„Мария от Буенос Айрес“ – танго опера, музика Астор Пиацола, текст Хорасио Ферер, превод Даниела Меса, диригент Константин Добройков, режисьор Веселка Кунчева, сценография и костюми Мариета Големехова, хореограф Явор Кунчев, солисти: Люси Дяковска, Момчил Караиванов, Живко Джуранов, Владо Ников. Хор, балет и оркестър на Опера Пловдив. Премиера на 13.01.2019 г., гастрол в София на 20.04.2019 г.
„Мария от Буенос Айрес“ на Опера Пловдив заслужава особено внимание. Не ще се захвана с тълкуване на жанра (tango operita), нито с коментар върху музикалната част. Нека за това говорят съответните специалисти. Моята тема са театралните измерения на представлението.
Премиерата на творбата е в Буенос Айрес на 8 май 1968 г. Тя е своеобразна кулминация в многогодишните усилия на Астор Пиацола (1921-1992) да изведе тангото от калъпа на вулгарното и баналното. Той му придава друга форма – nuevo tango: така нарича наложения от него стил, в който вгражда композиционни елементи от класическата музика и джаза.
Шестнадесетте музикални „номера“ са обединени от сама по себе си семпла сюжетна схема. Мария (самото танго) се заселва от предградията в центъра, където проституира. Населяващите света на бордеите я убиват. Нейната сянка, вече на девственица, се скита из града. Тя зачева от словата на Ел Дуенде, поета-дух, и ражда новата Мария, която е същата и не е същата Мария – новото танго. Либретото е на Хорасио Ферер (1933-2014).
Не се притеснявам да нарека текста слаб. Той е серия от предвзети упражнения по сюрреализъм, наситени с претенциозни образи и метафори, насилно сглобени от контрадикторно противоречиви изразни елементи. Висок литературен език се омесва, при това безразборно, с вулгарен сленг, литургична словесност, фигури на хипи движението и т.н. Заявена от Ел Дуенде, водещата идея гласи, че Мария е и божествена, и мизерна; и от небето, и от ада; смес от най-лошото и най-доброто. Понеже такъв трябва да е и градът, авторът спекулира с даденото му през XVI век име (Ciudad de la Santísima Trinidad y Puerto de Santa María del Buen Aire), за да вмъкне ред палави богохулства, свързвани с „бедния Бог на Буенос Айрес, който обича по свой си начин“, и псевдо-богословски алюзии. Те целят прокарване на някакви паралели между Мария и Богородица, между Мария и Христос (тя умира на Великден, за да се роди пак на Рождество, и т.н.).
Българската постановка има късмет, че авторите й са взели текста съвсем на сериозно. Те се опитват да разшифроват смисъл във всеки израз и откриват там съдържания, много от които едва ли са минавали през ума на Ферер. Резултатът е плътна отвъд-фактична, мета-физична визия, обемаща въпроси и отговори за същината на изкуството, за земното и небесното в техния сблъсък и заедност, за човека и неговата участ. Визия, в голямата си част убедително защитена.
Предизвикателствата са много повече от обичайните, но са добре дошли за постоянстващите в съвместните си търсения Кунчева/Големехова/Кунчев. Първото е привеждането на абстрактните фиоритури на Ферер в конкретни действия и образи. Тук влиза в сила въображението и моженето на тримата, разгърнали ефектни и даже „немислими“ картини (танца с обувките-ножове, арията на психоаналитиците, танца на марионетките и т.н.). Успоредно с това върви работата със солистите, хора и балета, натоварени и с куп непривични им задачи.
Двете водещи фигури (El Duende и Payador) тук не са именувани. На сцената са анонимни поет и композитор-певец, чиято мисъл и фантазия следва да създадат цялото действие. Живко Джуранов е единственият театрален актьор в постановката и единственият, който, следвайки ритъма, никога не се изразява чрез песен. Момчил Караиванов пък, който уж е в професионалното си амплоа, трябва да извежда посланията си и чисто актьорски. Най-вече те трябва да отведат текста до публиката. Колкото и непосилно да изглежда, справят се. Затова са излишни вменените им спазматични жестове, с които единият е длъжен да дообяснява, че гради слово, а другият, че музицира. Същото важи и за акробатичните им премятания (особено при Джуранов) – достатъчно ясно внушават и без тях.
Люси Дяковска е Мария. Навярно беглото ми знаене за нейното творчество е причина за изненадването. Вокалното изпълнение върви в точен синхрон с майсторски танц и стабилна актьорска игра: през резки промени и тънки нюанси, от крайна експресивност до тиха деликатност. Отлично свършена работа при изключително сложна задача.
Следва да се подчертае, че основа и център на всичко е музиката. Толкова по-добре. Отказвайки се да ползва фиксирана партитура, Кунчева е бивала склонна да „изтърве“ дължини или да „провлачи“ ритъм заради визуални или двигателни открития. Тук това е невъзможно: ритъмът и траенето са прецизно зададени от Пиацола. Наложената условност също спомага дисциплинирането.
Постановките на този екип винаги са били насочени към постигане на Gesamtkunstwerk: тотална и равностойна мобилизация на всички възможни изразни средства. С „Мария от Буенос Айрес“ го постигат в степен, най-висока досега.