По повод статията на Майкъл Лапойнт „Смъртта на критика?”, публикувана във вестник „К”, бр. 21 от 7 юни 2019 г.
Да се коментира литературната критика в края на второто десетилетие на XXI век е странно, но може би обяснимо начинание. Странно, защото въпреки галопа на времето, един такъв коментар носи характеристиките на практика, на цяла една традиция по оплакване на духа, която води началото си от Античността и претърпява серия от структурни трансформации през вековете. Независимо дали врагът е припознат като самата техника на писане или е привидян в технологията, която осъществява скоростна комуникация в реално време, усещането за криза, за възход и падение е особено разтегливо, упорито, дори настоятелно. Логичният въпрос, който следва от всичко това, е какви са вариантите пред установилия се модел на повторителност; за какво, с други думи, може да ни послужи той в натрапчивия ход на своето завръщане.
От една страна, моделът разкрива собствената си историческа визия, диахронията на един процес, който може да бъде тълкуван и обяснен по различни начини. Процедурата по археологизирането му обаче е подвеждаща и рискува да ни остави с повече разнопосочни възможности, отколкото ни трябват. Дори статията на Майкъл Лапойнт („Смъртта на критика?“) предлага цяла полифония от различни мнения, които изхождат от една и съща пропозиция, за да се разбягат по трасето на предположенията и да ни оставят в нулевата позиция, от която сме започнали. Нещо се е загубило, съумяват да се споразумеят гласовете, но как изобщо се е появило то? Как е постигнало статута си? И възможно ли е някак си да си го върне?
Това всъщност е общото място между цитираните от Лапойнт автори и други мислители, останали извън обхвата на неговата статия, сред които се числи и Петер Слотердайк. Всички те смятат, че е съществувала особена хегемония, която е претърпяла своя срив, била е предизвикана и победена от новите медийни форми. Но ако все пак приемем тази на пръв поглед очевидна истина и се уговорим, че критиката действително е била във възход, то това ще е единственото съгласие, което бихме съумели да постигнем с относителна лекота – оттам нататък ще се наложи да си обясним какво и как точно се е случило.
За да станат нещата още по-объркани, е редно да се отбележи, че обратната интерпретация на същия този процес е не по-малко вероятна. Критиката никога не се е отделяла от мейнстрийма, дори напротив – уверено може да се твърди, че тя тепърва става част от него и всичко, което на пръв поглед изглежда като свиване, е всъщност мутационно разрастване, разпространяване отвъд жанровите граници на традиционното; хипостазиране и разтваряне в публичното пространство. Като че ли подобно схващане, колкото и предизвикателно да е то, не би влязло в остро противоречие с „хейтърската“ теза на Джон Семли, а и личният опит би застанал зад една такава позната, постмодерна инерция. Тя би гарантирала нарастващата важност на критиката в океана на развлекателната индустрия; би поставила нейния знак като необходим и търсен от публиката ориентир и би утешила разбунените духове с увещание за светло, но различно бъдеще. И наистина – платформите са други, нравите не толкова, но цялата армия от блогъри, влогъри, непрофесионални и полупрофесионални интернет коментатори изглежда по-многобройна от всякога.
В този случай като не съответстващи на идеята за „златните години“ се открояват центробежното отношение спрямо авторитета и ритъмът, с който се разгръща потребителската рецепция. Сякаш съвременната дигитализация е осребрила самите липси на културното явление, сред които са усещането за стабилна цялост и постигането на трайно единство. Читателят се е разпаднал на сбор от консумации, а индустрията се нуждае от по-ярка реклама на своите консумативи. Кръгът се затваря и причините се замъгляват; потвърждава се само подозрението, че сме станали по-повърхностни.
Именно поради тази причина може да се окаже, че втората употреба на така очертания кризисен модел е и по-продуктивна. Тя би избегнала историческото му удържане, търсенето на причини и причинно-следствени връзки в полза на субстанциалните ефекти на това говорене. С други думи – би съсредоточила фокуса си върху общите положения на искането не в темпорален план (какво е било и какво вече е), а в идеален – какво смятаме, че би могло и не би трябвало да бъде. Първото изхожда от коварността на спомена, последното – от подмолността на универсалното. Фината разлика между двете се състои предимно в метода: на мястото, на което имаме трескаво разсъждение за променилата се обстановка, можем да видим не обстоятелствата, а идейните възли, които пораждат напрежението. И тяхното разплитане би хвърлило светлина върху целия дебат.
Нека послушаме Лапойнт и се откажем от идеята за славното минало, от привлекателното обяснение на Тери Игълтън, че критикът е заемал позиция, която така или иначе му се е полагала само временно (и то му се е полагала в най-добрия случай). В центъра на цялото недоволство ще останат само няколко основни критерия – политически, естетически и поколенчески. Тяхната неотъждествимост би мотивирала разгорещен дебат. Логичният въпрос тогава би бил – не говорим ли всъщност за различни функции на критиката, за едно непропорционално несъответствие, което не може да удовлетвори тоталността на потребностите и следователно предизвиква острото чувство за непълноценност? Не остава ли явлението по същество непроменено? Енергия ли е това, което му липсва? Може би Джиралди – най-близко стоящият до едно подобно разбиране в текста – все пак е на прав път. Но самият той, говорейки за някакво естетическо безсмъртие, допуска грешка и намесва политическия дискурс; предизвиква хаос в сърцето на собствените си понятия. Това правят и останалите коментатори в една или друга степен.
