Делон и киното

Д

На 19 май в Кан Ален Делон получи „Златна палма” за цялостно творчество. Прие я просълзен от дъщеря си Анушка. „За мен тази чест е донякъде отдадена посмъртно, но я получавам приживе. Ще си тръгна, но не и без да ви благодаря. Ако съм знаменитост, това дължа единствено на вас. Сигурен съм, че ако наистина се гордея с нещо, това е единствено с кариерата ми. Получавам „Златна палма” не за друго, а заради нея. И това ме кара да се чувствам радостен, поласкан и доволен.”, заяви той пред присъстващите в препълнената зала.

Не стига, че толкова късно бе почетен, ами този вълнуващ момент бе предшестван от скандал – феминистки обвиниха актьора, че е „расист, хомофоб и женомразец” заради негови изказвания в миналото. Окуражени от размаха на движението #metoo в страната им, активистки от американската асоциация „Жените и Холивуд” внесоха петиция с 25 000 подписа до ръководството на фестивала да не почита Делон. Френските активистки ги последваха: „Никакви почести за женомразците и агресорите”.

„В живота си никога не съм извършвал посегателства над жени! Лепнаха ми и етикета, че съм от крайната десница, защото съм приятел с Жан-Мари Льо Пен. Не, аз просто съм десен човек и точка по въпроса”, отговори на обвиненията Делон.

Артистичният директор на фестивала в Кан Тиери Фремо защити 83-годишната звезда, наричайки нападките „политическа полиция”. „Ние не даваме на Ален Делон Нобелова награда за мир. Фестивалът почита Делон като актьор и празнува неговия принос към филмовата индустрия, което няма нищо общо с политическите му пристрастия или мненията, които споделя публично. Делон има правото да мисли това, в което е убеден, и е трудно да съдим от позицията на днешния ден за нещата, случили се преди доста години”.

След 86 роли в киното и двайсетина в телевизията, 4 режисьорски опита („За кожата на едно ченге”, 1981, „Победителят, 1983 и „Шокът”, 1983, заедно с Робин Дейвис, и телевизионната постановка „Любовни писма”, 2002), няколко сценария (в съавторство) и шумна слава, Ален Делон отдавна не е просто красавец и звезда, а неразривна част от голямата история на киното. Роко, Пиеро, Джеф Костело, Сифреди, Джино Страблиджи, барон дьо Шарлю, Казанова, още ченгета, бандити, любовници, белязали киното с харизма, мъжественост, талант… Хашлашката хубост на младия Делон постепенно отстъпва място на бръчките – пак е хубав, но излъчва драматизъм и респект. И сега е прекрасен – старостта му отива.

Без да е изучавал актьорско майсторство, Ален Делон с интуицията на хищник преминава от благородството на обречен сладур към цинизма на злодей, от романтичната усмивка към психологичното проникновение, от баналните уловки към интелектуалното предизвикателство. Нещо повече – инструментариумът на актьорската му техника се превръща в еталон.

Ален Фабиан Морис Марсел Делон е роден на 8 ноември 1935 г. в парижкото предградие Со, но детството си прекарва в друго градче – Бур-ла-Рен. Баща му е собственик на кино, а майка му – фармацевт, но продава билети в киното. Когато синът им е 3 годишен, те се развеждат. След като се омъжва втори път за месаря Пол Булон, майката започва работа при него и Ален е изпратен при гувернантката Неро и съпруга й. Момчето расте с бурен, неукротим характер. Сменя училища заради лош успех и поведение. В крайна сметка, се връща при майка си и работи в месарницата. На 17 години се записва в армията и участва във войната в Индокитай. След като се уволнява през 1956, заминава за Париж, започва работа като сервитьор и участва в кастинги. В киното изумително красивият синеок и висок Ален Делон влиза с „Когато се намесва жената” (1957) на Ив Алегре, където изпълнява малка роля на съблазнителния килър Джо. Следващата година се снима също в поддържаща роля на лекомислен красавец заедно с Жан-Пол Белмондо в „Бъди красива и мълчи” на Марк Алегре. Но истински Ален Делон е забелязан в трилъра „Под яркото слънце” на Рене Клеман (1960) по първата от петте книги на Патриша Хайсмит за Том Рипли. Той играе младия бедняк Том Рипли – обаятелен, завистлив, пресметлив и престъпен. Оттам нататък Ален Делон се радва на изключителна популярност – и във Франция, и по света.

