Изборите за Европейски парламент в България вече имат традиция от четири проведени вота. „Традиция“ впрочем стана опасна дума, разделяща и поляризираща. Едни политически сили яростно и настъпателно твърдят, че защитават традицията, че пазят традицията във всички области – от семейните отношения до начина на живот като цяло. Те виждат срещу себе си сериозни врагове, невидими сили, които искат да изкоренят традицията и да я заменят с чужди подривни практики, покваряващи и обезсилващи българския народ. И обратно, други политически сили негодуват срещу остарелите, демодирани, неработещи наслоения на традицията у нас, които пречат на обществото да се обърне към новото, да се европеизира пълноценно, да осъзнае, че няма право повече да живее в корупция, пасивност, враждебност, затвореност, примирение. Разделителните линии понякога минават не между политическите сили, а ги пресичат. Въпросът за мястото и бъдещето на България – съобразно с традицията или отвъд нея – е наситен с високо напрежение. Особено при положение, че не сме напълно сигурни каква точно ни е традицията.
Традицията от предишни европейски избори повелява няколко неща, често възприемани от политици и коментатори като аксиоми. Тези неща израстват като израз на „нормалността“, на събития, които очакваме да се случат; и щом се случат, ги приемаме за даденост, като обяснения сами на себе си.
Първа такава особеност е избирателната активност. Наближат ли евроизбори, всички тръгват да изтъкват, че на тях активността винаги е ниска и не бива да се притесняваме от това. Аргументите: за българите тези избори са далечни и не са важни; в Европа също много-много не гласуват; струпват се почивни дни и целият народ разбираемо е предпочел да се озове в Гърция, вместо пред урните. Когато дойдоха данните за конкретната активност, те потвърдиха многократно изказваните убеждения. Видите ли, ето, така трябваше да бъде, така и стана, значи всичко е наред. Да погледнем обаче на фактите и по друг начин. Активността на 26 май в България си беше стряскащо ниска, по-ниска, отколкото дори „по традиция“. Евровотът сега бе проведен на фона на най-тежките спорове за бъдещето на ЕС и членуващите в него държави. Никога досега, даже и в месеците около присъединяването, европейските теми не са присъствали толкова силно и регулярно в медиите. Българското европредседателство и титаничните усилия на премиера Борисов да изглежда като крупен европейски дипломат спомогнаха доста в това отношение. Но ефект няма. Само че ефект имаше в почти целия Съюз, където активността чувствително се повиши и отбеляза своеобразен рекорд. У нас – антирекорд. Едни и същи избори се оказаха по-важни от всякога в чужбина и по-малко важни от всякога тук. Ваканцията на електората несъмнено тежи, но тя не е непредотвратимо природно бедствие, тя издава чисто и просто слаба мотивация за гласуване. Не обяснява, а сама изисква обяснения.
Втора особеност е отсъствието на т.нар. европейски дебат. От месеци насам чуваме, че и на тези евроизбори, както по традиция, няма да си говорим за същинските европейски въпроси, а за наши вътрешни национални теми. Управляващите не пропуснаха да обвинят опозицията именно в това – че е сбъркала изборите. Само че и в други държави говорят за национални теми. И кой е казал, че националните теми непременно противостоят на европейските? Доходите в най-бедната и с най-големи неравенства страна в ЕС национален или европейски въпрос са? Европейската минимална заплата и европейската минимална пенсия Брюксел ли засягат единствено? Корупцията, особено при усвояване на европейски средства, вътрешна българска работа ли е? Двойните стандарти нашенски патент ли са? Онези, които разискваха Европа на отечествата, не се ли включиха точно в една от централните дискусии между крайна десница и умерени партии навън? Не, в изминалата кампания се говореше достатъчно за Европа. Очевидно е – недостатъчно убедително. Явно е – не проработи. Но и тук трябва да разберем защо.
Трета особеност е, че на евровота гледаме като вот на (не)доверие срещу правителството. По традиция такива са очакванията. Предните евроизбори създадоха ситуация, която разпадна коалицията зад Орешарски. По-предните предопределиха електоралното крушение на Тройната коалиция. Съответно, възникна внушението, че ако БСП надвие ГЕРБ, то ГЕРБ пада от власт, а ако ГЕРБ надвие БСП, се бетонира във властта. Обаче още преди 26 май Борисов бе заявил, че оставка не дава дори и при загуба, а и нямаше никакви гаранции, че управлението можеше да бъде пометено с наличните ресурси на опозицията. Успехът на ГЕРБ, също така очевидно, не бетонира нищо. Те не извадиха нито една нова идея в кампанията, нито едно ново предложение. Нито един от тегнещите над българското общество проблеми не е решен, нито се вижда намерение да бъде решаван, освен с показни мероприятия или хаотично раздаване на пари. Вътрешните раздори в управляващата формация са временно притъпени, но не и ликвидирани. Отношението на външния фактор е все по-дистанцирано. На Борисов не му свалят мониторинга, пращат му проверки за магистралите, не го приемат в Шенген, подминават го по темата за Западните Балкани. Не се състоя нито вот на доверие, нито на недоверие.
Резултатите от евроизборите вече карат някои да задълбаят наново в проблема за традицията. Недоволните обвиняват българския народ, че по традиция е готов да търпи и да се подчинява. Доволните подчертават, че народът е избрал стабилността, едно ново име на традицията.
Всичко написано дотук има за предпоставка процеси в демократичната политика. Не съм убеден, че нашият случай е изцяло такъв. В евроизборите се намесваше държавата с огромните си възможности, имаше натиск, медийни затъмнения, сплашвания – от екрана и на терен. Доста хора се отдръпнаха. И въпреки всичко, изплуваха теми, които са трайно значими и не могат дълго да бъдат пренебрегвани – доходите, достойнството, солидарността. Заслугата е и на независимите кандидати. Онези, които разполагаха с най-малко, дадоха най-много, за да напомнят какъв може и трябва да бъде истинският дневен ред. Дали партиите узряват за промяна, налагана от новите условия, ще разберем тепърва. Изборите за Европейски парламент в България отложиха тази промяна, но изобщо не я обезсмислиха.
