На 18 юни германският философ Юрген Хабермас навърши 90. По този повод вестник „Цайт“ покани известни имена в политологията, социологията и правото да споделят личните си впечатления за влиянието, което мислителят им е оказал. Тук публикуваме някои от мненията.
Той не обича петиции
Когато за първи път се сблъсках с Юрген Хабермас, той ми бе представен като враг на свободата. Случи се през 1986 г., бях студент в първи курс и присъствах на един твърде консервативен семинар, организиран от силно консервативните политолози във Фрайбург. Там „Теория на комуникативното действие“ се четеше като тайното оръжие на Москва.
Когато за втори път имах по-сериозен контакт с Хабермас, го възприех като свой основен теоретичен противник: по онова време бях докторант, готов да се бие с огън и меч срещу него – либерала – в защита на Чарлс Тейлър. Това стана по време на колоквиум, организиран от Аксел Хонет в Берлин.
Чак третия път, когато се занимавах с Хабермас, имах възможност да го срещна в плът и кръв. Това се случи в университета в Ню Йорк през 2001 г. по време на легендарния изследователски колоквиум с философите на правото – Томас Нейджъл и Роналд Дуоркин. Тогава се опитах да го убедя, някак между другото, че анализът на процесите на ускоряване е наистина важен и решаващ за възможностите на делиберативната демокрация. Той слушаше, кимаше приятелски, а по-късно ми изпрати някои свои бележки. Днес този случай е изтрит от паметта му, но, за сметка на това, Хабермас много добре си спомня как съм го карал да подпише петиция срещу войната в Афганистан.
В действителност, станах „хабермасианец“ едва по време на войната в Ирак, когато осъзнах колко политически важно е неговото настояване за „дискурсивното тестване“ на трите изисквания, при които имаме право да упражним насилие: истина, правилност, достоверност: Вярно ли е това, че Ирак произвежда оръжия за масово унищожение? Това дава ли ни право да нахлуем на негова територия? И наистина ли става въпрос за оръжия за масово унищожение и човешки права, а не за геостратегически интереси? Тези, на пръв поглед, лесни и очевидни въпроси дават безспорна яснота и помагат да се ориентираш в публичното говорене, в което доминират пропагандата, идеологията, а отчасти и демагогията.
Но едва когато работих върху книгата си за резонанса[1], осъзнах напълно значението на Хабермас като мислител. Тогава започнах да си давам сметка какви възможности е открил Хабермас пред критическата теория и модерното общество: в концепцията си за разбирането като динамичен процес с политически, морален и епистемологичен отворен край той ни предлага една визия, която е жива и вдъхновяваща антитеза на колонизираната и илюстративна жизнена среда!
Ето защо винаги ще представям Хабермас на студентите си като незаменим и жизнено необходим класик на социологическата теория, за да ги вдъхновява да познаят силата и яснотата на неговата мисъл.
Хартмут Роза
Хартмут Роза преподава социология в университета „Фридрих Шилер“ в Йена и е директор на „Макс-Вебер-Колег“ в университета в Ерфурт.
Никога не съм го цитирал
Само няколко пъти съм се срещал с Юрген Хабермас. Напразно ще търсите сред бележките под линия в книгите ми цитати от негови произведения. Веднъж мой колега, преводачът на Хабермас на български, ми каза след семинар, посветен на книгата му върху Конституцията на Европа, че както някои хора нямат музикален слух, така и аз „нямам слух за Хабермас“.
Може и да е прав. За моя вкус Хабермас винаги е бил твърде протестантски, твърде дидактичен. Намирах идеята му за либералната демокрация свръхрационална. Струваше ми се, че е откъсната от хаотичното ежедневие и от реалността на политиката. Дори концепцията му за публичността ми изглеждаше малко остаряла в контекста на новите социални медии, тласкащи обществото към нови форми на малки племенни общности. Във всеки случай, неговата европейска мечта не беше моята. Накратко, имах подозрение, че Хабермас е сляп за негодуванието в Източна Европа, провокирано от факта, че тя е принудена да влезе в ролята на имитатор на западните институции и норми.
С една дума – бях склонен да възприемам Хабермас като един от най-важните обществени интелектуалци и големи политически мислители на Европа, който ни помага да разберем Европа – но Европа на ХХ век, а не толкова Европа на ХХI век.
Както всеки, който работи в сферата на социалните науки, винаги съм се впечатлявал от дълбочината на знанието на Хабермас и силата на неговото нормативно въображение. Но върху интелектуалното ми формиране много по-голямо влияние оказаха други двама германци: Ралф Дарендорф, при когото учих в Оксфорд, и Албърт Хиршман, който ме зарази със своя Possibilismus и с таланта си да събира малки детайли и аномалии с цел да открие в тях нещо ново, допринасящо за разкриването на цялата картина.
