Разговор с Педро Алмодовар
На наскоро завършилия фестивал в Кан „Болка и слава” на Педро Алмодовар получи награда за мъжка роля за Антонио Бандерас. Филмът бе сред най-коментираните и с най-висок рейтинг сред критиците.
– Как болката и славата се съединяват във вашата собствена кариера и живот?
– Мисля, че в живота на всеки има място за болка и слава, ако смятаме славата за удоволствието, което ни е съдено да изпитаме. Понякога болката – физическа или емоционална – надвишава славата. Животът е несъвършен. Трябва да кажа, че в професионалната ми съдба имаше повече слава и по-малко болка. Снимах само филмите, които исках. Признавам и приемам всички – дори неуспешните. Всъщност, е страшно важно да умееш да приемаш не само успехите си, а и грешките, и слабостите.
– „Болка и слава” изглежда като филм-приключване, героят му поставя точки на няколко глави от живота си.
– Героят ми приключва своите отношения с майка си, с миналото, с любовниците, с актьора. Това е сюжетът на филма. В личния си живот не се справям толкова добре с тази задача – приключването. Често не ми достига сила на волята, за да се спра навреме. Много глави от живота ми са още недописани.
– До каква степен героят на Антонио Бандерас във филма сте вие?
– Започнах да пиша сценария, предполагайки, че пиша за самия себе си. Но това не бива да се приема буквално. Персонажът може и да съм аз, но това е все пак измислена история. Като драматург съм длъжен да се подчинявам именно на измислицата, а не на реалните събития, които са могли да ме вдъхновят. Разбира се, можех в детайли да ви разкажа кое се е случило в действителност и кое – не. Но по-добре е да го формулирам иначе. Бил съм във всички ситуации, в които се оказва моят герой, но стигах до тях по друг път и излизах от тях малко по-различно. Всичко това е могло да се случи с мен! Но не всичко се е случило. Буквалните проекции на спомените ми във филма са сравнително малко – някъде двайсет процента. Например, никой не ме е рисувал в детството ми. Но е чиста истина, че мама ме караше като малък да уча неграмотните селяни на алгебра и грамотност. Имах петима ученици, бях строг педагог. Мама казваше: „За твоите уроци те се докарват като за пред доктор” – т. е. обличат най-празничните си дрехи. Това е чиста истина. А влюбеност нямаше. Но пък е можело да има…
– Дори не сте погледнал други актьори за тази роля, освен Бандерас?
– Не, от самото начало исках да направя „Болка и слава” с Антонио. Но за мен беше важно отначало да обсъдя това с него и да му обясня, че очаквам от него нещо необичайно, каквото досега не е играл. И наистина, нищо подобно не се среща в американските му роли, дори и в тези, които сме правили заедно през 80-те години на ХХ век. Антонио ме разбра моментално, не се наложи да обяснявам: стигаше му сценарият. Струва ми се, че направи нещо невероятно и облекчи много работата ми.
– По какъв начин?
– Незнайно защо, той почувства задачата си така добре, че нямаше нужда да му помагам. Разбира се, стараех се да му давам указания в най-малките детайли във всяка сцена, но по някакъв загадъчен начин той самият знаеше какво и как трябва да прави. Понякога ме поразяваше как отгатва и възпроизвежда малки жестове, напълно нетипични за Антонио, ала органични за персонажа. Първоначално мислех, че ще ми се налага да го натискам, за да избегне перченето, епичността, интензивността на преживяванията, станали важни белези на актьорския му стил. Но той сам намери необходимата интонация още в първите сцени. Бях удивен, а сега съм му безкрайно благодарен.
– „Болка и слава” е изграден от няколко разнородни елемента. Как от тях се роди хомогенен филм?
– Първият импулс бяха болките ми в гърба. Преживявайки ги, си представих началото на филма: главният герой, режисьор, е в басейн, за да намали налягането, да почувства нещо като безтегловност. После започнах към това да добавям малки елементи, които пазех в компютъра си. Много са, понякога ги преглеждам и измислям как мога да ги интегрирам в следващ филм. Един от тях беше срещата на режисьора с актьора, снимал се при него някога, след това се скарали, а сега се срещат отново и диалогът се превръща в жесток и емоционален скандал. Друг е историята „Първото желание” – за момче и неговата влюбеност. Написал съм я преди двайсет години. И накрая, монологът за 80-те, любовната връзка и драматичния й край. Трите елемента се съединиха в сценария съвсем естествено: нали главният герой е режисьор. По този начин написах „Болка и слава” доста бързо.
