„В Америка има не повече от петима критици, като някои от тях спят“. Студентите „изглежда все по-малко разбират когнитивната стойност на литературата и все по-рядко откриват образцовото въздействие, което някога е имала“. Това са „най-лошите времена за литературната критика“.
Това са изказвания на видни критици, съответно от 1952 г., 1972 г. и 1994 г. Ако проучите съвременната критика, често ще откривате елегична нотка, оплакването на „смъртта на критика“, както е заглавието на полемичния текст на литературоведа Ронан Макдоналд от 2009 г. Като се има предвид, че литературните критици винаги са се смятали за застрашен вид, изниква и друг въпрос: не дали наистина критиката е попаднала в криза, а защо един определен вид критици са убедени, че кризата съществува.
Когато говорим за съвременна литературна критика, не можем да не подчертаем влиянието на американските критици от средата на XX век. Критици като Едмънд Уилсън, Лайънъл Трилинг крачеха като колоси на тази сцена; малките списания внасяха енергия, а най-хубавото бе, че хората наистина четяха. Забравете сегрегацията, забравете сексизма. Представата за средата на XX век като златен век за литературната критика, изглежда, е безсмъртна.
Често чуваме, че критиците от САЩ пропускат нещо съществено. Но какво е то всъщност? Винаги разчитащи на себе си, американските критици определят липсващия елемент като липса на енергия, все едно странстващият рицар се е поотпуснал и се е заседял. С „Американска дързост: в защита на литературната смелост“, нов впечатляващ сборник с есета, бостънският критик и писател Уилям Джиралди бие тревога. „Опасността вече е истинска, пише той, богоподобна и безпрецедентна, всесилна и вездесъща. Интернетът ни превърна в покорни зомбита; заплахата от телевизията в миналото изглежда невероятна и беззъба“. Изправен срещу тези вцепеняващи сили, Джиралди призовава критика да се върна към основите. „Критикът е на първо място предан на дуета на красотата и мъдростта, пише той, на изпипаната работа и полезната мъдрост, на свръзката между стил и смисъл“. Джиралди е от онези критици – често пъти доста полезен, когато човек търси какво да прочете – които настояват, че естетическите характеристики на една творба са от изключително значение. Той се противопоставя на онези, които възприемат литературата през политическа или теоретична призма. „Идеологията е враг на изкуството, защото идеологията е край на въображението“, настоява той.
Джиралди води чрез пример. В своите интригуващи есета, които се фокусират от „Изкуството на заплашителните писма“ до Едгар Алан По и от Уенди Лесър[1] до „Моби Дик“, той се опитва да върне дързостта на сцената, дори само за да ни покаже какво ни липсва. Джиралди много въздействащо задава тревожния тон с есето си за книгата на американския писател и културолог Скот Тимбърг „Културен крах: убиването на творческата класа“. Числата са наистина мрачни. Осемдесет процента от културните критици в американските вестници и списания са уволнени през XXI в. Това е едно от нещата, които той има предвид, когато твърди, че опасността е съвсем истинска. Материалните условия, които създадоха унаследената ни идея за процъфтяваща литературна култура – тоест идеята от средата на XX век – изчезват.
Ала една по-ефимерна опасност притеснява Джиралди дори повече. Главното противопоставяне в сборника му е между техническата точност на истинския критик и просто „чувствата“ на преструващия се критик, сякаш „чувствата имат някакво отношение към художествения успех или провал на творбата, която е прочел“. Според Джиралди, подобна самовлюбеност кара критиците да оценяват творбите в зависимост от „личния си вкус, способността за съотнасяне към творбата, безсмислието на потвърждението на идентичността“. Вместо това, с типичния американски фетиш по изреченията, критическата оценка на Джиралди започва със следния въпрос: „Работят ли [изреченията], изпълнени ли са с енергия и замах, имат ли да кажат нещо безсмъртно за човешкия цирк, който е както бляскав, така и абсурден?“
Въпреки че Джирлади отдава заслуженото на писатели, като Елизабет Хардуик, Мери Маккарти и Синтия Озик, той видимо използва сексистки език, когато започва да се оплаква като цяло от литературната сцена. Не говоря само за упоритата му употреба на местоимението за мъжки род – sine qua non за критици, които се смятат за пазители на застрашена традиция – но и също за това, че разглежда литературата като приключенски наратив. Той одобрява виждането на американския писател Джеймс Болдуин за читател, който желае „да покори великата пустош на същността си“, но критикува онези, „отдадени на непрестанна изповед и самооткриване: безкрайно изследване на празни пещери“. С други думи, ако ще посещавате неоткритата страна, елате като завоевател, не като турист. В противен случай ще се превърнете в „слабак“ с „някакво мнение“, а цялата нация рискува да стане „слаб актьор в собствената си драма“.