След този успех той заминава за Италия, където се снима в три класически филма: „Роко и неговите братя” и „Гепардът” на Лукино Висконти и „Затъмнението” на Микеланджело Антониони.

В „Роко и неговите братя” (1960, Специална награда на журито от Венеция, награда на ФИПРЕССИ) Ален Делон е красивият свестен младеж Роко Паронди, пристигнал с майка си и тримата си братя от сицилианско село в Милано при петия. Момчетата си търсят прехрана, тренират бокс, но само сериозният Роко с изпито лице става знаменитост. Непрестанно е нападан от гадния си брат Симоне (Ренато Салватори) и най-вече – заради проститутката Надя (Ани Жирардо), която, благодарение на Роко, влиза в правия път и се връща към Симоне. Тя става негова жертва, но дори и това не е повод Роко да се откаже от семейството си. Напразно. С драматизъм, който стига до трагизъм, филмът изследва безизходицата – социална и екзистенциална. Ален Делон е обаятелен в ролята на чисто и обречено момче от народа – героят му е естествен и благороден, стегнат и достоен. С автентизма си, „Роко и неговите братя“ е нещо като продължение на неореалистичния филм на Висконти „Земяти трепери“ (1948).

„Гепардът” (1963, „Златна палма“ в Кан) е по романа на Джузепе Томази ди Лампедуза, който разказва за Сицилия през май 1860 г., когато Гарибалди слиза в Марсала и се вихри гражданската война за обединението на Италия. Принц Фабрицио ди Салина (Бърт Ланкастър) и семейството му се преселват от Палермо във фамилния замък в Донафугата. Красивият му племенник Танкреди Фалконери (Ален Делон) се запознава с виталната Анджелика Седара (Клаудия Кардинале). Харесват се. Танкреди на Ален Делон е салонен лъв конформист. В началото се увлича по идеите на Гарибалди, но бързо става офицер на Савойския крал. Проницателният чичо е сигурен, че времето на „гепардите” и „лъвовете” е обречено. Изискана и софистицирана семейно-историческа драма на фона на обществено-политическите промени, в която витае смъртта.

За разлика от „Роко и неговите братя”, който показва патилата на низините, както е в неореализма, „Гепардът” продължава линията на Висконти от „Чувство“ (1954) – интерес към изтънчените драми. И двата филма са заснети от Джузепе Ротуно и са с музика на Нино Рота, но визуално са контрастни – колкото чернобелият „Роко и неговите братя” е суров, толкова цветният „Гепардът” е пищен. Навремето доста са се обсъждали отношенията между Висконти и любимеца му Делон, дори се носела мълва, че Роми Шнайдер, с която тогава имал връзка, го дели с великия италианец. По-важното е, че аристократът-комунист-ерудит е засилил младия актьор към славата. За него Ален Делон признава: „Няма ден в живота ми, в който да не се сетя за Лукино Висконти. На него дължа всичко, което съм…Този мъж и още няколко като него бяха авторитети! Незаменими…Знам, че няма да съм жив да се запозная с онези, които някой ден биха могли да заемат мястото им”.

