за друг. Но как са създадени тези ограничения? Какви са техните последици за политическия живот? Да изучаваш инфраструктурните политики означава да изучаваш политическите идеи, вложени в процеса на проектиране, както и последствията от инфраструктурните решения върху политическите възможности на общностите, които ги прилагат.
Електронната граница
– Кои са социалните практики и културни институции, които са част от технологичната индустрия и които оживяват на фестивала Burning Man[8]? Дали Burning Man не е начин да се сбъдне обещанието на Силициевата долина, което всъщност тя не изпълнява?
– Не бих стъпил повече на фестивала. За света на технологиите Burning Man е това, което през XIX век е била протестантската църква за завода. През XIX век, ако живеехте в малък индустриален град, щяхте да работите шест дни в седмицата. А в неделя щяхте да ходите на църква. Там, на първия ред щяха да седят мениджърите, точно зад тях – шефовете от средния ешалон, а в дъното – работниците: организацията на работа в завода щеше напълно да се повтори в църквата. Там щяхте да видите как се организира работната сила за Божия слава. В Burning Man повтаряме съвместната си работа по даден проект. От Силициевата долина ни залива море от инженери. Те действат в съответствие със социалните структури, от които Долината зависи.
Но те могат да направят и нещо различно: могат да станат собственици на проекта. Могат да участват в общ процес с екипа, който сами са си избрали. В пустинята (Burning Man се провежа в пустинята „Блек Рок“ – бел. пр.), те могат да направят това, което компанията обещава, но никога не изпълнява.
Утопичното обещание на Долината гласи: „Елате тук и изградете бъдещето с единомишленици. Потопете се в проекта и излезте от него, след като сте спасили бъдещето“. А в Burning Man вие наистина можете да го направите. Там вие избирате своя екип, създавате произведение на изкуството и хората му се възхищават; оказвате се в общност, която се самоописва като утопична и която за времето на фестивала чертае алтернативно бъдеще.
Burning Man сякаш дословно копира пуританския идеал. Какво искаха пуританите? Когато дойдоха в Америка, те си представяха, че Бог ги контролира. Представяха си, че ще построят град на хълма. „Целият свят ни наблюдава“ – казва Джон Уинтроп[9]. Когато отидох на фестивала Burning Man, онова, което най-силно ме впечатли, бе: в пустинята съм, в библейската пустиня на Израел, небесата ме гледат и всичко, което правя тук, трябва да бъде полезно и да има смисъл. Това е протестантска идея, която едновременно с това е и технологична, и общностна. Всички тези елементи се сливат в Burning Man и това е една от причините мястото силно да ме очарова.
Разбира се, Burning Man има много проблематични аспекти, които ме притесняват. Въпреки това, изживях един „момент“ – при първото си посещение, когато навлязох на малко повече от два километра навътре в пустинята. Когато се обърнах към града, забелязах билборд, който приличаше на табло на бензиностанция. Той се завъртя така, както е обичайно при такъв тип съоръжения. Можеше да е знак на всяка една петролна компания, но бе гигантско розово сърце. За момент си представих, че моето предградие – там в Силициевата долина, се ръководи от любовта. Това е широко разпространена илюзия в Burning Man. Но ми е мила. Харесвам я. Направо ме побърка сред онази пустош там.
– В книгата си вие споменавате Джон Пери Барлоу[10], Кевин Кели[11] и други, които популяризират идеята за интернет, като говорят за него като за „електронната граница“. Дали тази граница сега е затворена?
– Тази метафора не е извадена от някой далечен епизод от историята на Америка, а е от епохата на Кенеди. След Втората световна война Америка търпи промяна – и от държава „подразделение“, в която дори няма обща магистрална система, тя се превръща в място, където има предостатъчно от всичко, включително пари и технологии. Това дава възможност на хипитата да обикалят с фолксваген комби из цялата страна, за да снимат филми в продължение на две години.
Това е удивителна трансформация. Хора като Джон Ф. Кенеди да започнат да говорят за „Нова граница“ (New Frontier) от гледна точка и на индустрията, и на интелектуалната мисъл. Такъв тип хора популяризират идеята, че Космосът ще бъде новата граница. Така с него предстои да се заеме светът на технологиите. Хората, които са в разцвета на силите си през 90-е години на ХХ век, са децата на този свят.
