Публикуваме няколко мнения от чуждия печат, публикувани веднага след изборите.
К
Европа остава пленник на националните политики
Най-забележителното при последните европейски избори е нетното увеличение на процента участници в тях – 51.3% от имащите право на глас дадоха своя вот. За сравнение, участието в парламентарните избори през 2017 г. бе 48.7% на първия тур и 42.64% – на втория.
Този ръст в броя на участниците в евровота може да ви се стори изненадващ. Наистина, за първи път от 1994 г. насам европейските избори привличат повече от половината от имащите право на глас. Противно на всички очаквания и почти навсякъде на континента наблюдаваме връщане към нивата на участие, сравними с тези от годините преди цикъла от кризи, институционални и икономически, чийто първи симптом бе провалът на референдума за Договора за създаване на Конституция за Европа през 2005 г.
Изборната кампания обаче изглеждаше мрачна, неспособна да зададе тона на национална дискусия по основните въпроси, които поставя дефиницията за бъдещето на ЕС и глобалната стратегия, която Съюзът трябва да разработи в един свят, обърнат с главата надолу.
Парадоксално, но факт – единствената голяма транснационална среща по време на кампанията бе организирана на централния площад в Милано – „Пиаца дел Дуомо“ – от Матео Салвини в присъствието на Марин льо Пен, представители на Алтернатива за Германия, Австрийската партия на свободата и някои други техни съюзници – европейски неонационалисти.
Поне във Франция мнозинството от водачите на листи, без съмнение по тактически съображения, изобщо не желаеха да обсъждат съюзите, с които ще се обвържат на европейско ниво, за да реализират програмите си. Тази неяснота е още по-проблематична, имайки предвид, че новият, силно фрагментиран парламент със сигурност ще задължи членовете си да съставят една „много голяма коалиция“, за да успеят да формират мнозинство.
Имаше някои по-слаби сигнали, които отчитаха, че са задействани европейски динамики: според проучване, проведено от „Евробарометър“ през декември 2018 г., мнозинството от гражданите в 17 страни членки на ЕС имат доверие в Съюза. По същия начин и доверието в Икономическия и паричен съюз достигна исторически нива: при допитването 75% от европейците се изказват в полза на еврото (включително и 57% от гърците), а 62% от тях твърдят, че го подкрепят.
В проучването се подчертава и че много от европейците имат повече доверие в ЕС (42%), отколкото в националните си правителства или парламенти (35%). Това е особено впечатляващо за страни, които наскоро са се присъединили към Съюза. В Румъния, например, 60% от гражданите имат доверие в Европейския парламент – повече от тези, които имат доверие в националния парламент и са 23%.
Може да се възрази, че Румъния все пак не е особено голяма държава и следователно да се обобщават данните за нея като цяло за проучването не звучи особено сериозно. Ще използваме формулировката на Пол Валери в „Кризата на духа“ (NRF, 1919), че останалите страни членки, видени от Франция, често пъти представляват в очевидната си маргиналност само „красиви неясни имена“: Румъния, Литва, Финландия… И все пак, те имат реална политическа и институционална роля. Румъния скоро ще завърши шестмесечния си мандат като председател на Съвета на Европейския съюз, а Финландия ще започне своя през юли. Ако продължаваме да разглеждаме европейския политически пейзаж през строго национални призма и дневен ред, ще си дадем сметка, че той е особено сложен и нечетлив, създаващ впечатление, че имаме работа с един дезорганизиран свят, преживяващ дълбока институционална криза. Това впечатление се засилва по още по-категоричен начин, имайки предвид, че политическите, социалните и стратегическите дебати остават фрагментирани и свити.
И все пак, въпреки тази необходима промяна на мащаба по отношение анализирането и практикуването на европейската политика, Европа остава пленник на чистото съпоставяне на националните политики. Въпреки че личности като Виктор Орбан, Ангела Меркел и Матео Салвини вълнуват в голяма степен политическото въображение на европейските граждани, тенденцията към европеизация на политиката все още не е намерила задълбочен институционален превод. Все още ЕС е прекалено зависим от сложното дипломатическо равновесие между държавите членки, за да може да отстоява провеждането на истинска транснационална дискусия, e pur si muove[1]! В някаква степен институционална Европа ликвидира себе си, определяйки границите, в които да се извършва сблъсъкът на идеи, някога необходим за разширяване на европейското влияние. И макар че европейският въпрос може да се постави по възпламеняващ начин, той изобщо не е на дневен ред. Никога досега по време на цифровата епоха и в момент, когато първото поколение „Еразъм“ навлиза в професионалния живот, европейските идеи не са се разпространявали така слабо в ЕС, и никога досега дебатите не са били така силно ориентирани към вътрешната политика.