Възможно е да съм прекалено суров към този тип език. Но наративи за възход и падение обикновено се пишат в отговор на предчувствано нападение и в отговор на това бях настроен за определен вид реторика. И въпреки това, понякога Джиралди сякаш предава собствените си литературни идеали. Защото нищо не може да е по-дръзко от отмерените му нападки над политическата коректност, звярът, впрегнат в така омразното му „потвърждение на идентичността“. Нищо, че политическата коректност е смятана за враг на естетическата критика от поне 80-те години на миналия век – винаги на косъм да унищожи оценяването на литературата, макар че очевидно все не успява да го направи. Пригответе се за „вихрушка от осмиване и нравоучения“, пише Джиралди, ако посмеете да публикувате нещо расистко, сексистко или свързано с възрастова или класова дискриминация; всяка дума, завършваща на „-изъм“, ще бъде изстреляна към вас като сребърен куршум с цел първо да ви покоси, а след това да ви отвори очите за собствените ви зверства“. Самият аз не бих използвал никой от тези куршуми, но когато се оплакваш от читатели, които са прекалено емоционални (но недостатъчно запалени), политически коректни и слаби, кой точно е дивакът пред портите ти?
Винаги ще съществува определен вид критик, за когото нападателността е липсващият елемент, сякаш електрическият уред отново ще се включи, ако го ударите достатъчно силно. За Джиралди миналото изглежда като славно бойно поле, където критиците са се били лице в лице, а книгите са били пречиствани в кръв. В днешно време се смята, че сме прекалено загрижени за популярността, за това здравословно закоравяване. „Добрите отношения са се превърнали в най-свещените ни свободи. Лидерите на най-опониращите си школи на мислене смекчават фразите си и парират със затъпени остриета“ – или поне така твърди Балзак за литературната сцена в Париж през 1837 г.
Освен „Американска дързост“, се появи и друг призив на оръжие със заглавие „Хейтър: за ползите от абсолютното несъгласие“ на Джон Семли, книга, която, за радост на автора, ми беше наистина отвратителна. Семли, критик от Торонто, пишещ за кино и телевизия, може би си е представял, че написването на трактат как „да бъдеш самодоволен, дразнещ и противоречащ“ ще е лесна работа. Но основните му доводи са толкова мъгляви, а логическите постановки са толкова отблъскващи, че книгата постепенно се отдръпва от собствените си предпоставки и в крайна сметка „абсолютното несъгласие“ започва да означава „мисли самостоятелно“ – предложение, с което може да си съгласен и което не съдържа в себе си никакво противоречие.
Проблемите извират от фундаменталната за книгата дума. Да си „хейтър“, както Семли подчертава, няма нищо общо с „омразата, която е наистина отблъскваща“ – т.е. да си една от думите с „–изъм“, които споменава Джиралди. Вместо това, хейтърът е онзи, „който е готов да превърне всяка малка издатинка на попкултурния пейзаж в хълм, за който си струва да се жертваш, онзи, който ще срита и най-глупавото гнездо на оси“. Още това начално смесване на метафори загатва за цялата обърканост на книгата. Може да сритваме гнездата на осите, защото ги мразим, но умираме по хълмове, защото ги обичаме; и така омразата изглежда означава убеждения. Тогава хейтърът се превръща в шифър за множество атрибути от „Основи на критическото мислене“: самостоятелно мислене, индивидуалност, отчужденост. Но вероятно книга със заглавие „Свободомислещият: за ползите от самостоятелното мислене“ не би променила кой знае колко.
Джон Семли настоява, че се нуждаем от повече хейтъри като него, защото „ние непрекъснато сме притискани от нежния натиск, който ни кара да кимаме, да се усмихваме и да се съгласяваме“. Нуждаем се от „радикален песимизъм“, от „продуктивен скептицизъм“ и от „безмилостна критика“. Като добър и любезен постмодернист, Семли не прави разлика между филми, телевизия, изкуство и литература – всичко е „текст“. Следователно всички практики на критика се обединяват в една „критика”, като пренебрегват различните предизвикателства, които различните сфери предлагат, и правят аргумента му трудно приложим.