Един от най-големите митове за контракултурата е, че тя не е участвала във военно-промишления комплекс. Това е вярно за новата левица, но неокомунитаристите се занимаваха в значителна степен с кибернетика. Те наистина се надяваха, че ЛСД ще им помогне и да преминат през непознати до този момент психологически бариери, и да изградят нови социални граници.
Днес в САЩ повече не се чува някой да използва реториката за новата граница. Тръмп и неговият ретрограден, мачистки и псевдофашистки лозунг „Да направим Америка отново велика“ направиха така, че на никого да не му хрумва да живее на границата.
От друга страна, в света на технологиите все още има хора, които взимат малки дози ЛСД, експериментират с няколко романтични връзки едновременно, търсят сблъсъка между промените на съзнанието и новите социални структури. И тези вселени са все още много тясно свързани с наследството на контракултурата.
Така дори и ако говоренето за новата граница да е изчезнало и самата граница да е затворена заради следенето в интернет и търговията, хората, които работят в сферата на технологиите продължават да възприемат живота си като на първопроходци.
– В техноутопичната традиция винаги има едно либертарианско ядро. Мислите ли, че в индустрията се отвориха нови политически пространства?
– Silicon Valley Index е невероятно демографско проучване, правено през последните петнадесет години, което показва, че политиките в Долината не са се променяли. Като цяло регионът е константно демократичен, либерален, по-скоро ляв. Но хората, които се радват на най-голямо внимание в Долината, са големите изпълнителни директори.
Възприемането на Долината като либертарианско пространство е всъщност резултат от комбинирането на искрените либертариански убеждения на хора като Питър Тийл[12] и честването на либертарианските идеали по страниците на пресата от Източното крайбрежие. Тази концепция има за цел да насърчи изобретатели като Стив Джобс, за да „подмлади“ мита за американския герой. Но за да произведат този герой, журналистите пренебрегват контекста, който го е създал. Те не могат да разкажат никаква история – нито контекстуална, нито структурна.
В техните истории героите са самотници, които отхвърлят света, за да се съобразят с либертарианския идеал от роман на Айн Ранд. Следователно тук по-скоро говорим за сътрудничество около мит, между настоящите технологични и медийни лидери (главни редактори и издатели в пресата – бел. пр.). Илон Мъск[13] е класически пример затова.
Първата актуална информация, която написах като журналист, беше за един човек, който омайваше различни вдовици само и само да му завещаят къщата си. Задачата ми беше да разбера как го прави. Прекарах с него цял следобед. Оказа се наистина очарователен. Беше напълно искрен – обясни ми ясно и точно как постига целта си. Разказах историята във вестника и получих два типа писма.
В първите ми пишеха: „Най-накрая извадихте на бял свят истината за това копеле.“ Вторият тип писма бяха от негови приятели. Бях убеден, че ме мразят, но реално ми признаваха: „Най-накрая разкрихте на света какъв удивителен бизнесмен е той“.
По същия начин, докато се опитваме да разберем Силициевата долина, е важно да отстъпим крачка назад и да се опитаме да видим двете гледни точки. Това може да ви се стори трудно особено ако имате конкретен интерес във водената дискусия, но ви дава повече възможности да видите света в неговата цялост.
– А дали доминиращата позиция в медиите на главните изпълнителни директори не е свързана с клаузите за конфиденциалност, заради които е много трудно „обикновените“ служители – наемните работници – да правят публични изказвания?
– Една от ирониите, че тези клаузи за конфиденциалност имат за цел да възпрепятстват предаването на историите от Долината във Вашингтон, Ню Йорк, Бостън или някъде другаде. Но в самата Силициева долината всеки се познава с всеки, повече или по-малко, така че там тези споразумения не се прилагат.
Раждането на брограмиста
– Защо технологичната индустрия цени толкова много младите хора?
– В самото начало, когато индустрията се финансираше от правителството, Силициевата долина не беше млада и в нея като подизпълнители работеха големи компании от военната индустрия, като например, Texas Instruments. През 70-те години почти всеки произведен чип се монтираше към ракета Polaris. Познатата ни днес култура на стартъпите и философията да работиш на проектен принцип датират едва от 80-те години на миналия век.