Ето защо, да се мисли европейската политика след евровота от 2019 г., налага да се обмислят начините за оформяне на поредица от идеи, места, образи и концепции, които ще ни позволят да обясним политическите събития, социални въпроси и интелектуални дебати в съответния европейски мащаб.
Жил Гресани, Рамона Блож, Пиер Рамон, Матео Малик, Батист Роже-Лакан
Монд, 28.05.2019
Превод от френски Иван Николов
Няма мандат за „Брекзит” без сделка
Най-неочакваните избори доведоха до най-неочаквани последствия. Това бяха избори, за които повечето британци не смятаха, че ще се случат; много от тях не искаха, малцина гласуваха, а спечелилите кандидати може никога да не заемат местата си. И все пак, евроизборите във Великобритания през 2019 г. могат да се окажат една от най-закономерните дестабилизации на политическия ред в съвременната британска история.
Тези избори бяха като въртящо се огнено колело. Те изгориха основополагащите се концепции на двете най-големи партии, но разпалиха ново доверие в представилите се успешно по-малки партии. Наследството на тези избори ще създаде проблеми.
От гледна точка на традиционната избирателна система FPTP[2], резултатът от евровота в Обединеното кралство е разчетен като триумф за партия „Брекзит” – партия, която съществува от съвсем отскоро, няма манифест, води само една политика – безусловен „Брекзит”, със само една фигура – Найджъл Фараж. Сякаш от нищото, партия „Брекзит” спечели 32% от гласовете и взе 29 от 73-те британски места в Парламента, унищожавайки по пътя си своя предшественик Партията за независимост на Обединеното кралство (UKIP) и Консервативната партия.
Не омаловажавайте този факт. Успехът на партия „Брекзит” и гневът, който я подхранва, са реални. Но и не преувеличавайте значението му. Това не е цялата история. Като цяло, антиевропейските партии се оказаха колебливи в позициите си. Общият брой гласове, подадени за „Брекзит”-UKIP-Торите през 2019 г., представляват 43% и този резултат е значително по-нисък от общия брой гласове, спечелени от UKIP-Торите по време на европейските избори през 2014 г. – 51%. Но гневът, свързан с движението „Брекзит“, вече не е единственият. И възмущението срещу „Брекзит“ намира своя глас. Все повече избиратели изоставят старите предпазливи партии, за да гласуват за политически сили, които са за оставане, а не за напускане на ЕС. За Европейския парламент в Брюксел ще заминат повече проевропейски, отколкото антиевропейски настроени евродепутати. Като цяло, изборите от 2019 г. отразяват последователно събираните данни от проучвания, според които във Великобритания има постоянно мнозинство, което желае да остане в ЕС.
Проевропейските гласоподаватели се обединиха в обновена сила зад либерал-демократите, Зелените, шотландските и уелските националисти; и въпреки че се справиха зле, те промениха Великобритания. Тези резултати напълно опровергават твърденията, които така често се правят вдясно, че британците просто искат правителството им да осъществи „Брекзит“ и ако е необходимо, да се оттеглят от ЕС и без сделка. Истината е, че едва една трета от избирателите гласуваха за това, докато близо две трети се обявиха против. Тези резултати разобличават лъжливото твърдение, че Великобритания копнее за „Брекзит“ без сделка.
Тези, които твърдят друго, трябва безмилостно да бъдат опровергани. И това важи не само за Фараж, но и за мнозинството от явяващите се на прослушване за наследници на Тереза Мей, които повтарят подобни глупости. Тези резултати са ужасен шамар срещу торите. Помислете върху това. На избори, които съвсем основателно могат да се приемат за най-ангажиращите евроизбори в историята на Обединеното кралство – по-малко от един на всеки 10 британски избиратели подкрепи политиката на управляващата партия за „Брекзит“. Ето защо би било възмутително да предполагаме, че избирането на наследник на г-жа Мей ще означава мандат в посока по-нататъшно разбиване отношенията на Великобритания с Европа.
Но изборните резултати не дават и никакъв мандат на Лейбъристката партия. Основната опозиционна сила не се справи чак толкова зле като водещата партия в правителството, но четиринадесетте процента, които лейбъристите взеха, са също толкова смешни и жалки и дърпат партията към ново дъно. Те изправят лейбъристите пред подобно голямо екзистенциално предизвикателство, с каквото трябва да се справят и торите. Същевременно либерал-демократите за първи път разбиха Лейбъристката партия с недвусмислено проевропейско послание, а Зелените можеха да избутат лейбъристите дори до четвърто място. Сега последните имат далеч по-слаби надежди да спечелят мнозинството в Камарата на общините – и след пердаха в Лондон, където се наредиха на второ място, и след случая в Шотландия, където спечелиха едва 9% от гласовете.