Но какво би означавало да следваме програмата на Семли? Представям си, че това би превърнало критика в досадна конска муха, но не от вида на Сократовите[2], а от онези, които ви иде да размажете, защото ви разсейват, докато четете. В действителност, Семли е чувствителен и изпитва известен страх как аргументът му логично се превръща в защита на това, което бихме могли да наречем „тролване“, и това изглежда отчасти обяснява защо думата „омраза“ неумолимо се омекотява до практическо безсмислие. Призоваването на тъмната страна е винаги свързано с книгата. Семли пише с възхита за дискредитирания филмов критик от National Review Арманд Уайт и завършва с думите, че в края на краищата, Уайт може да е „кралят на троловете“.
Семли не иска да бъде трол; освен това, въпреки че е предпазлив по отношение на „социално осъзнатата критика“, той внимава да не бъде сметнат за политически привърженик на левицата. Но е лесно да се разбере защо е привлечен от критиците, които излъчват „негативност“: визията му за критиката е, че тя трябва да бъде наистина язвителна.
Семли, смята, че е загубен онзи саботиращ импулс, който пречи на появата на „опасния стандарт на угодничене“. Това, от своя страна, заплашва да превърне всички нас в безмозъчни потребители. Критиците смекчиха думите си и притъпиха остриетата на оръжията. Необходимо е да „влеем тази пикня и оцет във вените“, защото скъпоценните телесни течности на критиката са изсмукани.
Откъде тези критици добиват толкова жалко впечатление за колегите си, да не говорим за аудиторията? Мисля, че отговорът се съдържа в тези две ужасни думи: социални медии. Тъй като и американската наглост, и хейтърите предизвикаха криза, но не изследваха как актуалното съдържание на критичните публикации в, да речем, „Ню Йорк Ривю ъф Букс“, „Таймс литерари съплимент“, „Букфорум“, „Лондон Ривю ъф Букс“ или „Ню Йоркър“ очевидно намаля, заради уплахата, която предизвика начинът на обсъждане на „текста” от средностатистическия американец в интернет.
Заради социалните медии вероятно много неща са по-глупави от преди, но едва ли те трябва да представляват екзистенциална заплаха пред критиката. В същото време, Семли е прав, като подозира, че критиците в социалните медии лесно могат да се изкушат и да си спестят някой и друг критичен удар.
Твърде много време, отделено в „Туитър“, води до загуба на дълбочина на възприятията, тъй като авторът и работата му се сливат в една единствена марка и критичните бележки към произведението започват да изглеждат като критика срещу самия човек. А въпросният човек може също да е в „Туитър“ и да е готов да отвърне на удара или просто да ви благодари. Междувременно Уилям Джиралди е прав да се опита да привлече читателите отново към „култивирането на самотата“, тази най-същностна връзка между отделния индивид и книгата. Всъщност, един от най-радикалните отговори срещу капитализма на поп културата – истинско заглушаване на неговите произведения – е да прекарате десет часа с книга, взета от библиотеката или от някой приятел, вместо десет часа да ги отделите за „консумиране“ на онлайн опит. Ние няма какво да дрънчим, опитвайки се да махнем решетките на прозореца – вратата може да се окаже широко отворена.
В провокативно есе от 2016 г., озаглавено „Момчетата на алеята… и призрачният близнак на романа“, писателката и критичка Синтия Озик (която Джиралди хвали и която, на свой ред, го цитира като важен критик) дръзко заявява, че литературната критика „не се случва“.
Под „литературна критика“ Озик има предвид специфичен вид сравнителен литературен анализ, който би могъл да придаде интимно звучене на „тона на времето”. И докато съвременниците от средата на ХХ век могат да се похвалят с критици с „безгранични свободи, множество истории, многобройни библиотеки, богата метафизика и интуиции“, сегашното поколение разполага само с „проклятието на самоизтъкването и морализаторстването на политизираната самодоволност“. Предполага се, че да бъдеш от поколението „Милениум“[3], е като да изтеглиш най-късата клечка.
Думите на Озик ни връщат към онази бляскава представа за средата на ХХ век в Америка, когато се изгражда контекстът от психически нагласи, споделяни от толкова много хора, които искат да направят критиката отново значима – но с която, мисля си аз, трябва незабавно да се разделим.
