Аз съм европейска гражданка с френска националност, с български произход и осиновена от Америка, не съм безразлична към горчивите критики, ала долавям и желанието на Европа и нейната култура. Макар и разочаровани от политическото и с позиция на въздържали се, италианците, гърците, поляците и дори французите все още не са поставили под въпрос принадлежността си към европейската култура и се „чувстват европейци“. Какво означава това усещане, което е толкова очевидно, че дори не е споменато в Римския договор? Че европейската култура е основният механизъм, който ще сплоти Европа.
Каква идентичност?
Противопоставяйки се на култа към идентичността, европейската култура развива себе си през следния парадокс: имаме идентичност, моята, нашата, но тя е в постоянен процес на изграждане и разграждане. На въпроса „Кой съм аз?“ най-добрият отговор не е констативен, а е в любовта към въпросителния знак. След като се огъва под догмата на престъпното самозванство, в Европа започва да израства едно европейско „ние“. Става възможно да се поеме отговорност за европейското наследство, но само ако то започне да се осмисля през противодействието на идентичностните спазми: както нашите, така и във всички други страни.
Тази нагласа е изразена чрез словото на еврейския Бог: „Eyeh asher eyeh“ („Аз съм този, който е“), Изход 3:14, и повторена от Исус (Йоан, 18:5): недефинирана идентичност, която отпраща аз-а към нещо без-образно, към вечно завръщане към самото битие. Аз я долавям иначе, а именно в мълчаливия диалог на Аз-а, който, следвайки Платон, мисли себе си като „две в едно“, което мислене не предлага отговори, а разграничава. Както и във philia politikễ на Аристотел, което задава социалното пространство и политическия проект, обръщайки се към индивидуалната памет и личната биография.
Както и в пътуването в смисъла на Свети Августин, за когото не съществува друго отечество освен самото пътуване: In via, in patria. Както в Есета на Монтен, които ръкополагат полифоничната идентичност на Аз-а: Всички ние сме отделни парцели с различна форма и толкова разнообразен състав, че във всеки един момент всеки играе своята си игра. Както и в Cogito на Декарт, което повелява, че аз разбирам, че съществувам само защото мисля. Какво да заключим от всичко това? Тази нагласа откривам и във Фауст на Гьоте: Аз съм духът на вечното отрицание“. В безкрайния анализ на Фройд: Там, където е „то“, трябва да дойде „аз-ът“. В екстравагантните и изящни изобретения на модерните изкуства и литература…
И без да изброяваме всички източници на тази питаща идентичност, нека все пак си припомним, че непрестанното задаване на въпроси може да се превърне в разяждащи съмнение и себеомраза – самоубийство, срещу което Европа не се е застраховала. Често тази онаследена линия на идентичността се свежда до приемаща всичко“ толерантност“ към другите. Но толерантността е само нулевата степен на питането, което не се изчерпва с щедрия прием на другите, а ги подканя да поставят под въпрос самите себе си: да пренесат културата на задаването на въпроси и на диалога в такъв тип срещи, които проблематизират участниците. Във взаимното питане няма фобия, а безкрайно провиждане; и това е единственото условие за съвместен живот. Разбрана по този начин, идентичността се превръща в множествена: това е многоезичието на новия европейски гражданин.
Езиковото разнообразие
„Разнообразие, това е моят девиз“, казва още Жан дьо Лафонтен в своя „Пастет от змиорка“. Европа е вече политическа цялост, която говори толкова езици, ако не и повече, колкото са и страните в нея. Тази езикова множественост е основата на културното разнообразие. Задачата е да го съхраним, да му отдадем дължимото – както и на националните специфики – но също така и да задълбочим разликите и допълващите се страни, та да въплътим най-сетне новата полифония.
След ужаса на Холокоста буржоазният човек на деветнайсети век, както и разбунтуваният човек на двайсети век, се изправя днес лице в лице с нова ера. Европейското езиково многообразие е в състояние да създава калейдоскопични индивиди, способни да поемат предизвикателството на глобалния билингвизъм. Многоезичното пространство на Европа повече от всякога призовава французите да станат полиглоти, за да опознаят многообразния свят, както и за да представят и на Европа, и на света своята специфика. Само чрез езика на другите ще се пробуди нова страст към всеки език и към всяка нация.
Излизане от националната депресия
Когато работи с депримиран пациент, психоаналитикът започва с възстановяването на доверието му към самия себе си и това позволява да се създаде връзка между двете главни действащи лица в лечението, така че словото отново да стане ползотворно и същинският критически анализ на страдащото битие да се състои.
Депримираната нация също се нуждае от оптимален образ на самата себе си, преди да е в състояние да положи усилия, за да предприеме европейска интеграция, например, индустриална или търговска експанзия, или пък по-добър прием на имигрантите. Нациите, също като хората, загиват от недоловими отклонения в етикета, пише Жироду. Зле разбраният глобализъм и колониалната вина направиха така, че много политически и идеологически дейци, под прикритието на космополитизма, да допуснат повече от недоловими отклонения в етикета по отношение на нацията. Допринесоха за влошаването на националната депресия и я вкараха в маниакална, националистическа и ксенофобска възбуда.
Европейските нации са в очакване на Европа, а Европа се нуждае от горди със себе си и с високо самочувствие национални култури, за да осъществят културното разнообразие, за което дадохме мандат на ЮНЕСКО. Националното културно разнообразие е единствената противоотрова срещу злините на баналността, новата версия на баналността на злото. Разбирана по този начин, сплотена Европа би могла да играе основна роля в търсенето на ново равновесие.