Картината – старият двуполюсен модел, раздробен под формата на много по-плуралистични политически субекти – не е характерна само за Великобритания. Това бе силно открояваща се характеристика на евроизборите в няколко от 27-те държави членки на ЕС. При тях, както във Великобритания, някогашната хегемония бе оспорена както от Зелените и либералите – от една страна, така и от националистите-патриоти – от друга. Но те не предизвикаха унищожението на старата двупартийна система. Те само я отслабиха по начин, който старите партии рискуват да не забележат. В това отношение, както, разбира се, и в много други, Великобритания определено е част от Европа.
Редакционен коментар
Гардиън, 27.05.2019
Превод от английски Григор Григоров
Игра на евротронове
Изборите за Европейски парламент, приключили на 26 май, се превърнаха в своеобразно повторение на „Игра на тронове“ – дълга и заплетена история с изненадващ финал, а за мнозина и с незадоволителен резултат. Както и при „Игра на тронове“, някои от феновете обявиха, че искат различен финал. Те настояха авторите да бъдат уволнени, а сценарият – пренаписан.
Отблъснати бяха антиевропейците, които търсеха удобен момент за триумфален завоевателски поход към Брюксел, поведени от популисткия триумвират на италианеца Матео Салвини, на унгареца Виктор Орбан и на американеца Стив Банън. В същото време загубиха и проевропейците, които подкрепяха европейските партии на естаблишмънта. А политиците, които измислиха процедурата „шпиценкандидат“ в опит да повлияят върху избора на следващия председател на Европейската комисия, днес изглеждат смешно и нелепо, тъй като отрязаха възможностите за влияние на някои стари европейски партии.
Накратко, всички традиционни очаквания трябваше да се сблъскат с разочарование. Много преди да бъдат обявени резултатите от изборите, стана ясно едно от техните очевидни последствия: дългогодишният двуполюсен модел в Европа, разделящ политическите сили на лявоцентристки и дясноцентристки, вече е определено назад в миналото. Той бе най-видим на национално ниво, където обикновено не твърде консервативните партии и също не толкова категоричните социалистически партии се борят за размера на пенсиите, политиките по отношение възнагражденията, степента на социалните трансфери и други подобни въпроси. И за да привлече така наречения среден гласоподавател, всяка една от тези партии трябва да смекчи позициите си. По този начин системите, които те създаваха на ниво национална политика, бяха доста стабилни. Ето защо някои хора се надяваха, че същият този механизъм може да бъде пренесен и на европейско равнище. В същото време, още в началото на 90-те години това ляво/дясно разделение претърпя крах в Италия. То приключи наскоро и във Франция, когато по време на президентските избори през 2017 г. нито старият ляв, нито старият десен кандидат успяха да стигнат до втори тур. Германската социалдемократическа партия (ГСПД) системно отслабва заради своето (политически отговорно) участие в голямото коалиционно правителство редом до Християндемократическия съюз.
А в Обединеното кралство „Брекзит“ унищожи Консервативната партия, може би дори и партията на Лейбъристите. В Гърция управляващата партия „Сириза“ показа много слаби резултати, очевидно отразявайки мнението на много от избирателите, за които тя постепенно се превърна в традиционна лявоцентристка партия.
С няколко забележителни изключения – в Испания и в Австрия – старите социалдемократи се представиха много зле. Двата най-ярки примера затова са Франция и Германия – двете държави, които традиционно са в центъра на европейския процес.
Шестте процента подкрепа, които френските социалисти получиха, ги лишиха от каквото и да било влияние. Германските социалдемократи също не се представиха кой знае колко по-убедително. Загубите, които бяха нанесени на традиционните лявоцентристки партии, отразяват реалността на днешния отворен свят. И ако Европа става все по-важна на световната политическа сцена, тя ще трябва да направи нещо повече от това просто да преразпределя богатства: елементарното възпроизвеждане на старите социални системи из цяла Европа е като готова рецепта за възбуждането на безкрайни конфликти между различните части на Съюза.
По-интересният резултат от изборите бе относително по-слабото представяне на популистките партии – десни и националистически. В платформите си те също включиха голям брой мерки за социална защита. „Национален сбор“ на Марин льо Пен например (нейната нова опаковка на стария „Национален фронт“) зае далеч по-леви позиции по социалните въпроси, отколкото така нареченият „Ренесансов списък“[3] на френския президент Еманюел Макрон, когото Льо Пен победи с нищожна преднина. Поддръжниците на популистките партии правилно усетиха, че старомодната социална държава може да работи единствено при строги национални рамки. Но в общи линии, техните гласове не бяха достатъчно, за да се започне темата за връщането на Европа към националните държави. В действителност, първоначалните резултати показваха, че макар и Льо Пен да побеждава Макрон, нейната партия получава по-малък дял гласове в сравнение с последните избори за Европейски парламент през 2014 г.