„Затъмнението“ (1962, Специална награда на журито в Кан) на Антониони изследва самотата на ослепителната Витория (Моника Вити) и празнотата на живота й. Майка й я запознава с красивия Пиеро (Ален Делон) – енергичен борсов посредник. Започват връзка. Но и тя е несигурна като желанията на Витория. Ловък в професията си, Пиеро също като нея се страхува от близост. На финала „тяхното място“ е празно. И идва слънчевото затъмнение. Както в „Приключението“ (1960), „Нощта“ (1961) и по-късно в „Червената пустиня“ (1964), Антониони се занимава с разпада на общуването, социалната аморфност и емоционалната анемия сред урбанистичния амбианс или буржоазния комфорт. И изважда това през покъртителен психологизъм, болезнена протяжност на кадъра, енигматична магнетична нюансираност на повей или жест… С киното си от началото на 60-те той въвежда понятието „мъртво време“. Ален Делон безупречно въплъщава в героя си осакатената хармония и отчуждението – елегантният Пиеро е и действен, и инертен, и пленителен, и потаен.

Тези три филма, заедно със „Сладък живот“ (1960) на Федерико Фелини, издигат отново престижа на италианското кино след залеза на неореализма.

След като „Мелодия от подземието“ (1963) на Анри Верньой – първата екранна среща на Ален Делон с Жан Габен, където са бивши затворници с мечта за голям последен удар, не по-малък от обир на казино в Кан, е номиниран за „Златен глобус“, младият актьор е поканен в Холивуд. Снима се в четири филма без успех.

Затова пък във Франция участва в класния трилър „Самураят“ (1967) на Жан-Пиер Мелвил по романа „Ронин“ на Джоан Маклауд. На екрана са заедно с Натали Делон, а той е Джеф Костело – хладнокръвен и безупречен килър, който не знае провал, живее с птичка и непрестанно сменя връхните си дрехи. Но веднъж се случва така, че е погнат и от полицията, и от поръчителите на убийството. И на единака Костело му се налага да се бори за оцеляване. Забележителен е Ален Делон – с премрежен син поглед изпод борсалиното, мълчаливият му герой с цигара не трепва дори когато срещу лицето му е насочен пистолет.

В криминалната мелодрама „Басейнът“ (1969) на Жак Дере с Роми Шнайдер се снимат заедно. Той е безработният писател Жан-Пол Леруа, тя – журналистката Мариан. Изживяват любовта си в луксозна вила на френската Ривиера. Изведнъж пристига приятелят им Хари (Морис Рьоне) с 18-годишната си дъщеря (Джейн Бъркин). Хармонията е нарушена. Стига се до убийство. Ален Делон е красив и все по-изнервен. Филмът не е нещо особено, но е легенда заради чувствеността и сияйното любовно излъчване на Роми Шнайдер към Делон, въпреки че отдавна са разделени.

В следващия филм на Жак Дере „Борсалино“ (1970, номинация за „Златен глобус за чуждоезичен филм) отново са заедно с Жан-Пол Белмондо. Филмът е по романа „Бандитите на Марсилия“ на Южен Сакомано. Действието се развива през 30-те години на ХХ век в Марсилия, където Рош Сифреди (Делон) и Франсоа Капела (Белмондо) са очарователни мошеници, издигнали се до мафиотски босове. Въпреки че харесват една и съща жена, те стават приятели. Страхотно стилен гангстерски филм, а двамата млади актьори са просто убийствени – и нагли, и смешни. За разликата между него и колегата му, Делон споделя: „Белмондо е учил професията в продължение на години и е комедиант, докато аз съм актьор, а актьорът живее. Аз винаги съм живял моите роли. Никога не съм ги играл“.

През 70-те и 80-те години Ален Делон се снима в десетки филми. Популярността му е колосална, обаче качествата на много от тях са съмнителни. Един от знаковите му филми е „Двама мъже в града” (1973) на Жозе Джовани, където е отново с Жан Габен. Джино (Ален Делон) е току-що излязъл от затвора, където е лежал заради участие във въоръжен грабеж. Попада под крилото на възрастен надзирател (Жан Габен), който всъщност му помага да излезе предсрочно и през чийто спомени се развива действието. Джино страни от предишните си приятели, изживява любовната си история, но постепенно отново се въвлича в престъпни игри, а зло ченге (Мишел Буке) бди за всяка негова крачка. Трагедията е неизбежна. Делон е изиграл доста гангстери и нехранимайковци, но Джино е нов образ – той е чист човек, настоява да се впише в цивилния свят, ала системата не му позволява. Филмът се превръща в част от обществената кампания във Франция срещу смъртното наказание. Това е лична кауза на Жозе Джовани – самият е бил осъден на смърт и помилван. Смъртното наказание е отменено през 1981 г., но филмът е до днес не е изгубил високия си психологически и социален градус. Прочее, преди това с Жан Габен Делон има и друг филм – мафиотският „Сицилианският клан“ (1969) на Анри Верньой по едноименния роман на Огюст дьо Бретон.