– Героят ви успокоява болката и с наркотици, включително хероин. Показвате това без осъждане, но и без симпатия.
– Този елемент е от измислените. Моята младост съвпадна с потресаващ период. След смъртта на Франко и края на диктатурата цяла Испания почувства възможността за нова свобода. Това беше истински взрив. Наркотиците станаха важна част от тази свобода. Много от нашите герои – Дейвид Боуи, например – употребяваха наркотици и никога не ги осъждахме, напротив, възпявахме ги. Никой не ни разказа за обратната страна на наркоманията, за нейната опасност. Около мен имаше доста хероиново зависими. Но мен самия това никога не ме е изкушавало. Просто не беше за мен. Скоро видях как свършват моите приятели наркомани. Това ужасно ме изплаши и завинаги се отказах от самата идея да пробвам хероин. Що се отнася до филма, започнах да мисля, че героят на Антонио може да прибегне до хероина като крайно средство за облекчение на непоносимата болка. Той смята, че това е решение на проблема, но всъщност само го задълбочава. С Антонио проведохме цяло изследване. Общувахме с лекари, които подробно ни разказаха за въздействието на хероина върху организма и психиката. Запознахме се с човек, употребяващ хероин, той ни консултираше, а ние седяхме пред него глупаво и записвахме в тефтерите. Същевременно поразбрах нещо за размаха на хероиновата зависимост в САЩ – това, разбира се, е много страшно.
– Ранните ви филми бяха доста по-жизнерадостни и весели от късните. Това свързано ли е с промяната на светоусещането? С възрастта?
– Разбира се, пораснах, това е най-важното. Но също така се промени и светът край мен. През 80-те наоколо имаше щастливи хора, пълни с жизнени сили, хумор, невероятна енергия и свобода. Сега всичко е друго. Самият ми живот се промени. Прекарвам по-малко време с публиката, по-често оставам зад заключени врати. Самият ритъм се забави – нищо изненадващо, това е биологията. Състоянието на света също не е радостно. Навярно, при желание можеше да се направят паралели със залеза на демокрацията в Европа и другите мрачни тенденции, но не исках. Предпочитам да обяснявам интонацията на своите филми с вътрешни причини. Не искам да поемам отговорност и да се представям за огледало на обществото. Аз се променям, филмите ми вече не са като онези от 80-те, 90-те или двехилядните. Усещам, че от „Жулиета” насам започнах да снимам кино и да разказвам историите по различен начин. Тъгата е неизбежна и много важна тяхна част. Още не мога да се откажа от ярките цветове и краски, но самите персонажи станаха по-сумрачни и нещастни.
– В „Болка и слава” става по-тъмен и колоритът – неволно си спомняш за бароковата живопис.
– Може и да сте прав. Но само по отношение на днешното време. Потъне ли героят в своето минало, там открива най-щастливите ярки тонове, без които филмите ми са немислими. А после се връща в мрака на сегашния си живот. В това отразих своето днешно състояние: слабостта, крехкостта на мъжете в моите филми. За разлика от силните енергични жени.
– Например, Пенелопе Круз в ролята на майката.
– Това беше много трогателно. С Пенелопе работим вече повече от двайсет години. За мен тя е като член на семейството. Обичам я нежно и знам, че е взаимно. Още като завърших сценария, си помислих за Пенелопе за тази роля. Тя вече игра майка в „Завръщане”, макар там персонажът да бе съвсем друг. И двете изиграни от нея майки са бойци, силни характери, но принадлежащи на различни периоди от историята на Испания. В „Завръщане” виждаме съвременна жена – силна и сексуална. В „Болка и слава” са показани 60-те – епоха на тежка борба за оцеляване, особено за домакиня, принудена сама да отглежда детето си, да обитава пещера. За сина й това е магично място, за нея – напомняне за нищетата. Тя иска синът й да получи образование и е принудена да го даде в религиозно училище. Това е унизителна ситуация и унижението на своята героиня Пенелопе го предава чрез своето поведение – мисля, че потресаващо се справи.
– Видимо, това също е личен елемент за вас.
– Много са, затова и се постарах да се обкръжа с актьори, които смятам за мое семейство: Пенелопе, Антонио, Хулиета Серано, Сеселия Рот… Живописта в дома на моя персонаж са картини от дома ми, самият дом е копие на моя апартамент. Беше ми важно да се чувствам в павилиона като у дома си и актьорите да са ми родни хора.