Една от причините за относително слабото представяне на националистическите партии бе лекотата, с която и извън националните граници се заговори за пошлостта, корупцията и непрозрачността. Продължаващият скандал[4] с нагласените договори срещу кеш, в който бяха замесени австрийските националисти (политическата сила със странното име Партия на свободата), най-вероятно бе причината гласовете за тях да бъдат по-малко в сравнение с 2014 г., но и колегите им в други държави – в Германия и Дания, например – също се представиха по-слабо от очакваното.
В действителност, това бяха първите избори за Европейски парламент, при които реално се обсъждаха европейски теми. Проевропейските зелени партии – с ангажимента им към обществените блага (най-вече в защита на климата), който няма как да бъда изпълнен единствено в рамките на националните държави – демонстрираха навсякъде много добри резултати. В същото време Зелените се отказаха от голяма част от идеологията, която все още обременява старите политически партии, изповядващи традиционни леви и десни идеи.
Най-голямата победа на Зелените бе в Германия, където те завършиха на второ място, побеждавайки без особени затруднения Германските социалдемократи; също толкова силно Зелените се представиха и в Обединеното кралство. Другите големи победители бяха либералните партии, водени от харизматичния Гай Верхофстад, който се ангажира да работи с Макрон. Почти сигурно е, че заедно със Зелените, либералите ще бъдат най-мощният парламентарен глас, който ще оформи лидерството и ще зададе дневния ред на новата Комисия.
Въпреки фрагментирания характер на новия Европейски парламент, би трябвало лесно да се сформира мнозинство, което да работи за провеждането на политиките, пожелани от по-голямата част от гласувалите граждани на ЕС. Една от впечатляващите особености на политическите катаклизми, настъпили след 2016 г. в Обединеното кралство и в Съединените щати, е способността, с която националните законодатели успяват да отстояват интересите си, влизайки в сблъсък с една хаотична и неправилно функционираща изпълнителна власт. Европейските парламентаристи трябва да последват примера им.
Като за начало, те трябва да си извлекат правилните поуки от популистките скандали в Австрия и на други места в ЕС и да превърнат овладяването на корупцията в топ приоритет на национално и европейско равнище. Освен това, новият парламент следва да помогне за разработването на координиран европейски подход спрямо глобалните предизвикателства в сферата на енергетиката и сигурността и да отговори на натиска от страна на САЩ и Русия, които искат те да налагат дневния му ред. Тук отново ще стане дума за дебатите по въпросите за корупцията и непрозрачното влияние.
Сериалът „Игра на тронове“ може и да е завършил, но новите борби за власт в ЕС са едва в началото си. Изборите за Европейски парламент промениха в сериозна степен континенталния политически пейзаж – в резултат традиционните партии ще бъдат принудени или да се прегрупират, или да отстъпят мястото си на други. Какво ще се случи по-нататък, е задължително да се гледа – не пропускайте.
Харолд Джеймс
Project-syndicate, 27.05.2019
Превод от английски Григор Григоров
Зелените – нов етап в електоралното им развитие
В края на май в Европа се надигна зелена вълна. Около 21% гласуваха за „Зелените“ в Германия, с което ги превърнаха във втора политическа сила; във Финландия 16% дадоха своя вот за „Зелена лига“ и я направиха втора по влияние; 15% – за „Зелена партия” в Ирландия, като това й извоюва трето място в политическата ранглиста. Пробивите на екологичните партии са много на брой и случаят с Франция, където партията „Европа Екология Зелените“ (EELV – Europe Ecologie-Les Verts) печели трето място с 13.5%, не е изолиран.
Вече видяхме този екологичен устрем в действие по време на успешните маршове „В защита на климата” както във Франция, така и по света. При тези избори той бе „преведен“ на езика на електоралните нагласи, макар и да не успя да помете всичко по пътя си. Защото зелената вълна не бе мощна, разбиваща вълна. Никъде Зелените не станаха първа политическа сила. Но в отговор на зеления импулс, сякаш заради ефекта на симетрията, дойде и успехът на радикалните десни партии.
Безспорно обаче тези европейски избори бележат нов етап в електоралното развитие на Зелените на европейско равнище. До този момент, като цяло в страните в ЕС, те никога не са постигали такива резултати. В момента на написване на текста средно националните резултати, които се увеличават, са 9.5%. Зелените никога досега не са изпращали толкова много евродепутати в Европейския парламент: с над 70 членове „Зелените – Европейски свободен алианс” ще станат четвъртата по големина политическа група в Европейския парламент.
В много държави пред Зелените се открива възможност трайно да променят политическото равновесие и по-специално лявото политическо пространство, исторически доминирано от социалдемократите. В Германия Социалдемократическата партия продължава да намалява в полза на Зелените. Във Франция Социалистическата партия се срина и изпадна от клуба на управляващите партии. В същото време, в Люксембург Зелените постигат рекорден резултат със своите 19%, като участват в коалиционно правителство с либерали и социалдемократи.