Не е за изпускане и в „Г-н Клайн“ (1976, „Сезар“ 1977) на Джоузеф Лоузи. Отново ретро криминална драма, но този път в окупирания от нацистите Париж, където антикварят Робер Клайн (Ален Делон) върти бизнес на гърба на гонените евреи. Той е елзасец-католик, но съдбата му е приготвила зловеща мистерия. Не отлепяш очи от Ален Делон – героят му е циничен, механичен, хазартен, тайнствен…

Любопитен е като барон дьо Шарлю с мустачките и сресаната назад коса в „Една любов на Суан“ (1984) на Фолкер Шльондорф – спорната екранизация по мотиви от „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Още навремето с Висконти си мечтаели да направят заедно филмова версия на знаменития роман и Ален Делон да играе главната роля – на разказвача Пруст. Сега се задоволява с второстепенна, но не и маловажна роля – Дьо Шарлю е гей, елегантен, перверзен, ехиден и авторитетен в парижкото висше общество. Всъщност, тъкмо на него във филма Суан признава за Одет дьо Креси, че е прахосал години от живота си, искал е да умре за жена, която не харесва и дори не е неговият тип.

В доста усложнения филм „Нашата история“ на Бертран Блие (1984) Ален Делон е алкохолик, обсебен от млада жена (Натали Бай), която не иска да знае за него. В „Нова вълна“ на Жан-Люк Годар (1990) играе двама противоположни мъже. Годар твърди, че е дал на Делон роли на „герои от Стария и Новия Завет“.

Той блести и в „Завръщането на Казанова“ (1992) на Едуар Ниермен по произведението на Артур Шницлер. Остарелият любовник на всички времена не може да се примири с мисълта, че вече е извън играта. Ален Делон е неотразим – и засмян, и смръщен, и замечтан, и изненадан, и с перука, и с дълга коса, но филмът е слаб.

За последно се снима в руския омнибус от пет истории за любовта към майката „Честита Нова година, мами!“ (2012) на Артьом Аксьоненко. Играе себе си в новелата „Да видиш Париж и…“.

През 2017 обяви публично, че прекъсва филмовата си кариера, тъй като предпочита театъра (играе в Буф-Паризиен).

Освен актьор, Ален Делон е и певец – да си спомним поне „Paroles…Paroles“ в дует с Далида. И още е бизнесмен. Притежава две киностудии: „Delbeau Productions“ и „Adel Productions“, както и собствен бранд AD за класически костюми, мъжки връхни дрехи, часовници, очила, парфюми. Делон е и колекционер. Животът му е пълен. И са излишни нелепите скандали по негов адрес.

Тези дни Ален Делон се разговори, но на мен ми направи впечатление отговорът му в едно от интервютата на въпрос за „последен спомен“: „Срещата ми с Марлон Брандо. По онова време моделът, с който най-много ме сравняваха, беше Джеймс Дийн. Но Брандо е Киното. The movie. Имах шанса да го срещна. След като обядвахме заедно, вървяхме по бреговете на Сена. Като пълен глупак, не посмях да го помоля за една снимка с мен. Прекалено много го уважавах. Съжалявам за този пропуск“.

Велик е Ален Делон.

За автора

Геновева Димитрова

Геновева Димитрова е филмов критик, дълги години редактор и филмов наблюдател на вестник „Култура”. Сега е член на екипа и филмов наблюдател на К.

Категории