Квартет „София“ (Стоимен Пеев, Йордан Димитров, Валентин Гергов, Любомир Ников, прекрасни инструменталисти, владеещи академичните тънкости на камерното музициране) и блестящият Станимир Тодоров; програма (Самюел Барбър, Струнен квартет оп. 11 и Франц Шуберт – Струнен квинтет оп. 163) – привлекателна страница в софийския концертен афиш за ценителите на камерното изящество.
След твърде продължителното си отсъствие от България, прочутият челист Станимир Тодоров беше избрал изненадващ на пръв поглед формат за гастрол: участие в камерен концерт. Той има безброй бляскави солистични изяви по света, доказвал се е нееднократно като солист и камерен изпълнител. А какво по-неоспоримо доказателство за високо музикално майсторство от камерното музициране? Още повече, в гениалния Струнен квинтет опус 163 на Шуберт, необичайна за времето си творба, в която второто чело й придава симфонична мащабност.
Симфонична мащабност, но в рамките на изискания, аристократичен камерен жанр, очакваше публиката. Вълнуващата творба с безкрайно богатия си тематизъм и форми на разгръщане на материала предлага извънредно широко поле за емоционални пиршества. Както и първата пиеса от програмата – Квартет опус 11 на Барбър, емоционален център на който е прочутото Адажио. Това беше и един от върховите моменти в изпълнението на квартет „София“. Очевидно беше предпочетено звуковото внушение на популярната обработка за струнен оркестър – с по-плътна, но по-малко гъвкава фактура. Поради което пък се изгуби ефектът на динамичните контрасти, особено постепенно извисяващата се до горестен вик тема и внезапният срив, след който настъпва примирението, равната темброво унисонна звучност. Пиесата, независимо от избора на интерпретация, беше един от емоционалните акценти в програмата. Заедно с Шубертовото Анданте – втората част на Квинтета – със звучните виолончелови пицикати и ответните цигулкови фрази, въпреки напрежението на едва сдържаното желание за динамично надмощие на цигулките; с красивия, благородно емоционален пасаж на второто чело, последвало средния, бурен дял след почти туширания напор за надмощие във високия щрайх. Сякаш тук се усети музикантската воля на ансамбъла за хармония в динамичните взаимоотношения.
Забележително красиво прозвуча дуетът на двете чели в първата част на Квинтета. В разработката обаче, богата на вътрешни взаимовръзки, драматично красива с мощното си израстване, ефектът от контурите на гласоводенето се стопи в бързото достигане до желания инструментален блясък в силна динамика. Динамичната неудържимост владя почти цялата програма. Така много опити да се извае детайл потънаха в неустоимо желание за бляскаво тути, за цигулково надмощие. Квинтетът на Шуберт предлага във всичките си части възможности за разгръщане на изпълнителската фантазия, за ярки диалози, които едно съвършено фразиране да създаде.
За съжаление, в това изпълнение липсваше в достатъчна степен волята за взаимно вслушване в емоционалния пулс на другия, господстваше силовата звучност. Може би затова най-убедително беше скерцото на Квинтета – съзвучно с темперамента на изпълнителите – бързо, стремително, фортисимо, с подчертано симфонична мощ – в първия и третия дял. И – отново – с благородната роля на ниските инструменти в средния дял – темброво равновесие в умерена динамика.
Финалът, в рондо форма, е извънредно темпераментна част, при която всяка фаза, всяко ново провеждане на основната „унгарска“ тема трябва да е на различно ниво, с различна интензивност. И тук агресивната настъпателнoст на динамиката заличи ефекта от подготовката на отделните фази на рондото, постигането на блясък беше стремително и така се загуби сюжетът на богатото на теми и развръзки рондо. Така, както се загуби част от чара на първата част на Квартета на Барбър – различните конфигурации на теми и мотиви на гъвкаво изваян „сюжет“. Слушахме много старателно фразиране, но без деликатността на подаваните и поемани фрази; имаше инструментален блясък, но не и интрига. Сякаш цялата страст беше устремена към горестното Адажио. И последвалата категоричност на финала.
