На 17 май т.г. се откри 24-ото Габровско биенале на хумора и сатирата в изкуството. Посветен на измеренията на публичното, фестивалът ще продължи до 30 септември т.г. Тук публикуваме погледа на сатирика Петър Краевски върху историята и настоящето на българския литературен хумор.
К
Хуморът е лов на пеперуди, при който тръгваш с въдица и се връщаш с пингвин. Сатирата също е лов – на хищници. С мегафон. Ако хумористът е онзи „маймунски образ”, който, напук на Платон, е сипал слабително в пунша на самодоволството, то сатирикът иска трибуна, а получава трибунал… Простете за това начало. Исках да покажа на практика колко нелепо е да се дефинират понятията „хумор” и „сатира” и то при невинния логистичен вакуум, който ни е оставил Аристотел по въпроса. А като добавим и определението „български”, задачата става непосилна.
И все пак, това, което обединява хумора и сатирата, е смехът. Той е приблизително верен отговор в уравнение с винаги различни променливи: игра с несъответствията, жонглиране с опозиционни двойки, обединяващ контекст, ниво на образованост, нагласи на момента, комуникативни кодове, отключващи разбирането в различните мини-общества, и не на последно място – онзи неочакван елемент, за който агитира още Цицерон, преди да си признае, че „за остроумието наука няма”. Няма и до днес, въпреки многобройните опити да се вкара смешното в някаква стройна теория. Това е все едно да решаваш уравнението като неравенство. Отговорите са сходни, ама други, ирационални, като например: задявка, иронично намигване, добронамерен смях, коремен хохот, язвително подхилкване, саркастично хилене (напук!), сардоничен присмех или осмиване до остракизъм.
Кои от тези проявления на обществената веселост са ни присъщи? Кога, къде или защо избиват те в националния литературен процес? Ще се опитам да отговоря на тези въпроси в рамките на тази страница, като се фокусирам предимно върху кратките сатирични форми.
У нас хуморът навлиза в епохата на Възраждането от фолклора. Авторите са анонимни. Темите са битови и земни. Липсва изтънчената духовитост на градските общества, която още в Древния Рим е била позната като urbanitas. Смехът е закодиран в поговорки, „блажни” умотворения или приказки за трикстери от рода на Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Борави се с обикновени предмети от ежедневието и почти не се използват абстрактни понятия. Ето само три примера за весели фолклорни подмятания:
С лаф не става пилаф.
Един сака шекерец, друг сака пиперец.
Не ми стига кахърът, та ме ритна и кътърът.
Това е хумор на директните послания. Тържество на зевзешките масали. Той е бил далече от изисканите остроумия на градските центрове в античността и не е имал шанса да преживее връщането към хедонистичния смях на Ренесанса и Просвещението. Първичен и жизнеутвърждаващ, той си е останал някъде в Средновековието преди Бокачо, Чосър, Шекспир, Рабле, Вийон…
Самото Възраждане дава силен тласък за модернизиране на българското. Много от реалностите, които са били мислени през общото, вече стават подвластни на индивидуализма. Появява се и първият роден сатирик – Неофит Бозвели. Ето четири реда от него:
Премилая, горка Мати Болгария!
В двор ти са вселила усойка змия!
Из уста й притворно яд кат захар капи!
Милите ти искрени рожби смертелно хапи!
Това може да не е съвършената епиграма, но в нея звънят камбаните на новото. Ясно личи социална ангажираност на конкретен автор. Има стремеж към удържане на формата. Темата е важна и става водеща през този период, а именно утвърждаване на българската идентичност и бичуване на всички, които пречат на борбите за църковна и национална независимост – османлиите, чорбаджиите, гръцките свещеници, пасивния милет. Сред занаятчиите навлизат новите буржоазни отношения от Запад. Предприемачите се замогват. Строят се първите български училища. Грамотните стават все повече. Заражда се стремежът към типично гражданска среда. Появяват се и първите ни хумористични вестници „Гайда”, „Тъпан”, „Будилник”… Там се кове високото слово. Сатирата вече има своя четяща публика. Пишат я П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Друмев и др. Понякога те все още се базират на фолклора, но само за да се оттласнат от него. Ето два реда от „Пословици и поговорки” на Ботев:
Покорна глава сабя не сече.
