Троянски поети

„Троянски поети“ е необичайна книга. Тя първо стряска с обема си – над 600 страници. После впечатлява с броя на поетите и езиците, от които Владимир Сабоурин е превеждал – 22 поети, преведени от немски, испански, португалски, руски и английски. Но не броят на представените поети, нито броят на езиците, от които са превеждани, прави тази книга забележителна, а оригиналната концепция, отразена в подбора на авторите и стихотворенията, специфичната композиция на текста и оформлението (дизайн: Венцислав Арнаудов) на книгата. В нея преводната поезия е смесена с поезията на самия преводач, а имената на авторите не са посочени над или пред стихотворенията, а само в началото и в края на книгата. С други думи, авторството и границата между превода и оригинала са умишлено разколебани. Книгата прилича не толкова на антология с преводна поезия, колкото на гигантска стихосбирка, състояща се от множество поетически цикли (отделени с празна страница, както често се прави), в които говорят различни поетически гласове, идващи от различни епохи и културни светове. Владимир Сабоурин е превърнал любимите си поети в нещо като свои поетически персони, които функционират като хетеронимите на Фернанду Песоа. Ала и самият „Владимир Сабоурин“ функционира като поетическа персона, през която говорят всички тези чужди поети. Това не означава, че преводите в книгата са произволни или че поезията на Владимир Сабоурин е просто сбор от поезията на любимите му поети. Става дума за друго – когато поетът превежда (по свой собствен избор, а не по поръчка), той го прави, защото открива нещо от себе си, една своя отчуждена поетическа възможност в превежданите стихове, която трябва преобразена да си върне обратно и така дори в превода се осъществява като поет. И обратното, когато той сяда да пише собствените си стихове, независимо дали го иска или не, дава възможност на други поети и стихотворения, родени в други езици, да се осъществяват чрез него в собствения му език. Този нарастващ живот в другия език е възможен, защото всеки поет пише в хоризонта на един идеален език, на един невъзможен език. Приближаването до този хоризонт е същинският живот и на поезията, и на превода. Този процес е безкраен и винаги завършва с поражение, затова и поетът, и преводачът са „троянски поети“ (изразът е цитат от стихотворение на Боланьо), т.е. губещи. Само че това поражение е парадоксален триумф, защото в резултат на него историческият език, на който поетът пише и превежда, се отваря към нови смислови и надсмислови възможности, които винаги са и алтернативни жизнени възможности.