Камерен ансамбъл „Софийски солисти”, диригент Пламен Джуров, солист Людмил Ангелов. В програмата: пиеси из цикъла „Класично и романтично” (Владигеров), Вариации за пиано и оркестър върху „La ci darem la mano” из операта „Дон Жуан” от Моцарт (Шопен), Половецка фантазия по Бородин за пиано, струнни и ударни (Розенблат), Кармен сюита (Бизе-Шчедрин), зала „България”, 23 май 2019 г.
50-ият фестивал „Софийски музикални седмици” започна. Зала „България” се изпълни с хора. Голяма част от публиката е прекарала десетилетия с фестивалните събития, спомня си за тях и не се отказва от прекрасната привичка през май и юни да е по-често в концертната зала. Има и по-късни, млади приятели на форума, които също са открили своя ниша в интереса си към класическата музика, ценят възможността да се срещат с днешни изпълнители, да чуят предпочитана музика, да освежат собствения си „репертоар” с нещо непознато, различно, което предизвиква страстта да си все по-осведомен слушател.
Сериозна е историята на фестивала. Трима значими български композитори вградиха голяма част от живота си в организацията и съществуването на фестивала – Петър Ступел, Димитър Тъпков и Пламен Джуров. По времето на Петър Ступел, когато фестивалът се финансираше от държавата, в историята му вписаха имената си велики музиканти – оперни певци и инструменталисти. Втората фаза от историята му, свързана със слабото до невъзможност финансиране, компенсира колкото бе възможно този недостиг с личния авторитет и познания от страна на следващите негови ръководители Димитър Тъпков и Пламен Джуров. Последният удържа досега продължаването на традицията „Софийски музикални седмици”. И може би затова бе напълно логично той да открие юбилейния фестивал заедно със „Софийски солисти” и музиканти от филхармонията. Както винаги, програмата на концерта му бе концептуална и този път фиксира вниманието на музиканти и публика върху известни оркестрови трансформации на музика, създадена за сцена. Не бе пропуснат и рискът да се даде възможност на публиката да се срещне със съвсем непозната творба – в случая от руския композитор Александър Розенблат. Двете клавирни пиеси отразиха вкуса и възможностите на забележителния български пианист Людмил Ангелов. За меломана има нещо много приятно в този тип работа с материал, с възможността да открие познатите му мелодии в различен контекст и променена функция. Пианизмът в петте Шопенови вариации по прочутата тема от „Дон Жуан” на Моцарт разчита на импровизационност, на брилянтна бравурност, на кантиленна мелодия, на звукови преображения вследствие на тонално разнообразие, както и на възможностите на танцовия жанр. Ангелов отдавна е заявил колко важно за него е творчеството на Шопен – най-напред с факта, че го е изсвирил, и после – с разнообразието на прочити, което търси и дарява на своята многобройна публика. Великолепно диференцира звуково Шопеновите вариации и фантазията на Розенблат върху „Княз Игор”. Не пропусна да смени блендата, да направи звънтящо и още по-ювелирно звученето на Изтока в танците, както и да предложи по-матови тонове в парафразите върху арията на Кончак. Изненада публиката с биса си – прочутия Бахов хорал „Исус е моята радост”. Дадох си сметка, че май за първи път чувам Ангелов да свири Бах. Може би тази ще е новата пресечка в личния му път. Би било прекрасно; съвременната концертна практика избягва музиката на великия лайпцигски кантор – не била достатъчно атрактивна.
Не такъв е бил критерият на Макс Райнхард преди близо век, когато е пожелал да има Панчо Владигеров до себе си. Това сътрудничество ражда много хубава музика, която по-късно композиторът превръща в оркестрови циклични творби. И „Класично и романтично” е резултат от работата на театралния Владигеров – няколкото пиеси от цикъла, които прозвучаха в началото на концерта, бяха „обгрижени” от диригента с мекота в звученето, с една изразна пестеливост, която разкри рядката простота и цялост на тази музика. Силният финал на концерта бе означен от страхотната пиеса на Шчедрин „Кармен сюита”. Вече 50 години този шедьовър не слиза от концертния афиш. Пиесата е предизвикателство за диригента, изисква непреклонна екзактност от оркестъра, положена е още в зародиша на композиторската идея, която Шчедрин формулира така: Балетният оркестър, според мен, трябва да звучи с няколко градуса „по-горещ” от оперния и трябва повече да „доразказва”. Съчетанието струнни и ударни наистина изостря ритмичната линия, извежда я напред, прави я основен аргумент на музикалния рисунък, отрежда й невероятни възможности, предписани от майсторската ръка на композитора. Сюитата прозвуча с впечатляващ темпоритъм, с великолепен диригентски рефлекс в разтварянето, в разкритието на латентните й качества – мелодия, заложена в ритмичната схема, тембър, означаващ жест или движение на персонаж, загатната, но и точно дефинирана фраза, която трябва да „закове” фаза от структурата. И над всичко, разбира се, един съзидаващ прочит на музикант, който споделя с преклонение своите идеи за една сътворена същност. Това бяха кратки, недостатъчни 40 минути на удоволствие от констатираните много музикантски „пипвания”, които правят композицията още по-щедра, още по-богата. Самите музиканти явно бяха във възторг от възможността да свирят феноменалната пиеса. Този възторг си личеше и в изрядните унисони, и във внимателния баланс, и в слушането-наблюдаването на музикалното развитие – това се чува веднага и в звуково-тембровите импулси, в ефекта на прецизния съвместен щрих…
Концертът фиксира и означи силно начало на юбилейните „Софийски музикални седмици”.
Nota bene: една от изненадите в откриването на юбилейните „Седмици” бе приветствената поява на Йорданка Фандъкова – за първи път в десетгодишното си кметуване. Не че остана да чуе концерта, но поне се заяви като съорганизатор, който подкрепя фестивала. Преди избори се случват и чудеса.