И от онзи момент започна да се разчита на хора, които са в състояние да работят по 90 часа в седмицата, да нямат деца, но да имат добро техническо образование, завършено в „Станфорд“, „Бъркли“, „Карнеги Мелън“ или „Харвард“. Днес възрастовата дискриминация в Долината е нещо неизбежно. Но хората не прекарват там целия си живот. Те се заселват там за известно време, а после си тръгват. Около 40% от настоящите й жители не са родени в САЩ. Те идват, установят се в Долината за около десетина години, след което се връщат в родината си и създават там своя компания. Това е място за дългосрочни мигранти.
Нашето общество е склонно да позволи на най-младите да извършат определени експерименти, които са много полезни за света на технологиите. Например, ние разрешаваме на нашите младежи да не създават семейства и да нямат деца, докато навършат 35-годишна възраст. Това удължава времето, в което те могат да живеят в общежитие и да опитат неща, които баба ми би определила като пълен провал. Баба ми е искала да се омъжи, преди да навърши 27 години и някак-си е успяла да се сгоди. Тя е искала стабилност, да си купи къща, да види как децата й растат.
Ако в плановете си за живота предвиждате дълга пауза, след като навършите 20 години, това е благодат за технологичните компании. Ако прекарате цяла нощ в „Гугъл“, това е благодат за „Гугъл“. Те могат да ви осигурят фризьор, ресторант. Вие може да завързвате куп любовни отношения в компанията и дори да имате много партньори. Условието обаче е да сте много гъвкави и да показвате отдаденост, ангажимент към компанията.
– А какво ще кажете за сексизма и за сексуалния тормоз в технологичната индустрия?
– Всяка професионална сфера, в която властни мъже контролират достъпа до стила на живот, към който много млади жени се стремят, насърчава хищническия инстинкт. Това, което е по-специфично за вселената на технологиите, е фантазията.
Посветилите се на технологиите цял живот правят едно и също – проектират машини, които работят. Начинът, по който възприемат света в неговата цялост, в нередки случаи е отражение на начина им на действие в работата и засилва чувството им за контрол.
В такъв свят мъжът, въплъщение на властния пазител, лесно може да си представи, че младите жени са като бутона на компютъра, който лесно може да се включи и изключи, че те – жените са част от системата, която мъжът може да контролира и управлява.
Имам нещо като „джобна теория“, която обаче не съм в състояние да докажа: в различните епохи различни градове стават притегателни центрове. В края на XIX век това беше Ню Йорк на Едит Уортън[14], малко по-късно – Чикаго на Теодор Драйзер. Чикаго на Драйзер „мутира“ в мястото, където хората разсъждават върху последствията от индустриалния растеж. Хората в Чикаго започнаха да размишляват върху всякакви неща дори и неприсъщи за града им – като, миграцията, например.
В момента Силициевата долина е мястото, където се мисли по въпроси, свързани с джендъра и сексуалността. Начинът, по който се изживява сексуалността, се промени драматично с появата на новите медии. Съпругата ми и аз сме женени от малко повече от тридесет години. Когато се ухажвахме, си пращахме писма по пощата – пишехме си на ръка, върху красива синя хартия.
Чакахме писмата със седмици. На листа нямаше незапълнено място. Днес си общуваме с FaceTime. Удоволствието не е отложено. Романтиката, с която израснах, отнемаше време. Човек трябваше да слага спирачки на желанията си. И освен за себе си трябваше да мисли и за другия. Едно от най-еротичните неща, които можеш да направиш с една жена, е да мислиш за нея, нали? В свят, в който можеш да натиснеш бутон и да видиш лицето на любимия човек, нещата са много по-различни. В Долината често пъти сексуалността е „командвана“ чрез натискане на бутон.
– Имате ли да добавите някакви заключителни думи по повод наследството на контракултурата в технологиите?
– Едно от наследствата на контракултурата, по-специално в левия политически спектър, е идеята, че самият начин на изразяване е вече действие. Тази идея преследва онези от нас, които отдавна споделяме леви идеи. Но една от причините „Чаената партия“ да дойде на власт, бе, че тя успя да се организира – изгради институции.
И така, онези от нас, които искат различен свят, са изправени пред сериозно предизвикателство – ние не просто трябва да вярваме, че разнообразните начини на изразяване, предоставени от интернет, са ключът към свободата! Ние по-скоро трябва да търсим такава свобода, която мобилизира хората, различни от нас. Свобода, която изгражда институции, подкрепящи хора, които не са като нас. Такива, които не удовлетворяват нашите желания да си намерим партньори или да изградим по-добри микросветове.