Съставяйки този списък с успехи на екологичните партии, концентрирани в страните от Западна Европа, не можем да не откроим дълбоките географски разделения в самия Европейския съюз, заради които можем да обособим четири отделни блока. Ирландските и британските зелени, които доскоро бяха на по-задни позиции, се присъединиха към своите колеги в континентална Европа, взимайки над 10%. В Южна Европа обаче положението е различно и социалдемократите продължават и в момента да са на добри позиции. Подобен е и случаят в Централна и Източна Европа, където партиите, защитаващи екологията, и сега продължават да са слаби и трябва да си отвоюват политическо пространство в конкуренция с радикални демократични партии от типа на Пиратската партия.
Но има още два елемента, благодарение на които можем да разгледаме по-нюансирано разцвета на Зелените. Първият е свързан с характера на европейските избори: избори от „втори ред“, които традиционно се свързват с по-доброто представяне на периферни политически субекти за сметка на управляващите партии.
Всъщност, резултатите, които Зелените постигат на европейски избори, са винаги по-добри от тези на национално ниво (средно с 2.5 пункта повече в сравнение с тези от периода 1979 – 2014). Тази година същите тези партии получиха средно със 7.5 пункта повече, отколкото на последните национални избори. Отново рекорд, който позволява да предвидим устойчива промяна в баланса между различните партии. Но част от този успех се дължи на твърде малкото значение, което мнозинството граждани отдава на европейските избори. Вторият елемент е свързан с разделението на екологичното движение: зелените партии понякога страдат от конкуренцията на маргинални списъци от имена, които имат претенции да защитават екологичната идея, възползвайки се от зелената вълна. Това обаче реално отслабва резултатите им и парламентарното им представителство. Такъв беше случаят тази година в Германия, Франция и Португалия.
Но какъв е капацитетът на засилилата се партия „Зелените – Европейски свободен алианс” да повлияе върху баланса на силите в Европейския парламент и в по-широк смисъл – върху европейските политики?
Интригата се заплита заради отслабването на консерваторите и на социалдемократите. Зелените могат да се възползват от преговорите, които тепърва ще се водят. Ще успеят ли да получат постове на заместник-председатели в Европейския парламент? Напълно възможно. Тези позиции са важни за тях. Със силно присъствие в европейския парламентарен живот, Зелените са свикнали да търсят компромис, нещо характерно за Брюксел и Страсбург. От тяхна гледна точка това именно им позволи при предишния мандат да отвоюват важни победи, свързани, например, с риболова с електрически ток[5] или със защитата на лицата, сигнализиращи за нередности[6].
Но ще успеят ли да постигнат назначаване на еврокомисар еколог? Такава ситуация би била безпрецедентна и по-конкретно зависи от балансите в правителствата, в които Зелените участват, като например в Швеция и Люксембург. Това ще ни напомни до каква степен политическият център на тежестта в ЕС винаги клони в посока на националните държави. Ако Зелените искат да променят европейските политики, те трябва да се превърнат в реална конкуренция за властта на управляващите партии в националните парламенти. Това предполага Зелените да убедят хората, че имат капацитета да заемат ръководни позиции, нещо, което вече правят в някои региони и общини. Зелената вълна със сигурност не е мощна, помитаща вълна. Но тя позволява на екологичното политическо семейство да направи крачка напред в тази посока.
Флоран Гугу и Симон Персико
Монд, 28.05.2019
Превод от френски Иван Николов
Фронтовите линии са прокарани
На европейските избори в Италия и Франция спечелиха десните популисти. В Европейския парламент фракцията на Зелените се разрасна. Какво значат тези промени за ЕС? Предлагаме на вашето внимание пет тези.
- Фронтовите линии са прокарани
Десните популистки партии получиха по-малко гласове, отколкото се опасяваха анализаторите. В Германия Алтернатива за Германия взе по-малко гласове в сравнение с парламентарните избори; в Австрия Партията на свободата бе наказана от избирателите в сравнение с националния вот. Ето защо в Европейския парламент проевропейските партии ще продължат да бъдат мнозинство. В крайна сметка, обединението на десните популистки партии около Матео Салвини, носещо името „Европа на нациите и свободата“, спечели едва 7.6% от местата в Европейския парламент.
Но за да е пълна картината, трябва да отчетем, че в централна Европа спечелиха десните популисти. Във Франция Марин льо Пен с нейния „Национален сбор“ отново се превърна в най-силната партия на евроизборите и изпревари партията на президента Еманюел Макрон.
