Спомен за Юлия…
Юлия Кънчева се представи в по-добрия свят. Прости се с приятелите си и на другия ден отлетя на небето. Актриса, режисьор, педагог. С тези свои призвания тя изследваше деликатните и сложни баланси в човешките отношения. Когато я приемаха във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, тя се колебаеше между попрището на актриса и това на кинорежисьор. Приеха я във втората специалност. За щастие, Юлия имаше възможности да се изявява и като актриса. Може би заради това тя се отличаваше с невероятна топлота в работата си с героите на своите документални филми. Разглеждаше ги като актьори и актриси, които играят себе си. Избираше герои с усет да изразят и представят това, което тя търсеше. Нейният талант бе да разкрива поетиката на делника, да надниква в душите на съвсем обикновени хора и да ни внуши с филмите си как всички са важни и ценни със своята неповторимост. Хора, които подминаваме с безразличие всеки ден, а тя успяваше да открие приказката, която всеки от тях носи стаена в душата си. Без да шуми около себе си, без да се натрапва, тя правеше своите филми тихо, дискретно, така, както е написала своите стихове Емили Дикинсън. Може би така бих могъл да обобщя нейното творчество.
Познаваме се от първите дни на следването ни във ВИТИЗ, но, за мое щастие, през 1986 г. тя хареса мой сценарий за документален филм. Много се зарадвах, защото дори в СССР перестройката плахо си пробиваше правото да осмисля злодействата на една неосъществила се утопия, а проблемът, който поставяхме, беше важен. Искахме да покажем на хората, че нещата в селското стопанство не вървят. Не е до дефицити в управлението, а в сбърканата система. Децата, които изпращаха задължително да прибират реколтата, не бяха изход от това положение. Юлия веднага схвана идеята и заедно с Емил Христов заснеха 15-минутния филм „На бригада… като на бригада“. Артистичен като метафора и визия в него, тя съпостави абсолютната несъвместимост между паравоенната солдафонщина на вечерните комсомолски проверки и неподправената радост на учениците от танците в тяхната дискотека под звуците на страхотния хит „Life is life“. Тогава се шегувахме, че има два вида живот: жизнь и life. С този епизод тя нагледно показа разликата. Целият филм бе построен като разказ на възрастните хора от селото, които вече нямат сили и си отиват от този свят, на родителите, на фона на децата, изпратени да прибират картофи. Емил Христов много образно показа условията, в които се развива тази бригада… Така повече не можете да я карате, другари и другарки – това казахме с този кратък филм. Началниците и критиката се направиха, че не го забелязват…
Във филма „Трудният път на Христовите невести“ тя изгради много силен разказ за изключително тежкия избор на една послушница в женски манастир. Как в днешно време се живее така? Това Юлия не попита, но го разкри чрез изповедта на младата послушница. Не мога да не отбележа и присъствието в нейното творчество на нейния съпруг, оператора Ивайло Кузов. Той бе като нея – много талантлив, обаче не шумящ около себе си, далеч от мравята суетня и миша тупурдия на подиумите, наградите и прочее разбираема суета на такива празници. Все пак, и двамата бяха награждавани. Ивайло си отиде от този свят преди нея…Тя по-късно, но все пак много рано. Остават техните филми и децата им Деа и Боян. На 26 години са и на тях всичко им предстои. Дано да носят част от таланта на майка си и баща си…
Иво Драганов
Светъл човек, талантлив документалист
Не мога да повярвам, че за Юлето говорим в минало време. Тя беше красива и смела. Талантлива. Живецът не я напускаше. Снимаше документални филми за локални проблеми, които съумяваше да издигне до универсален мащаб. И от дребната случка успяваше да извади важно послание. За филмите си получаваше международни награди. За Юлето документалното кино бе дълго издирване, щателно проучване, интересно заснемане. През филмите й можем да разкрием пробойните на прехода, през героите й – екстраординерни и банални – да уловим собствения си пулс от времето на големите надежди и на големия крах. Монтираше бавно, но вдъхновено. Така и преподаваше – възпитала е не един и двама документалисти в Нов български университет. За доцент Юлия Кънчева педагогиката беше кауза. И днес мнозина са й благодарни.
Юлия Кънчева е режисьор на 18 филма. Дебютира с „Галоп, галоп…” (1983), но си спомням, че за първи път видях името й в „На бригада… като на бригада” (1986). Направиха ми впечатление дързостта и артистизмът му. Последваха „Без упойка” (1987), „Животът е пред нас” (1988), „Виенско колело” (1991), „Made In Bulgaria” (1993), „Черният път на Христовите невести” (2001), „For Sale” (2009), „В огледалото” (2017, награда за режисура от „Златен ритон”)… Повечето филми Юлето снимаше със своя съпруг – слънчевият и талантлив оператор Ивайло Кузов (1956 – 2011). Заедно направиха важни документални филми за проявленията на националния манталитет по време на стагнация и демокрация, за духовните измерения на оцеляването и житейските парадокси.
Юлето бе щедра душа – готова да реагира, да помогне във всеки момент. Светъл човек с безценно чувство за хумор. То й помогна да преодолява многото премеждия в живота си. А сега я няма. Остави филмите си. И много спомени.
Незабравима си, Юле!
Геновева Димитрова