Но тъкмо защото никога не съм бил един от хилядите епигони и последователи на Хабермас, днес мога по-добре да разбера неговото изключително значение за политическото въображение на Европа.
След като европейската демокрация е в криза, а необходимостта тя да бъде запазена изисква политически и интелектуален ангажимент, си давам сметка, че човек трябва да подкрепи визията на Юрген Хабермас за демократичната политика, ако иска да защити демократичното управление на Европа. Така че сега се чувствам малко като един господин Журден на Молиер в момента, в който открива, че през целия си живот е говорил проза, без изобщо да е наясно с това. И докато мисленето на Дарендорф продължава да ми е близко, трябва да призная, че напоследък открих, че съм започнал да се аргументирам като „хабермасианец“.
Иван Кръстев
Иван Кръстев е социолог, председател на Център за либерални стратегии в София.
Като националния отбор на Германия в Бразилия
Вероятно немската революция от 1848 г. допринася много повече в сравнение с американската и френската за учредяването на първата истинска конституция в смисъла на демократичния и прогресивен конституционализъм. Неговите основи бяха положени от немския идеализъм, по-специално от Хегелианската школа, с нейните идеи за свобода и прогрес. Влиянието му – както политическо, така и философско, споделя съдбата на Конституцията Паулскирхе[2]: с две думи – изчезва, когато и тя престава да е в сила. Полето започва да бъде доминирано от леви и десни хегелианци, както и от правен позитивизъм. А трудовете на либералното хегелианство събират прах по библиотеките.
Там, в края на ХIX век, ги откриват американците. За да се справят с изкривяванията в американския капитализъм, те започват да възприемат идеите на либералната Хегелианска школа. Нейните разбирания за индивидуални права и общо благосъстояние, за общество, държава, закон и морал вдъхновяват Удроу Уилсън и Франк Гуднау[3]. А в резултат на начина им на мислене се стига и до американския прагматизъм, и до идеята за Новия курс. По този начин, сред развалините на тесния либерализъм, се полагат основите на демократичната социална държава.
Юрген Хабермас връща обратно този начин на мислене в Германия и използва хегелианството, повлияно и от Америка, и от комуникационната теория, за да даде отговор на големите въпроси на Бонската, Берлинската и Брюкселската република. Това връщане на духа на Конституцията Паулскирхе далеч не е естествено и в никакъв случай не протича гладко: трудовете на Хабермас се сблъскват с яростните реакции на мощни протагонисти, носители на други традиции. Но той успява да ги надиграе така, както германският национален отбор по футбол печели полуфинала на световното в Бразилия през 2014 г. Хабермас знае как да изпълни книгите си с въздействаща сила – сила, пред която днес никой не може да остане равнодушен. Някои от теориите му могат да се приемат за общо благо. И тук се сещаме за равенството пред закона и демокрацията – централни въпроси при сегашната конфронтация с представителите на „нелибералната демокрация“.
Ето как и Германия, и Европа, а може би и целият свят дължат на Хабермас жизнеността на едно от най-добрите творения на немския дух.
Армин фон Богданди
Армин фон Богданди е директор на Института „Макс Планк“ за международно публично право в Хайделберг.
Какво му липсва?
С Юрген Хабермас се срещнах по време на колоквиум в Амстердам през пролетта на 1985 г. Темата, която ни бе събрала, бе постструктурализмът: по-скоро доводите „срещу“, а не в негова защита. След това пътувах с Хабермас до летището „Схипхол“. Но там се оказа, че и неговият полет за Франкфурт, и моят – за Женева са отменени.
Тогава Хабермас предложи: „Вместо да се ядосваме, нека се възползваме от времето, което най-неочаквано спечелихме, и да си продължим спора за индивидуалността“.
Той беше запознат със заниманията ми с индивидуалността в херменевтиката на Шлайермахер, която по онова време противопоставях както на идеята за разбираемото битие при Гадамер, така и на концепцията за „комуникативния разум“, защитавана от членовете на така нареченото „второ поколение“ на Франкфуртската школа, към което се числеше и Хабермас. В спора ни той защитаваше принципа за постоянното разбиране за разлика от Шлайермахер, който обяснява в трудовете си как и защо договореностите между хората са принципно нестабилни: те са постоянно оспорвани и преформулирани.
Защото не „езикът говори“, а отделните индивиди говорят и се разбират. Те разклащат установения синтез между думите и значението. Те са като дразнители, които заплашват реда в системата ни на разбиране, защото не предават нататък вътрешно осъзнатите правила на възприетите от общността езикови практики, а ги променят – неконтролируемо и изобретателно (в случая, когато става дума за поезия, например). В този дух се изказва и Сартр: „Всяка изговорена дума има за всеки различно значение – другите извъртат думите ми“.