В Италия, една от страните учредителки на ЕС, която след „Брекзит“ ще бъде третата по големина икономика в ЕС, Салвини избута „Северната лига“ на първо място благодарение на антибежанската и антимюсюлманска предизборна реторика. В Унгария премиерът Виктор Орбан допълнително разшири абсолютното си мнозинство със своя антиевропейски курс.
Всички нови десни популистки евродепутати ще кандидатстват не само за постове в Страсбург, но и ще могат да станат докладчици и председатели на комисии. Те ще определят дебатите и ще задават темите. А вероятно могат да обединят силите си – около „Северна лига“ и партия „Фидес“ – в една фракция. Това е достатъчно, за да се блокират определени политики или най-малкото да се саботират.
За Европа това означава, че фронтовите линии окончателно са прокарани. От едната страна са проевропейците, а от другата – антиевропейците. Макар че не можем да отречем – Салвини никога не е призовавал Италия да излезе от ЕС, нито пък италианците са искали да напуснат Съюза. Но десните популисти съвсем съзнателно си играят с настроенията срещу ЕС.
Сега проевропейският лагер има възможност да заеме ясни позиции. Това означава: повече никакви двусмислени компромиси, като дългогодишната толерантност спрямо националистическата партия „Фидес“, член на консервативната ЕНП; категорична позиция по проблеми като спазването на върховенството на закона, какъвто е случаят в Полша. И преди всичко, бърза и ефективна реакция, когато е застрашен базисен европейски принцип: зачитането на човешките права.
- „Брекзит” ще продължи да парализира Европа
Лудостта „Брекзит” може да се възприеме като предупреждение. Високият дял участие в евроизборите от близо 50% може да се дължи на факта, че междувременно много от гражданите са осъзнали какво всъщност имат благодарение на ЕС. В Обединеното кралство евроизборите бяха преди всичко своеобразен втори референдум за „Брекзит”.
Партията „Брекзит” на Найджъл Фараж получи повече от 30% от гласовете и като добавим към тях и подкрепата за торите и лейбъристите, които не се дистанцираха по категоричен начин от движението за излизане от ЕС, ще видим, че преобладаващото мнозинство от британците са „за” напускането на Съюза. Това не предвещава нищо добро за преговорите между Великобритания и ЕС, които Брюксел ще трябва да води с вероятния наследник на Тереза Мей – хардлайнера на движението „Брекзит“ Борис Джонсън.
Следващата официална дата за излизане на Великобритания от ЕС е 31 октомври 2019 г. Точно на този ден приключва мандатът на сегашната Европейска комисия. Ако и дотогава в Лондон не се постигне съгласие по споразумението за излизане, то новата, неопитна Европейска комисия ще трябва като първа стъпка на 1 ноември да се заеме с управлението на един хаотичен „Брекзит“ „без сделка“. Така „Брекзит“ и вътрешнополитическият хаос в Обединеното кралство ще продължат да изсмукват ценна енергия от ЕС – енергия, необходима за други, важни за бъдещето на Съюза въпроси, като например климатичните промени.
- Отделните национални партии биха могли да настояват за повече Европа
През последните години Германия страстно обсъждаше различни европейски въпроси, като например реформата в авторското право, защитата на личните данни, призрака на „хлорното пиле“, свързан с Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции, исканията на Грета Тунберг за специални мерки в борбата с климатичните промени. И какво се случи по време на предизборната кампания? В деня на Европа, 9 май, министър-председателят на провинция Тюрингия Бодо Рамело поде дискусия за приемането на нов химн, тъй като досегашният бил близък до нацисткия режим. А що се отнася до европейските теми, те се възприемаха като доста отвлечени въпроси. Голямата коалиция предпочиташе да обсъжда казуси като наеми за земеделски земи и отчуждавания. Особено впечатляващо бе, че ако не броим Германската социалдемократическа парти, която на първа страница в коалиционното споразумение разглежда темата за Европа, като цяло по време на предизборната кампания никой не предложи оригинална идея за бъдещето на Европа. Не го направиха нито ХДС, нито ХСС. Изключение бяха Зелените, които призоваха ЕС да си поставя по-амбициозни цели в защита на климата.
Фактът, че Зелените спечелиха толкова голяма подкрепа в цяла Европа, показва, че гражданите на Стария континент са много наясно с проблемите на екологията. В същото време, в партийните централи им е трудно да си представят, че съгражданите им наистина могат сериозно да се интересуват от теми, които се решават на европейско равнище. Европа страда от факта, че все по-често националните партии гледат на света през вътрешнополитическите си очила.
А за да съществува ЕС, той трябва да се грижи за европейските теми: опазване на климата, миграция, търговски и данъчни въпроси. И докато няма транснационални партии или транснационални избирателни листи, националните партии ще са ни много необходими, защото именно те са тези, които могат да превърнат европейския въпрос в предмет на обсъждане.
