Чернобилската авария се възпламени като тема в българските медии след един сериал. Филмът на HBO и Sky „Чернобил“ не е ефектен, дори няма драматични обрати в сюжета – зрителите очакват нищото, пустотата. Празното легълце на новороденото бебе не ужасява никого. То е предвидимо. Разстрелът на малките скимтящи кученца е предвидим. Побеляването на извикания в запас войник… Всичко е предвидимо и точно затова е ужасяващо. Знанието, че няма спасение, е това, с което минисериалът хваща за гушата. Сценаристът отключва един много важен пласт в съзнанието ни: спомените за неказаната истина. Какво знаем или какво помним за 26 април 1986 г., когато светът не научава нищо за аварията в АЕЦ „Чернобил“? Удивително е колко спомени отключи този филм, сякаш не споделяни досега. В различни предавания зрители разказваха спомените си след излъчването на сериала. Спомените бяха почти еднакви: говореха за манифестация на 1 май и поройния дъжд, за изпращането на бригада. Датата 26 април изчезваше, изпъкваше 1 май. Нормирано всекидневие, в което са ни карали да правим нещо – това е общата пресечна точка в спомените на зрителите. Нямаше никаква съотносимост със случвалото се в скандинавските държави, в Полша, в Беларус и Украйна. Говорехме само за салатите от маруля и прясното мляко. Какви ли ще са спомените ни за това какво сме правили на датата, в която АЕЦ във Фукушима взе своите жертви? Дали въобще помним датата? Идеологическата измама е по-непоносима и от радиацията.
Сериалът се появи във време, в което политиката на САЩ, Северна Корея и Иран е всекидневна игра с думата „радиация“; въпреки това, страхът от миналото е по-голям от страха от настоящето. Гласовете на Доналд Тръмп и Владимир Путин са по-ласкави и игриви, не говорят с хриптящия ужас в гласовете на партийните лидери в Припят, интерпретирани от актьорите в сериала. Но дали сме готови да понесем знанието какво ни очаква от тези изкусни гласове?
Ужасът в сериала не беше в откритието колко жестоки са били първите дни след аварията. Ужасът идва от откритието колко бързо забравяме как тоталитарната система е изменяла човешкото, превръщайки идеологията в оправдание.
Минисериалът „Чернобил“ предизвика още две посоки на интерпретации в българските телевизии. В „Панорама“ Катя Тодорова интервюира проф. Валентин Босевски, който разказва за преследването на учените у нас, решили да предупредят населението, че има опасност за живота. В „bTV репортерите“ излъчиха бриколаж от парчета на 23 юни, което бе скалъпено сякаш да не се изпусне информационният повод. Авторката Леда Цветкова на „Дневниците на Чернобил“ обещаваше да разкаже „историите на хора, преживели аварията“. Всъщност, имаше питания дали сериалът е правдоподобен, дали наистина са газили във вода до корема или е била до глезените; и „откритието“ й, че в СССР е имало чернокож войник… Втората част от „репортажа“ й беше съчинена по разказите на един специфичен вид туристи, обхождащи историческите места на смъртта. „Чернобил“ отекваше по bTV с разказа на току-що завърнали се туристи, преспали в хотела на Припят, в който единият от разказващите отива след посещението си в Сребреница. Явно трябва да се „пипне” историята, за да я разберем?
В „Чернобил“ има един кадър, в който хората унищожават ред след ред полетата със зелки, няма нито един кадър с пшеничните поля на Украйна. Там, в калта, остават недоизказаните въпроси – дали не се заблуждаваме, че можем да се спасим? Дали авторитарното управление и тогава, и днес не създава илюзията, че знанието ни прави могъщи, че е достатъчно, за да се справим…