Нека за момент поиграем тяхната игра. Нека приемем, че на критика му липсват зъби, че се е отучил да хапе. В единия случай можем да припишем това неудобство на политическата коректност, в другия – на „Фейсбук“, „Туитър“ и другите разпространени комуникационни канали. Какво може да се направи, за да се избегне бедата, за да се намести положението? Как може да се настърви критикът – подобно на бясно куче, – как може да започне да лае отново? Вариант е, ако останем лоялни на първия принцип, да го превърнем в политически функционер и да го накараме да се занимава с политика, не с литература; да го принудим да използва литературата на външен за нея терен и с друга цел. Можем също така – за да удовлетворим втория пример – да го накараме да се откъсне от света и да отиде най-аскетично в някоя пещера, където да практикува в мълчание своята противоречива дейност. Заглъхването на неговия лай в лаялника би дало повод, макар и едва забележим, за качествено изменение в системата. Но това няма да я спре, няма да я преобърне и нещо повече – няма да реши поколенческия разрив в сърцевината й.
Впрочем, подобен ход предлага Лапойнт в края на статията си, но вече като завръщане към естетическата рефлексия. Това е лошо решение, ако изобщо може да бъде възприето като решение на някакъв проблем. Всяко капсулиране – било то и „естествено“ – изглежда като суров компромис спрямо социалната обстановка. Пътят, съдбата на един процес не може да почива само върху една от неговите функции, без това да породи усещането за упадък; то ще продължава да се ревитализира и циклизира до безкрайност и разговорът никога няма да бъде завършен.
Разбира се, разискваното усещане не се крепи единствено на идейна почва – то има и своите материални предпоставки. „Осемдесет процента от културните критици в американските вестници и списания са уволнени през XXI век. Материалните условия, които създадоха унаследената ни идея за процъфтяваща литературна култура – тоест идеята от средата на XX век – изчезват.“ Така поставена, диагнозата е наистина тревожна. Но приложена към развитието в рамките на модела, тя поражда и допълнителни несъгласия – предимно такива, насочени срещу разчленяването на компетенциите. Кой би могъл да извършва истинска критика при една подобна картина, да прави нещо различно от това, което масово се практикува? Кой би могъл да бъде авторитет и да претендира за някакво по-различно знание, за по-съществена оценка? Очевидно академикът, и то покрай другата си работа – защото само той би могъл да си позволи лукса на своите занимания. Доколко това е неблагоприятно за литературната критика, е въпрос на отделен спор. Спор, в който критици като Джиралди биха заели ясна позиция пред заплахата от контаминация на занаята. Спор, който в известен смисъл се разпали и в България преди няколко години.
Любопитно е да се отбележи как стоят нещата тук сега. Успяхме ли вече да погребем критиците си или още проектираме дизайна на техните мемориални плочи?
Като с повечето западни тенденции, нещата у нас претърпяха забавяне. Това, което неназованият критик в началото на статията твърди по отношение на 1994 година („Това са най-лошите времена за литературната критика“), като че ли удря на камък в локален контекст. Границата е отместена с известни разминавания сред отместителите. Но 90-те години остават неприкосновени и събитийни в колективната памет. Разгромът започва малко по-късно, той е чедо на новия век и се откроява с контракции, свивания на пространството, все по-намаляващ интерес, нехайство и липса на финансиране. Нищо по-различно от вече изброеното в чуждестранния материал.
Достатъчно основателни ли са тогава тревогите му? Доколкото почиват на наблюдаеми факти, те безспорно биха могли да привлекат вниманието ни и да предизвикат нашата реакция. А реакцията ни може да не е еднозначна; тя е в състояние да варира от крайно отрицание до почти пълна апатия. Нещото, което не бива да забравяме обаче, е способността на литературата да функционира в различни модуси, съответно – възможността на критиката да адресира всеки един от тях поотделно. От което следва, че кризата е непълна и няма как да бъде иначе; тя засяга само аспекти на едно цяло, съответно е фрагментарно обусловена от твърде разнородни фактори. Би било трудно да обхванем всички, затова и трудно можем да говорим изчерпателно за нейните причини. Но можем да ги посочим и да осъзнаем различните липси като липси на видовете дискурс, които я съставляват. Тоест, бихме могли да заключим, че кризата (или кризите) на критиката – реална/реални или не – са точно толкова криза или кризи на различните дискурсивни полета, колкото са криза или кризи на самата литература. Те не са само неин проблем, не са и само нейна привилегия.
И ако, въпреки всичко, краят продължи да ни се струва неизбежен, то тогава си заслужава да се запитаме – щом смъртта на автора доведе до раждането на читателя, до какво или до чие раждане трябва да доведе смъртта на критика?