- Зелените трябва да станат по–убедителни в Източна Европа
Без съмнение, в големи държави като Германия и Франция, Зелените имаха голям успех. В Германия всеки пети глас отиде за тях, в Хамбург и Берлин те бяха дори победителите на евроизборите. Във Франция Зелените стигнаха до трето място. В следващия Европейски парламент Зелените биха могли дори да се разраснат и от шеста по големина политическа сила да станат четвърта.
За да дадем пълна картина, трябва да уточним: Успехът на Зелените е западно и северноевропейско явление. В Източна Европа Зелените продължават да не играят никаква роля. В Полша, Румъния, Унгария, Словения и Хърватия, а също така в Италия и Гърция въпросите, свързани с околната среда и климата, далеч не се обсъждат толкова изчерпателно, колкото в другите части на Европа. Това е видно и от политическия дневен ред на съответните правителства. Когато се заговори за увеличаване количествата на енергия от възобновяеми източници, правителствата във Варшава и Будапеща просто спряха процеса, като блокираха няколко амбициозни цели на ЕС.
Възходът на Зелените дава възможност да се разшири така нареченото „екологично съзнание“ във всички страни от ЕС. Но без страните от Източна Европа амбициозните политики в областта на опазването на околната среда и климата няма да могат да започнат да се прилагат.
- Европа има нужда от натиска на Германия
Без Германия в ЕС няма да настъпи кой знае каква промяна: тя е най-гъсто населената страна членка на ЕС, плаща най-големия членски внос и в сравнение с останалите в Съюза граничи с най-много държави. Почти неизбежно е такава страна да има водещи позиции в ЕС. Дали ще вземе отношение спрямо еврото, защитата на климата или санкциите срещу Русия, мнението на Германия тежи в Брюксел и другите правителства могат или да го подкрепят, или да го отхвърлят.
Но дълго време от Берлин идваше само едно: мълчание. През последните месеци той не е предлагал никакви конструктивни или предизвикателни идеи за по-нататъшното развитие на ЕС. Евентуалният бъдещ канцлер на Германия – Анегрет Крамп-Каренбауер – отговори на предложенията на Макрон с едно просто „не“. Това няма как да е добре.
Преди всичко, Германия е добър кризисен мениджър и както показа кризата с еврото, тя лесно и бързо преминава от един спасителен план към друг. Но как в средносрочен план Германия вижда ЕС, Ангела Меркел и досега пази в тайна. Вместо нея, френският президент Еманюел Макрон поде дебати за бъдещето и една от стъпките му е призивът за транснационалните избирателни листи.
Има толкова много европейски теми, по които Германия да вземе отношение. В каква степен Европа иска да защитава климата? Готова ли е в името на тази цел да наложи допълнителни разходи на предприемачите и гражданите? Как трябва да се държи ЕС в търговския спор между САЩ и Китай? Какви действия трябва да предприеме Европа спрямо „Гугъл“ и „Фейсбук“ и то не само по отношение неприкосновеността на личния живот и влиянието на пазара, но и по отношение плащането на данъци? Готова ли е Европа да спре да толерира данъчни оазиси на територията на общността – като например в Холандия, Люксембург и Великобритания? Без Германия да излезе с позиция по тези въпроси, едва ли ще настъпят кой знае какви промени.
Държавите членки на ЕС трябва спешно да изяснят тези казуси и да покажат на 500-те милиона граждани, че Европейският съюз има право да съществува.
Марлис Укен
Цайт, 27.05.2019
Превод от немски Диана Анева
Брюкселски борби за власт
Битката за власт започна в деня след изборите. В Брюксел не само партиите са в конкуренция. Не само хората спорят едни с други. В Брюксел и политическите институции водят битки помежду си. Съветът на държавните и правителствените ръководители и Парламентът трябва заедно да решат кой да бъде избран за нов председател на Европейската комисия. Това няма да бъде лесно. Особено при тези изборни резултати.
През следващите седмици, ако не и месеци, на дневен ред ще стои въпросът кой ще наследи Жан-Клод Юнкер. Причината този въпрос да няма лесен отговор е в самия текст на Договора за Европейския съюз. Той не е много ясен. Член 17, параграф 7 гласи: „Европейският съвет предлага на Европейския парламент, след съответните консултации с квалифицирано мнозинство, кандидат за поста председател на Комисията, като взима предвид резултатите от изборите за Европейски парламент. Европейският парламент избира този кандидат с мнозинството от гласовете на членовете си.“
Но какво точно означава формулировката „взима предвид“ резултатите от изборите? Междувременно, както преди пет години, и сега между институциите пламна разгорещен спор. Изходът от него не само ще повлияе върху разпределянето на постовете, но ще бележи и за в бъдеще властовите структури отвъд кадровите въпроси.