Два възгледа за свободата
Падането на Берлинската стена през 1989 година направи отчетлива разликата между два модела: европейската култура и северноамериканската култура. Става дума за два възгледа за свободата. Като отъждествява „свобода“ с автономно начало, Кант проправя път към свободата на Разума (чист и практически) и към Причината (божествена и етическа). В този ред на мисли, който дава предимство на протестантската религия, свободата е свобода на приспособяване към логиката на производството, науката, икономиката. Да си свободен, означава да извличаш максимално полза от причинно-следствените връзки, за да се приспособиш към пазара на производството и печалбата.
Съществува и друг модел, познат като гръцки модел, който се развива с пред-сократиците и през посредничеството на сократическия диалог. Без да е подчинена на някаква причинност, тази основна свобода се развива чрез Битието на словото, което се отдава, дарява, представя на себе си, на другия и в този смисъл се освобождава. Това освобождаване на Битието на словото чрез и в срещата на Едното с Другото се вписва като безкрайно питане, преди още свободата да се ограничи от причинно-следствената верига и нейното научно канализиране. Поезията, желанието, бунтът са нейни привилегировани преживявания и разкриват несъизмеримата, но подлежаща на споделяне специфика на всеки мъж, на всяка жена.
Рисковете на този втори модел, основан върху нагласата за питане, са видими: пренебрегване на икономическата реалност; затваряне в корпоративни претенции; свеждане на всичко до толерантност и страх от новите политически и социални дейци; бягство от световното съревнование и оттегляне в леност и архаика. Видни са обаче и предимствата на европейските култури, които не кулминират в икономическата парадигма, а процъфтяват във вкуса на човешкия начин на живот и неговата крехка и споделена неповторимост.
В този контекст Европа е далече от това да е хомогенна и единна. На първо място, належащо е „Стара Европа“, и най-вече Франция, да преоценят мащаба на икономическите и екзистенциални затруднения на посттоталитарна Европа, която мъчително се опитва да преодолее огорчението и национализма. Необходимо е обаче и да се признаят културните и най-вече религиозните различия, които раздират вътрешно тези европейски страни и ги отделят.
Нужда от вяра, желание за знание
Сред разнообразните причини, довели до настоящите трудности, има и една, за която политиците мълчат: става дума за отхвърлянето, тегнещо върху нещо, което бих нарекла всеобща пред-религиозна и пред-политическа „нужда от вяра“, която е изконна за говорещите същества като нас и се преживява като „болест на идеала“, специфична за юношеството.
В противоположност на любопитното играещо дете, което се стреми към удоволствие и иска да знае „откъде е произлязло“, юношата е по-скоро вярващ, отколкото изследовател: той има нужда да вярва в идеали, за да превъзмогне родителите си, да се отдели от тях и да преодолее себе си. Ала разочарованието свежда тази болест на идеала до унищожение и до самоунищожение, подмолно или чрез екзалтация: токсикомания, анорексия, вандализъм, от една страна, а от друга, втурване в екстремистките догми на политическия ислям. Идеализъм и нихилизъм: опиянението от това, че нямаш никаква стойност, и мъченичеството на райския абсолютизъм съжителстват в тази болест на идеала, която разтърсва младежта, а с нея и света.
Европа е изправена пред историческо предизвикателство. Способна ли е да се справи с кризата на вярата, която похлупакът на религията вече не удържа? Ужасяващият хаос от застрашената способност за мислене и обединение, която тандемът нихилизъм-фанатизъм генерират в различни части на света, порази самата основа на връзката между човешките същества. Застрашен е възгледът за човешкото, изкован на кръстопътя между гръко-юдейско-християнското засрещане с добавения мюсюлмански калем, застрашена е грижата за универсалната и споделена единичност. Тревогата, сковала Европа в тези смутни времена, е израз на несигурността й пред този залог.
В пресечната точка между християнство, юдаизъм и ислям, Европа е призвана да изгради мостове между трите монотеистични религии. Нещо повече, от два века насам Европа се изгражда като най-напредналото място по отношение на секуларизацията, така че е и най-подходяща за избистряне на въпроса за нуждата от вяра. Само че Просвещението, нетърпеливо да преодолее мракобесието, пренебрегва и подценява нейната мощ.
Култура на правата на жените
От суфражетките насам, като се мине през Мария Кюри, Роза Люксембург, Симон Вейл и Симон дьо Бовоар, еманципацията на жените с техните творчески постижения и борбата им за политически, икономически и социални права чак до наши дни предлага федерална територия за разнообразните национални, религиозни принадлежности на европейските гражданки, които се противопоставят на традиционалистката назадничавост и на религиозния фундаментализъм.
Тази отличителна черта на европейската култура е и вдъхновение, и подкрепа за жените от целия свят в стремежа им към култура и еманципация не само като избор, но и като преодоляване на себе си (Ние сме свободни да преодолеем границите на всички граници, прокламира Симон дьо Бовоар); и това вдъхновява феминистките битки на нашия континент.
Европейското културно пространство би могло да представлява дързък отговор пред лицето на финансовата зависимост на политиката и хипертрофираната взаимообвързаност, както и срещу околния упадък и екологическото самоунищожение. Може би единственият, приемащ сериозно комплексната природа на човешката участ в нейната цялостност, уроците на паметта и рисковете от извоюваните си свободи.
Le Monde, 24 май 2019 г.
Превод от френски Албена Стамболова
