Европа е пред срутване. Възходът на екстремизма и популизма, завръщането на национализма под различни форми, перспективата за „Брекзит“ във Великобритания, увенчаващият се с успех стремеж на нелибералните режими в Унгария, в Австрия и на други места да унищожат демокрацията със собствените си инструменти – всички тези развития застрашават възвишената представа за континента на мира и свободата; всички те поставят под съмнение надеждата за общност между различните народи, обединени от култура, възкръснала от пепелта на Втората световна война. Култура, свързваща със споделени ценности и отворена за останалия свят.
Европа, 75 години след страшния катаклизъм, повече от всякога се нуждае от крайъгълни камъни. Повече от всякога трябва да утвърди парадоксалното си единство и силата на духа си, изкован от трагедията и пулсиращ с неизчерпаемата жизненост на мечтите и идеите. Повече от всякога Европа трябва да си спомни, че тя е много повече от бюрокрация, следваща неразбираеми правила и бълваща мрачни директиви, достойни понякога за Франц Кафка.
Ние никога не трябва да забравяме, че Европа е свободно движение на идеи, на произведения на изкуството и мисълта. Европа е родината на философи, поети и художници. Европа насърчава обмяната на идеи, разцвета на красотата, свободата да се създава. Европа е и още нещо, което ние често забравяме: тя е споделено естетическо наследство и памет.
Но Европа бе и територията, на която възникнаха и се разпространиха възможно най-страшните и големи катастрофи, които съвременното човечество познава.
Тя е и територията, където за тези катастрофи се е размишлявало и скърбяло много – дълбоко, искрено и неутешимо. Това е територията, на която са измислени институционалните и интелектуални инструменти, необходими, за да се предотврати завръщането на злото.
Ние не трябва да забравяме, че навсякъде по света хората, преследвани и бягащи от робството на диктатурата, се насочват тъкмо към Европа, тъкмо към нейните представи за свобода, законност и човешки права, към нейния проект за създаване на цивилизация, в която никой няма да бъде гонен – нито заради тялото си, нито заради духа си.
Но днес същият този континент е жертва на външни сили, които искат да го подчинят и разчленят; на вътрешни сили, които желаят да сложат край на благородната тегоба, свързана със загрижеността за другите, с безграничното гостоприемство, със святостта на закона; не на последно място, той е жертва на унинието и на липсата на вяра на европейците в самите тях, на „пепелта от голямата умора“, за която преди век велик немски философ предупреди, че ще бъде най-голямата заплаха за континента.
Европа продължава да бъде територията, която винаги ще бъде оформяна от изкуствата. Това е континентът на разходките и четенията по кафенетата, както в социален аспект го описва Джордж Стайнър[1]. Това е континентът на музеите, в които гражданите могат да се отдадат на откриването на античното изкуство, да преживеят Ренесанса или да честват импресионистите, Баухаус и Дада. Място, където благодарение на мисълта, те могат да се свържат с изключителните моменти, формирали всички нас.
Едно от лепилата, които държат Европа да не се разпадне на отделни парчета, е изкуството. Голяма част от идентичността, която всички ние споделяме – от Дъблин до Будапеща, от Лисабон до Лондон и от Париж до Прага – е изкована от писатели, мислители и хора на изкуството.
Този Манифест се роди в резултат на обикновено наблюдение. Писателите изказаха мнението си. Мислителите дадоха израз на страховете си заради пропастта, която се разтваря под краката им. От Милан Кундера до Салман Рушди, от Марио Варгас Льоса до Саймън Шама и Иън Макюън, от Клаудио Магрис до носителката на Нобелова награда Херта Мюлер. Те подписаха първото си изявление през януари. В него, както и в това, се споделя сериозна загриженост, предизвикана от сегашния популистки тласък, който компрометира ценностите на Европа.
От януари насам гражданите на Европа, европейските патриоти, вярващи в нея и в почтеността, имаха възможност да дадат израз на притеснението си от завръщащия се стил на управление на новия популистки интернационал, характеризиращ се с бруталност, кич и тесногръдие. Те имаха възможност да го направят на изборите, приключили на 26 май. Но към днешна дата артистите на Европа не са издигнали глас. Тези хора на изкуството, тези европейци по природа и по призвание векове наред не са имали думата. Това е жалко, защото вероятно никой друг повече от тях не може да ни разкаже за страховитата отпадналост на духа в нашата цивилизация.
За кого в действителност европейското е най-естественото и същностното нещо, ако не за художника и скулптора, без значение дали живеят в Италия или в Германия, дали работят в Испания или във Франция, или мечтаят на чешки, английски и португалски, или и на трите езика едновременно? Нима в самата дефиниция за европеец не се съдържа идеята да намериш вдъхновение за работа от откритията си в един въображаем музей и от случайни срещи, плод на скитания, усамотения и изгнание? Кой знае по-добре от художника, че територията е отправна точка, а не място, на което да се затвориш; че най-автентичните диалози на идеите и ръцете с писалки и четки, най-истинските хоризонти на света, както реални, така и сънувани, не се обръщат почти никак към границите? Кой тогава по-добре от артиста би могъл да защити Европа от националистите, популистите и ксенофобите, които днес искат да я превземат и унищожат? Европа на мъдростта и прищевките, на фактите и фантазиите?
Подписвайки този призив, и европейските артисти, които са с италиански, британски, немски, белгийски, сръбски и датски произход, и живеят, и работят на континента, и техните колеги от Африка, Латинска Америка и други места, които са избрали Стария континент за своя работилница, заявяват, че Европа е и тяхна родина. С това изявление те казват на света – Европа е въздухът, който дишат, въздухът, който им е необходим, за да живеят. Европа е част от наследството, което въплъщават и на което дължат много. Европа е ценен актив и той си заслужава да бъде защитаван от онези, които биха го пропилели, дискредитирали и, в крайна сметка, погребали.
Бернар-Анри Леви, Адел Абдесемед, Марина Абрамович, Клер Аделфан, Жан-Мари Априу, Рон Арад, Микел Барсело, Даниел Бюрен, Франческо Клементе, Шезад Дауд, Ричард Дийкън, Марлийн Дюма, Елмгрийн и Драгсет, Вали Експорт, Ян Фабр, Силви Фльори, Дъглас Гордън, Антъни Гормли, Хулио ле Парк, Рос Лавгроув, Ян Пей-Мин, Джузепе Пеноне, Грейсън Пери, Марк Куин, Гервалд Рокеншауб, Паскал Мартин Таю, Юрген Телер, Морган Чимбер, Люк Тюйманс, Ксавие Вейлан, Бернар Вене, Франческо Вецоли, Ервин Вурм
Проспект мегъзин, 03.06.2019
Превод от английски Григор Григоров
–-
[1] Джордж Стайнър е американски литературен критик, професор по сравнително литературознание в Женевския и в Оксфордския университет. На български са преведени книгите му „Моите ненаписани книги“ (2013) в превод на Стоян Гяуров и „След Вавилон: аспекти на езика и превода“ (2014) в превод на Елена Филипова. И двете са издадени от „Изток-Запад“.