И то не само защото е безспорно, че в сегашния по-разнообразен критичен пейзаж ние за първи път можем да имаме множество истории, библиотеки, богата метафизика и интуиция; а не като страдащи от амнезия да повтаряме, че през миналите години критиката не е била по свой си начин морализаторски задушаваща и политически праведна. Но както е при всеки възход и падение – ние оплакваме падението, без да се запитаме защо е имало възход.
През ХХ век ролята на критика със сигурност се хиперболизира – до такава степен, че днес по-скромната му позиция се смята за унизително понижение.
Тери Игълтън[4] проницателно описва как атмосферата с критиката през ХХ век е плод на отклонение от традицията до онзи момент: това е един кратък, не много ясен период от време, когато социалната функция на така наречения „интелектуалец общественик“ попада в ръцете на литературния критик, а допреди това тя е принадлежала ту на реторика от Древността, ту на богослова от Средните векове, ту на философа в салоните на Просвещението.
Според Игълтън, в празното пространство, отворено заради срутващата се религиозна вяра, литературният критик се издига до позицията на изтъкнат арбитър в сферата на културата. По своята същност тази роля винаги е била временна.
„Беше време, когато анализирането и оценяването на текстове се смяташе за престижно занимание, нещо, което е трудно да си представим днес”, пише Адам Кирш във въведението към „Живот в културата: Избрани писма от Лайънъл Трилинг“[5]. „[Трилинг] беше интелектуалец, човек мислител с поглед върху обществото, политиката и идеите, който използваше литературата като средство, с което правеше задълбочените си проучвания.” (Синтия Озик нарича Трилинг „критика от първостепенно значение за американските 50-е години на ХХ век“. Освен това, и есето на Уилям Джиралди, посветено на Трилинг, е озаглавено „Идеалният критик“.)
„Тъкмо вчера“, пише Трилинг на 8 май 1972 г., „един мой приятел сравни сегашния статут на английската литература като академичен предмет със статута на класическата филология в началото на века – но тогава, когато тя достига най-високата точка на своето развитие, тя е отхвърлена от така наречената „обща култура“.
Когато прочетох тези думи, си припомних нещо, написано от Харолд Блум в противоречивата му книга „Западният канон: Книгите и школите на епохите (1994)“. Ставайки свидетел на упадъка и залеза на престижа на литературния критик, Блум прави странно оптимистична забележка: „Когато нашите департаменти по англицистика и други литератури се свият до размерите на сегашните департаменти по класическа филология, прехвърляйки по-големите си функции на легионите културни изследвания, ние вероятно ще можем да се върнем към изучаването на неизбежното, към Шекспир и няколкото му съвременници”.
Разбирам защо литературната критика сякаш е изпаднала в криза. Социалните медии засищат твърде ярък разрез от аудиторията, която критиците вече са загубили; сцената е пренаселена; и няма много пари, които просто ей така да се раздават наоколо. 50-е години на американския ХХ век няма да се завърнат и ако критиците с носталгия си спомнят за някакви предишни времена, но с презрение гледайки към актуалния момент, то това е достатъчно доказателство, че те не заслужават да бъдат днешните водещи говорители.
Какво ще стане, ако критикът повече няма нужда от дързост, няма нужда от безжалостност; какво, ако го няма „тонът на времето”, който да чака да бъде разтълкуван и изяснен – и действително какъв е проблемът, ако единствено липсва масова популярност? Откажете се от предположението, че мейнстриймът е законното наследство на критиката и че можем спокойно да престанем да се тревожим. Блум размишлява върху идеята, че вероятно критиците ще могат да се завърнат към изучаването на книгите, към онова, което винаги е било и ще бъде в техните компетенции. Може да не намирате тази опция за идеална, но бих казал, че тя е много повече от това: тя е реална.
Майкъл Лапойнт
Таймс литерари съплимент, 23.04.2019
Превод от английски Катерина Станковска
–-
[1] Уенди Лесър (1952) е американска критичка, писателка и издателка.
[2] Сократ нарича себе си „конската муха“, която не дава на коня Атина да заспи лентяйски сън, а го кара да върви напред.
[3] Поколението „Милениум“, известно още като поколението Y – това са родените между 1981 г. и 2000 г.
[4] Тери Игълтън (1943) е известен британски литературен теоретик, сред най-влиятелните литературоведи от последните 30 години.
[5]Life in Culture: Selected Letters of Lionel Trilling. Edited by Adam Kirsch. Farrar, Straus and Giroux, 2018. За книгата по-подробно може да прочетете в броя на „Таймс литерари съплимент“ от 11 декември 2018 г.