Хабермас ми каза: „Думите оказват натиск върху индивида – какво ще кажете на един човек с увреждане, който няма никакъв шанс да намери изход от безнадеждното си положение?“ Отговорих му, че такъв човек със сигурност няма място в теорията му за комуникативния разум. А Хабермас отвърна: „Това няма да ви спаси от неприятната ситуация“. След което, за мое учудване, ми обясни как Киркегор би отговорил на въпроса му: „Индивидът оправдава съществуването си не с делата си, а когато осъзнава, че е обичан от една „по-висша сила”. Тогава, когато той страстно се посвещава на вярата, „заглушавайки разума“ и знаейки, че всяко действие крие неговата неосъществена, особена индивидуалност.
Учудването ми беше огромно. „Вие сам не вярвате в това!“ – възразих му аз. – „Не“ – отговори ми той и продължи: „Но това е отговорът, който Киркегор дава на Шлайермахер“.
Оттогава насам непрекъснато се питам: А нима тъкмо Киркегор не поставя под още по-силен натиск индивида, съмняващия се в своята уникалност и обречен на самота, като изисква от него „безусловна автентичност“ без никакви предварително зададени стандарти и посоки?
Очаквам, че отговор на въпроса си ще намеря в opus magnum на Хабермас за вярата и знанието[4].
Манфред Франк
Манфред Франк е почетен професор по философия в Тюбингенския университет.
Следотърсачът
От времето, когато бяхме колеги в катедрата по философия в университета „Йохан Волфганг Гьоте“ във Франкфурт на Майн, не знаех на кое негово качество най-много да се възхищавам: дали на политическия му инстинкт на блестящ интелектуалец, който вижда рисковете пред демокрацията ни там, където аз изобщо нищо не подозирах; дали на характерната му философска проницателност, с която вече бе идентифицирал проблемните места в теорията, която аз все още осмислях; или на трескавия му темперамент на буден наш съвременник, който, излезе ли от кожата си, може както да се смее с глас заедно с нас, така и да изглежда много смачкан… След семинарите обядвахме заедно – той предпочиташе да си вземе парче медена торта, а разговорите ни започваха с това, с което бяха свършили научните ни събирания. След това бързо преминавахме към политическите събития от деня.
Когато ни гостуваха учени от чужбина – спомням си много добре непринудения Джон Сърл или чаровния Чарлс Тейлър – те взимахме участие в обяда ни, но веднага се преминаваше на сериозните въпроси: интенционалност или комуникативна изначалност, диалог или дискурс, херменевтика или езиков анализ. След това се започваше четенето.
Това, което Хабермас изчиташе като количество, направо спираше дъха. Способността му да осмисля прочетеното бе огромна. В същото време, аз се учудвах на удоволствието, което изпитваше, откривайки нови неща; готовността му винаги да се обръща към нещо съвсем непознато. Няма да забравя колко ентусиазиран бе, когато намираше доказателства за най-сериозните си убеждения на съвсем различен терен от неговия – например, в психология на развитието, в теория на речевите актове или в антропологията. Днес той от време навреме признава, че с възрастта способността му да се въодушевява от новите неща е намаляла. Въпросът обаче е къде е причината – дали в незначителността на днешните писания или в намалялото му любопитство.
Няма как да не се усмихнете, като набързо се информирате за гигантския му труд, който предстои да излезе през есента и е озаглавен „Също така и една история на философията“: не е възможно човек на неговата възраст, който иска да възприеме по нов начин все още не добре разработените етапи от историята на философията, да е загубил своята младежка жажда за знания и изумителна воля за преосмисляне.
И изведнъж си давам сметка какво най-силно винаги ме е впечатлявало в Хабермас: със сигурност, това е неспокойният му интелектуален дух, синтезиращата мощ на мисленето му, но преди всичко, младежкото му желание във всичко, което е теоретично достъпно, да открива следите на едно разгръщащо се в историята интерсубективно разбиране.
Аксел Хонет
Аксел Хонет е професор по философия в Колумбийския университет в Ню Йорк.
Цайт, 12.06.2019
–-
[1]Резонанс. Социология на отношението със света. (Resonanz: Eine Soziologie der Weltbeziehung, 2016)
[2] Конституцията Паулскирхе е първият, демократично приет, основен закон на Германската империя.
[3] Франк Гуднау (1859 – 1939) е известен американски политолог, автор на книгата Politics and Administration („Политика и администрация“).
[4]На 30 септември предстои да излезе най-новият труд на Хабермас, който е в обем 1700 страници. Той е озаглавен „Auch eine Geschichte der Philosophie“ („Също така и една история на философията“) и е в два тома: „Die okzidentale Konstellation von Glauben und Wissen“ („Западното съзвездие на вярата и знанието“) и „Vernünftige Freiheit. Spuren des Diskurses über Glauben und Wissen“ („Разумната свобода. Следи от говоренето за вярата и знанието“).
