Богат стилистичен спектър

Б

В рамките на 20-ина само дни Атанас Кръстев се представи пред софийската публика в три различни ярки роли: като проникновен тълкувател на драмата в Първия виолончелов концерт на Шостакович (прекрасно изпълнена солова партия въпреки компромисното сътрудничество на диригента Марк Кадин), с квартет „Фрош“, с лекота преодолял солистичното его и естествено слял се с единния организъм на струнния квартет, и, на 4 юни, в рамките на „Софийски музикални седмици“, в друга камерна роля – дуо с пианистката Виктория Василенко (с програма, варираща в широкия спектър от романтизма – Шуберт, Соната „Арпеджоне“, през импресионизма – Дебюси, Соната за чело и пиано) и два полюса на пъстрия ХХ век – Соло соната от Джордж Кръм и Соната опус 119 от Прокофиев).

Виктория Василенко е чудесна пианистка с усет за стилистиката на отделните автори, с прекрасна техника, фразиране, красив тон, ансамблова култура, с естествен артистичен финес. Дуото демонстрира отговорен музикантски подход към различните творби въпреки разликите в темпераментите на двамата. Имаше прекрасни страници в сонатите на Шуберт и Дебюси – въпреки трудно преодолимата съблазън на пианото да доминира. Емоционалният двигател обаче беше Атанас Кръстев. Той е, който неудържимо препуска из партитурата, разкривайки вдъхновено детайли и образи. Тембърът му пее или говори с различна наситеност и обагреност в скалата на емоциите на романтичната бравура или импресионистичния финес. Сонатата на Прокофиев, изпълнена на финала на концерта, взриви залата с яркия хумор на виолончелото, въпреки че там най-ясно се усети разликата в подхода на двамата: тя – с традиционно солидното отношение към формата, той – с умението на разказвач на вицове (защото при Прокофиев те са изобилни).

Атанас Кръстев притежава удивителното умение да извлече специфичното, да открие индивидуалното и в най-дребния детайл (спомням си изпълнението му на Рококо вариациите преди години на „Варненско лято“ – тогава за първи път изпитах удоволствие от тази творба, отдавна станала банална с празното виртуозничество – той я превърна в низ от забавни образи!). Сонатата за соло виолончело на Джордж Кръм беше поредно доказателство за многостранния му талант, за несекващото любопитство към всеки автор, стил, епоха, способност да се слива с всяка музика и неустоимо желание да я споделя.

Трио „Арденца“ (Галина Койчева, Константин Евтимов, Даниела Дикова) свири на 6 юни. Концертът беше светско събитие: начало на първия у нас фестивал на съвременната бразилска музика. Както се полага, събитието беше посетено изобилно от представители на различни дипломатически мисии. Обмяната на мисли и приветствия на много езици преди концерта и в антракта беше твърде оживено, но самият концерт – изслушан с подобаващо внимание и уважение.

Участието на „Арденца“ в този фестивал е естествено: познат от години е интересът им към новото и изобретателността в поднасянето на позната и непозната музика в различни формати. Този път форматът беше традиционен, интерпретацията – също. Бяха изпълнени триа от композитори от три различни поколения, повече или по-малко свързани с бразилските национални корени, но ревностно следващи европейски академични норми: Ейтор Вила-Лобос, Франсиско Брага, Радамес Гнатали. Музика, отначало докрай романтично звучаща, с богато, бравурно присъствие на всеки инструмент, с тежка фактура, изпълнена с плътна хармония, но същевременно, по различен начин загатваща за националния корен. Може би с изключение на Триото на Вила-Лобос, където, изглежда, националното е било съзнателно игнорирано. Триото е от 1915 г. и в него авторът сякаш се е старал да завоалира естествената латино-емоционалност, да подчертае принадлежността си към европейското мислене. (Предпочитам емоционалността на неговите уникални Бахиани). Националното е подчертано в Триото на Брага, въпреки че бразилското (в ІІІ и ІV част) е обвито в емоционалността на един късен романтизъм (триото е от 1930 г.). Същото важи и за творбата на Радамес Гнатали (1940 г.), който принадлежи към поколение, стремящо се към по-определена национална изява. Имаше моменти на ярко изразена национална различност, например, особена сантименталност, дори салонност, която предполага игра с жанра или формата. Нямаше игра в интерпретацията на „Арденца“, очевидно идеята е била да се представи онова, което за авторите е било – поне в някаква степен – белег за принадлежност към модерната култура.

За автора

Наталия Илиева

Наталия Илиева е музиколог - дългогодишен музикален редактор и модератор в БНР, музикален критик и сътрудник на вестник "Култура".
Понастоящем е автор на вестник "К".

Категории