– Как ги командвахте? Казват, че сте давал твърде малко указания.
– Някога, в ранните си филми, бях напълно уверен, че винаги знам повече от актьора какво и как да играе. Бях ужасен! Искрено ме е срам за това. С годините поумнях и проумях, че понякога актьорът е способен самостоятелно да направи най-важното. Болезнено е да мисля за самия себе си. Не се познавам на снимки, дискомфортно ми е да се гледам на видеозаписи. Не обичам да се гледам. Но да се върнем към актьорите. Разбира се, трябва да се обръща внимание на всеки детайл в интонациите, облеклото, поведението, прическата на актьора. Няма незначителни подробности. Заедно с това, с годините стигнах до разбирането, че актьорът е тялото и душата на филма. Трябва не да ги управляваш, а да им помагаш, да работиш заедно с тях. Да обясняваш, но понякога. Сега правя това доста по-рядко. Говоря с тях за това, което е скрито зад репликите. Моята работа с актьорите са кошмарни моменти, ненавиждам се в тях. Знам, че съм прекалено експресивен, но не знам как да се справя с това! Гледам се отстрани и се боя от собственото си лице.
– И да отговаряте на въпроси ли не обичате? Героят ви не отива на прожекцията на собствения си филм и се опитва да отговаря на въпроси на зрителите от къщи, през говорителя на мобилния си телефон. На вас такова нещо случвало ли ви се е?
– Честно казано, много обичам въпросите и отговорите след прожекция. Когато се събира голяма аудитория, публиката задава най-неочаквани въпроси, аз се опитвам да се ориентирам на място и да намеря отговор. Никакви въпроси, дори неочаквани и диви, не ме смущават. В споменатата сцена исках да се посмея над това как в днешния социум се използват мобилните телефони – в това има нещо непоносимо кичозно и в същото време, уви, е реално. Вдъхнови ме една от ужасните програми на испанската телевизия. Някой от гостите не беше дошъл на токшоу и водещият поднесе телефона към микрофона и започна да си говори с него, сякаш е жив човек. Господи, каква глупост.
– Разказахте в какви ситуации не се харесвате. А кога се харесвате?
– Не обичам да се гледам в огледалото. Не се грижа за кожата си, не използвам овлажняващи кремове, макар че това не би попречило, кожата е най-важният човешки орган, за това заснех филма „Кожата, в която живея”. Не мисля за себе си. Харесвам се само в творческия процес, когато успея да се докосна до нещо крайно важно и непредсказуемо, неочаквано. В такива секунди съм в мир със себе си. Сякаш съм на лов, чакам ги нетърпеливо, това е истинска мания. Затова и работя като обсебен. За да постигнеш резултат, трябва да си търпелив. Пишеш, мислиш, работиш и изведнъж нещо изскача от нищото. Поразително чувство, никога няма да свикна с него. Започвам да пиша своите сценарии, оттласквайки се от реалността, а после им ставам подвластен. Пиша, за да разбера какво ще стане по-нататък. И ако не напиша, няма да узная. Да пишеш, значи да откриваш. Например, не подозирах, че героят ми ще намери акварел от детството си… а после той не го откри. Антонио във филма казва: „Киното ме спаси”. Същото мога да кажа за себе си. Основният проблем на героя в „Болка и слава” е, че не може да съществува извън киното. А щастието е в това, че му се удава да трансформира болката си в следващ филм.
– Продължавате ли да откривате нещо ново, когато от сценария преминавате към снимки?
– Всичко се променя, тъй като абстракцията, а всеки сценарий е абстракция, придобива плът. Дори в най-подробния сценарий е невъзможно да се опише реалността. По време на снимки всичко е различно – и самият процес, и чувствата. Определят се дистанции, интонации, текстури. Замисълът се превръща в реалност – материална, физическа, осезаема. Това всеки път ме шокира. Предаваш ролята на актьора и той я оживява, характерът на персонажа непременно се променя; всичко диша, живее, различава се от твоите фантазии. Трюфо казваше, че работата над филм прилича на влак, който се носи по релсите, и работата на режисьора е да следи да не дерайлира. Това е много точно определение. Следиш да не стане катастрофа. И ставаш първия свидетел на преображението на човека в персонажа – още преди първия дубъл, на репетициите. Това е чудо. Истинска магия.
Разговаря Антон Долин
Медуза, 28 май 2019 г.