– Да, но такава глава хомот влече.
Безобидните хуморески и дидактични умотворения все повече отстъпват място на сатирата, която посочва кривици, осмива, разобличава, подтиква към усилие за промяна.
Ако можем да говорим за бум на хумора и сатирата у нас, той безспорно се случва след Освобождението. Смешното влиза в правата си на литературен факт в многобройни вестници – от първия „Остен”, през Свирка”, „Барабан”, „Шантеклер”, „Смях”, „Оса”, „Българан”, „Маскарад”, та чак до „Щурец”, чийто последен брой се появява през 1945 г. Публикуват се и отделни сатирични книги. Нашего брата се забавлява с изясняващи се жанрови форми, като афоризъм, епиграма, сатирично стихотворение, пародия, фейлетон, хумористичен разказ. Това е времето на Алеко Константинов, Стоян Михайловски, Ст. Л. Костов, Христо Смирненски, Тома Измирлиев, Сергей Румянцев, Иван Д. Шишманов, Кирил Христов, Димитър Подвързачов, Александър Божинов, Елин Пелин, Райко Алексиев, Змей Горянин, куплетиста Стоян Миленков… Някои от имената ви се струват не на място? Характерно е, че много от сериозните ни писатели се поддават на „капризите на перото”, като сътрудничат на хумористичната преса. Кирил Христов из „Златни стрели”:
III
Добър човек е той. Но ме е страх,
поети бесят ли – не ще да мине
без грешки то… О, тоя сиромах
съвсем за права бога ще погине.
Ето го смехът на образования човек, който не просто се кодоши на маса, а извежда сатиричното на по-високо равнище, разчитайки на една просветена и гражданееща се аудитория. Римата е точна. Метриката безупречна. Използвани са по-сложни литературни похвати като накъсан синтаксис, анжамбман, пунктуация, улесняваща четенето – все атрибути на литературата в сатирата. Подобни елементи са различими и в епиграми на по-битова тематика. Те не разказват някаква смешна история, а „обличат” посланието в художествено слово. Както е в епиграмата на Змей Горянин:
В блатото
На живота в блатото
все така си става:
все потъва златото,
а боклукът плава.
Както се вижда, езикът е доста по-усложнен – различаваме инверсия, която отделя изказа от всекидневната реч, ползвана е анафора, структурата е типична за не малка част от епиграмите – първите два реда дават контекст, а последните два завършват с ударна поанта.
С развитието на политическата ситуация в България сатиричното става оръжие в борбата за власт. Достатъчно е да споменем Христо Смирненски и брат му Тома Измирлиев като сатиричен авангард на Комунистическата партия. Падат и първите жертви сред хумористите. Типичен пример е Алеко Константинов, застрелян погрешка от политически противници на спътника му Такев. Нерадостна съдба постига и сътрудника на земеделския хумористичен вестник „Див дядо” Сергей Румянцев, който е убит от полицията през 1925 г. Той, както и Смирненски, продължава Ботевата традиция на злободневката, насочена срещу конкретни хора:
Радославов
На партията либерална
едно от дивните светила,
но никоя в света пералня
не би му съвестта измила.
Обобщим ли дотук на едро, трябва да подчертаем, че през този период хумористичният фолклор си съществува в пословицата, анекдота и вица, но се развиват и типично литературни жанрови форми, които покриват целия диапазон на смеха – от битовото до политическото и то в различни нюанси – от иронията до сарказма. Езикът става по-рафиниран, по-прецизен и това личи дори в злободневката. Българското смешно се равнява вече по най-добрите образци на европейската сатира.
Коренна промяна настъпва след 9 септември 1944 г. Комунистическата партия поема „отговорност” върху всичко в държавата. Подчинен е и българският литературен хумор. Спряна е старата сатирична периодика. Като издание на ЦК на БКП излиза вестник „Стършел”. Контролът неизменно е идеологически, а с времето става и художествен (последното често е извинение за първото). В периода до Априлския пленум сатирата е средство за разплата с противниците на новата власт. Като илюстрация ще цитирам края на стихотворението „Критикари”, подписано с псевдонима КАРДИНАЛА, което излиза във в. „Стършел” на 17 май 1946 г.:
Щом видиш ти такъв критик,
що клапа туй, кое не знай,
удари му в задника ритник
и работа му бърже дай!
