Рецитал на Георгита Бояджиева (виолончело) и Александър Василенко (пиано). Програма: Вариации върху една словашка тема от Бохуслав Мартину, 1959; Grand Duet за пиано и виолончело от Галина Устволска, 1959; Соната Qusi Variazione от Иван Спасов (1979); Соната оп. 119 от Сергей Прокофиев, 194. Камерна зала „България”, 29 май 2019 г.
В българските концертни зали имената и на руската композиторка Галина Устволска (1919-2006), и на Иван Спасов (1934-1996) се появяват изключително рядко. Толкова рядко, че, убедена съм, мнозинството, което попълва празните си „културни” полета мимоходом, от информация „по пътя” или от телевизиите, не подозират, че са съществували. Дори големият български композитор днес се свири престъпно рядко. Причините за това са много, но една от тях е, че на пръсти се броят българските инструменталисти, предпочитащи програма, която няма да им гарантира многочислена публика и, съответно, нарастване на тяхната популярност. Очевидно за Георгита Бояджиева и Александър Василенко популярността не е съблазън; много по-изкушени са и двамата от перспективата да прочетат едно по-различно, по-проблематично музикално съчинение, за да го споделят с избраната си публика. А и фестивалът „Софийски музикални седмици” дава възможност за подобни „репертоарни отклонения”, с които този концерт ме изкуши.
Спирам се най-напред на Устволска. Нейната музика започна да звучи по-често от времето на съветската перестройка насам, когато „дамата с чука”, както я определя западната критика, бе прехвърлила 60-годишната си възраст. Но след това световната й популярност нарасна много. И в България, особено по време на фестивала „Музика нова”, се чуваха нейни композиции.
Голям дует за пиано и виолончело е колосална пиеса с максимално екстремно звучене. Изисква способност за крайно експресивен изказ, мащаб на въображението в изграждането на своеобразната драматургия на линеарното развитие. Пиесата е посветена на Ростропович, който създава еталонен запис на творбата заедно с пианиста Алексей Любимов. Известно е, че Устволска е ученичка на Шостакович. Известно е също така, че по-късно тя не обича да й изтъкват този факт, да говори за него и отрича каквото и да е сравнение с музиката му. Но характерът на нейната музика, създадена и протичаща по съвсем различен начин, е близък до този на учителя й – суров, безпощаден, жесток. При Устволска този свят е съвсем оголен. Тук липсва наративът, заместен е от шокираща поредица от зловещи събития, редуващи се в задушаваща гъстота, в силно компресирано музикално време, с изключителна интензивност в музикалното протичане и със сблъсък на крайни по височина звуци в още по-крайни динамики… Изисква се сериозен опит, също и психическа устойчивост, за да се свири и да се слуша тази музика, която удря безмилостно съзнанието с нагнетяващите ужас повторения в двата тембъра, с насичането на дълги трайности от камшични удари по клавиатурата, със сблъсъка, дори битката между двата инструмента. И прочитът на дуото, което засега е единствен изпълнител в България на творбата, бе също така изпълнен с крайно напрежение, с темпови обрати, с великолепни темброви алюзии (кастанети, камшик, барабанче) в пианото на Василенко и крайни състояния в звука на челото – от мрачна кантилена до накъсан, изчерпан, сякаш предсмъртен дрезгав шепот. За мен това бе кулминацията на концерта.
Иван Спасов пише своята Соната Quasi Variazione за виолончело и пиано през 1979 г. За първи път е изпълнена през 1984 година в Пловдив от Здравко Йорданов и Стела Димитрова. Има и два записа във фонотеката на радиото – студиен (Магдалена Дойкова и Роксана Богданова) и документален (Георгита Бояджиева и Стела Димитрова-Майсторова) от края на 90-те години. Струва ми се, че оттогава тази композиция се възражда през тази година от дуото Бояджиева-Василенко. Това е музика на тембровата полифония; в нейната линеарна природа сонорното нюансиране е съществено… Концентрираха се предимно в тези страни от характера на сонатата, като вложиха и доста сполучливо известна театралност в първата и третата й част… Допускам, че при следващи изпълнения на сонатата ще се почувства още по-активно звуково въображение, особено в третата част, лекота в преплитането на линиите, за да се създаде, както пише самият Спасов, „единна звукова среда”.
В програмата на рецитала си Бояджиева и Василенко бяха включили още две комплицирани пиеси на класиците на ХХ век Мартину и Прокофиев. Петте вариации върху словашка тема на Мартину изискват друг инструментален език с лекота и свобода в изказа, предполагат известна бравурност, разчитат на изрядна щрихова артикулация, на ролята на контраста в драматургията – по-широко разположената и нюансирана трета вариация спрямо останалите четири… Това не се случи във виолончелото, което звучеше някак пренапрегнато и оттам – динамически еднообразно, което промени характера на пиесата. Подобна съдба имаше и до мажорната соната, оп.119, на Прокофиев – просто не се получи. Може би поради тежкия звук, поради излишното му разширяване, отсъствието на скерцозност, на виц във втората част, която предполага повече лекота и отново щрих. Усети се някаква умореност, която се отрази и на интонацията, и на логиката на фразата, и общо на драматургичното изграждане, на постигането на цялостна линия.