Неокомунитаристите вярваха, че политиката се случва в микросвета. Те смятаха, че ако успеем да създадем един по-добър микросвят, след като живеем, следвайки примера му, ще направим и целия свят, в неговата заедност, по-добър. Но според мен те допускаха грешка. Днес предизвикателството пред нас е да изградим свят, който поема отговорност за хората, които не приличат на нас. Но това е особено предизвикателство. То няма да повиши и няма да подобри способността ни да се изразяваме. Нито ще усъвършенства технологиите за експресивно свързване.
Разговора води Мойра Вайгел
Фред Търнър има десетгодишен опит като журналист в Бостън. След това преподава в Масачузетския технологичен институт и в Харвард. В момента е ръководител на катедрата по комуникационни науки в Станфордския университет.
Еспри, май 2019
Превод от френски Иван Николов
–-
[1] Брограмисти – от „bro“ и програмисти. „Бро“ (bro от „brother“ – брат) – е американска субкултура, споделяна от млади мъже, които заедно прекарват свободното си време, най-вече практикувайки спортове като сърф, и забавлявайки се с момичета и пиене.
[2] Стюарт Бранд (1938) e американски писател, известен със списанието, което издава „Каталог на цялата Земя“. Първият му брой излиза през 1968 г.
[3] Том Лерер (1928) е американски композитор, певец, сатирик, математик.
[4] Норберт Винер (1894–1964) е американски математик и логик с принос в електронното инженерство и комуникация. Смята се за баща на кибернетиката.
[5]Има се предвид книгата на Фред Търнър „При първоизточниците на цифровата утопия: От контракултурата до киберкултурата. Стюард Бранд, един човек с влияние“ (Aux sources de l’utopie numérique. De la contre-culture à la cyber-culture. Steward Brand, un homme d’influence [2006], в превод на Лоран Ванини, с предисловие на Доминик Кардон, Caen, C&F, 2013).
[6] Битумът е универсален строителен материал, използван най-често като слепващ материал и хидроизолация.
[7] Квакери – известни още като Религиозното общество на приятелите – са протестантска общност, възникнала през втората половина на XVII век. Те са последователи на английския проповедник Джордж Фокс.
[8] Burning Man – „Горящ човек“ е ежегоден едноседмичен културен фестивал с международно участие, който се провежда в САЩ от 1986 г. насам. Това се случва една седмица преди Деня на труда, който в САЩ се чества в началото на септември. Името на проявата идва от ритуалното изгаряне на дървена човешка кукла, което се прави по време на съботния ден от фестивала. За повече подробности виж статията на Фред Търнър „Burning Man в „Гугъл“: културна инфраструктура за медийна продукция“ („Burning Man at Google: a cultural infrastructure for media production”, New Media Society, vol. 11, n° 1-2, 2009).
[9] Джон Уинтроп (1588-1649) е английски юрист и американски държавник – един от основателите на колонията в Масачузетския залив.
[10] Джон Пери Барлоу (1947 – 2018) е американски поет, есеист, политически и интернет активист, радетел за свободата в интернет.
[11] Кевин Кели (1952) е един от основателите и бивш главен редактор на известното американско списание Wired. Той е автор на авторитетната книга „Извън контрол“ (Out of control), в която предлага футуристичното си виждане за връзката ни с технологиите.
[12] Питър Тийл (1967) е американски технологичен предприемач от Сан Франциско. През 2016 г. нетното му богатство възлиза на 2.7 млрд. долара.
[13] Илон Мъск (1971) e е канадско-американски инженер, изобретател, бизнес магнат, инвеститор, милиардер. Главен изпълнителен директор на SpaceX и Tesla Motors. През 1995 г. Мъск създава Zip2, софтуер компания за уеб разработки, една от които рекламира интернет „пътеводител“ за вестникарската индустрия. Мъск подписва договори с „Ню Йорк Таймс“ и с „Чикаго Трибюн“ и успява да убеди борда на директорите им да не се сливат с компанията CitySearch.
[14] Едит Уортън (1862 -1937 ) е американска поетеса, писателка и драматург.