Ето още един пример – финала на стихотворението „ОФ-то е виновно” от Митьо Босяка, излязло в „Стършел” на 10 май 1946 г.:
Да, виновно е ОФ-то,
знай го целия народ,
то виновно е задето
отърва ни от хомот!
Елементарно, безхитросно и ефективно. Пропаганда.
След пълната победа на социализма продължава натиска за връщане към темите на селото, поставя се акцент върху трудовите колективи, налага се ведомствената сатира, която критикува местните неуредици, без да стига до обобщения, опасни за властта. В тези условия таралежът на сатиричното първоначално е подстриган, а по-късно – фризиран и напудрен. Свободният хумор все пак съумява да оцелее във вица, разказан под сурдинка или в езоповия език на пишещите сатирици. Това принудително сближаване на фолклорното и авторското начало е видно в сборника „Люти чушки” на Радой Ралин и Борис Димовски. Българският Езоп заиграва с поговорки, като им придава злободневна заостреност чрез заглавията. Карикатурите допълнително подчертават внушението, особено в опашката на знаменитото прасе, която наподобява подписа на Тодор Живков. Да си припомним епиграмата:
Глух, но послушен
Сит търбух
за наука глух.
Съдбата на изданието е печално известна.
Въпреки споменатите промени, запазва се традицията сатира да пишат иначе сериозни автори. В кратките форми се изявяват Атанас Далчев (въпреки твърдението си, че хуморът е веселата смърт на поета), Пеньо Пенев, Веселин Ханчев, Александър Геров, Блага Димитрова, Иван Радоев, Иван Пейчев, Константин Павлов, Христо Фотев, Стефан Цанев, Найден Вълчев и др. Привеждам любопитен пример от Пеньо Пенев:
***
Отдавна Ботев живял и умрял,
и разлика има в туй, че навремето
той на нашата възраст знаме е вял,
а ние си веем перчемите.
В тази връзка е редно да споменем и феномена Трендафил Акациев. Тази литературна мистификация дава свобода на много автори да нарушават литературни норми и да заобикалят партийни директиви. Графоманията хитро е използвана като средство, чрез което се казват нелицеприятни истини – авторът предварително осмива себе си, влиза в ролята на шута и така приспива бдителността на цензорите.
Цяла плеяда са и същинските сатирици, които се осъществяват чрез езоповския език в кратките сатирични форми: Марко Ганчев, Владимир Кирицов, Димитър Дублев, Тодор Климентов, Виктор Самуилов, Донка Райнова, Васил Сотиров и много други. Тук вече езикът е зрял и можем да говорим за изключителни постижения в областта на българската епиграма.
Същите имена преминаха успешно и в новото време на Прехода. Свободата на словото след 10 ноември доведе до втори бум на сатиричното в медиите. Появи се нова сатирична преса: „Българанъ”, „Пардон”, „Папагал”, „Интрига”, „Кукер”, „Тримата глупаци”, „Смях”, списанията „Шут”, „Фрас”, „Туш”… Насъбраната енергия от времето на социализма изригна, след което се уталожи и бавно затихна. Стана ясно, че в пазарните условия от литературна сатира не се печели. Изгря щастливата звезда на шоуто. Въздигна се вездесъщото реалити. А Фейсбук и Туитър принизиха критериите, като узакониха вкуса на масовия читател към вица, злободневката и римушката. Долницата отново възтържествува над горницата.
Ако сложим чертата под този непретенциозен текст, може да заключим, че сатирата на Нова България започва от народните умотворения, прелива в текстовете на писателите и днес отново затваря кръга. Фейсбук бързо фолклоризира авторовите инвенции. На какво се смеем днес? На човек, изпадал във фарсова ситуация. Това е презрителен смях. Нямам нищо против мятането на Рачков по сцената. Едно реалити забавлява, но то не е художествен факт. Надявам се да придобием отново вкус към постигнатите текстове, където майсторството има значение. Иска ми се да развием повече глад за сатира от рода на Станислав Стратиев, Мирон Иванов, Йордан Попов, Ясен Антов, Кръстьо Кръстев, Марко Ганчев и младите им последователи… Това е хоризонтът. Борбата е за горницата.
Защото хуморът не е културен спам.
