„Законът на Архимед“ от Жузеп Мария Мирó, превод Нева Мичева, режисьор Стилиян Петров, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, музика Мишо Шишков – син, в ролите: Ирини Жамбонас, Пенко Господинов, Петър Калчев, Христо Пъдев, Малък градски театър „Зад канала“, премиера: 29.09.2018.
Жузеп Мария Мирó (род. 1977 г.), журналист, драматург и режисьор, работи в барселонския „Institut del Teatre“ и за Автономния университет на Барселона. „Законът на Архимед“ е публикувана през 2011 г. и веднага получава наградата „Борн“, присъждана на автори от „каталунските земи и цялата испанска държава“ за произведения в сферата на сценичните изкуства, поставяйки акцент върху тяхната актуалност. Тя е без съмнение основното достойнство на текста.
Респектиращо рано Жузеп Мирó фиксира феномен, който в днешни дни е на път да съсипе естествеността на човешкото съществуване. Става дума за епидемичното разконспириране и заклеймяване на всевъзможни сексуални заплахи и посегателства. Безогледното отъждествяване на престъпно и безобидно, действително и въобразено, документирано и просто заявено превръща не само „сексуалното“, но и човека, всеки човек, в абстракция. Презумпцията за вина води до радикално отчуждение и заедно с това акумулира тотален страх – както от другия, така и за себе си, ала и от себе си самия. Неслучайно филмовата версия на пиесата (2015, режисьор и съсценарист Вентура Понс) е озаглавена „Вирусът на страха“.
За съжаление, абстрактността е основна характеристика и на самия текст. Той остава на ниво ангажирана констатация, без да предлага достатъчно наситен конфликт, нито цялостно изградени образи. Работи се с едри типологии, със стереотипни ситуации и персонажи. На това отгоре са въвлечени и други „възпаляващи“ теми: педофилия, комбинирана с хомосексуалност, детска суицидност, родителски паранои и травми.
Иначе доброто хрумване да се наруши темпоралният ред на действието (като причини се демонстрират подир следствията им) не помага кой знае колко. След първото му прилагане зрителят престава се изненадва. Той успява предварително да реконструира веригата, справедливо допускайки реакция-клише. Публицистиката е надделяла над собствено театралното. Драматургът е отстъпил пред журналиста, periodista, както се казва и на каталански.
Екипът, осъществил спектакъла, не полага видими усилия да отиде отвъд абстракциите. Режисура и сценография, костюми и музикална картина са решавани все в този ключ. Най-видимо той белязва работата на актьорите. Не е весело да се гледа какво се случва с артисти, имали вече възможности да демонстрират (макар и не в равна степен) талант и професионализъм, когато им се налага да „влязат“ в пластиката на абстрактна проза от журналистически тип, поставена по адекватен за нея начин.
„Фронтът“ се удържа най-продължително от Ирини Жамбонас. Тя кара своята Ана, управителката на басейна, общия locus dramaticus, да държи един равен вокален и соматичен тон, който й помага да симулира убедителност. Не много дълго обаче. Движенията й по емоционалните пориви, спорадично подпъхвани от автор и режисьор на всеки от персонажите, уж за да „разчупят“ монотонията, недвусмислено разкриват крехкостта на конструкцията, строена от Жамбонас.
„Непредизвиканите грешки“ при Пенко Господинов са доста повече от попаденията му. Казвам това, даже забравяйки първата му сцена, изискваща търсене на синоними за „катастрофа“. Нямам представа какво става напоследък с този актьор, който има зад гърба си въодушевяващи сценични присъствия. Във всеки случай, ролята на „перверзника“ Жоди е своеобразна долна точка на една графика, изискваща спешно изправяне. Петър Калчев и Христо Пъдев се вписват безпроблемно в общата картина.
Не искам да се правя на пророк, но се притеснявам, че в обозримо време „Законът на Архимед“ ще срещне утрешната съдба на ежедневника с днешна дата.