Големите политически семейства в Парламента, на християндемократите и на социалдемократите, още през 2014 г. намериха отговор за себе си какво трябва да се разбира под „взимане предвид“. Партията на победителя трябва да излъчи председател на Комисията; но това трябва да е човек, който още по време на предизборната кампания е обявил, че се бори за поста. Тази година обаче е различно. Общо ЕНП и С&Д имат 326 места, но, за да могат да изберат председател на Комисията, са им необходими най-малко 376 гласа. Това прави намирането на мнозинство по-трудно от всякога. Теоретично обаче и без християндемократите мнозинство може да се сформира.
Ето защо повечето държавни и правителствени ръководители виждат възможност бързо да се отърват от досадната система на „шпиценкандидата” и след това сами да решат кой да ръководи Комисията. Те се позовават и на Договора за Европейския съюз – там, в чл. 17, няма и дума за „шпиценкандидата“. Нищо чудно, че френският президент Еманюел Макрон умишлено не позволи да се посочва такъв. Като лидер на движение, което не е закотвено в нито едно от установените политически семейства, той трябва да отстоява претенциите си за власт по различен начин. Ето защо Макрон сключи договор с Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), в чийто състав влизат министър-председателите на страните от Бенелюкс. Заедно с тримата Макрон даде да се разбере, че иска да попречи на „шпиценкандидата” на ЕНП – Манфред Вебер (ХСС).
Според последните резултати, ЕНП е най-силната фракция със 180 евродепутати. За тях „взимането предвид“ на евровота означава отчитане интересите на ЕНП и предлагане на Парламента кандидатурата на Манфред Вебер за поста председател на Европейската комисия. Преди това обаче германецът трябва да се увери, че мнозинството ще гласува за него. За да сондира настроенията, Вебер покани лидерите на социалдемократите, либералите и Зелените. Но срещата в понеделник вечерта не даде резултат.
И зелените, и социалдемократите влязоха в предизборната надпревара с „шпиценкандидати”. При либералите обаче нещата са по-различни. Тяхната кандидатка за председател на Европейската комисия Маргрете Вестагер бе част от седемчленен топ екип. Преди изборите Вебер я обвини, че не знае какво иска. Едва в изборната нощ Вестагер, която последно бе еврокомисар, отговарящ за конкуренцията, обясни, че иска да ръководи институциите в Брюксел.
Дали либералите ще успеят да убедят другите партии, че Вестагер е „истински“ „шпиценкандидат”, за когото и те биха могли да гласуват? Председателят на Европейския съвет Доналд Туск иска първо да въведе график. До срещата на върха на ЕС на 20 и 21 юни Европейският съвет трябва да се споразумее за нов председател на Комисията – и то такъв, който да спечели необходимите гласове в Парламента. Дали това ще стане, е въпрос с много неизвестни.
Почти всички държавни и правителствени лидери си знаят телефонните номера и не спират да се търсят. Постигат се споразумения, изграждат се съюзи. В крайна сметка, не става въпрос само за поста председател на Европейската комисия. Освен наследник на Юнкер, трябва да се определят нов председател на Европейския съвет и нов председател на Парламента. Търсят се и подходящи кандидати за нов Върховен представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност и нов председател на Европейската централна банка.
Брюкселската властова аритметика показва, че произходът, полът и партийната книжка ще са основните показатели, които ще определят изходът от битката за топ постовете.
Каролине Мета Байзел и Александер Мюлауер
Зюддойче Цайтунг, 28.05.2019
Превод от немски Диана Анева
–-
[1] И все пак тя се върти! – крилатата фраза, произнесена от Галилео Галилей през 1633 г.
[2] FPTP – (First past the post) е избирателна система, характерна за Великобритания, Канада и Индия, при която избирателите посочват конкретния си фаворит и печели онзи кандидат, спечелил най-много гласове.
[3] Така нареченият „Ренесансов списък“ на Еманюел Макрон представлява амбициозни политики за ЕС, които президентът предлага в есе, публикувано в няколко европейски вестници със заглавието „Европейски ренесанс“.
[4] Става дума за скандала „Ибисагейт“ – дни преди изборите за Европейски парламент германските медии „Шпигел“ и „Зюддойче цайтунг“ в съвместна публикация разпространяват видеозапис от лятото на 2017 г., заснет тайно във вила в Ибиса. На него се вижда как Хайнц-Кристиан Щрахе обещава обществени поръчки и други сделки на жена, представяща се за племенница на руски олигарх, срещу стотици милиони евро за партията му – крайнодясната Партия на свободата.
[5]През февруари 2019 г. се взе окончателно решение от юли 2021 г. риболовът с електрически ток да бъде тотално забранен на територията на целия ЕС.
[6] На 16 април Европейският парламент прие Директива за защита на лицата, подаващи сигнали относно нарушения на правото на Съюза.