Настроението на Ангела Меркел е вкиснато. Не й е ден и тя го показва на всички. След срещата на върха, последвала евроизборите и състояла се на 28 май в Брюксел, германската канцлерка е наясно, че нейното протеже – баварският политик Манфред Вебер, председател на групата на ЕНП (консерваторите) в Европейския парламент – няма шансове да бъде следващият председател на Европейската комисия.
Това е голямо разочарование за страната, която се надяваше, че нейният ред е дошъл, имайки предвид, че последният германец, заемал този пост, е Валтер Халщайн (1958-1967). Ангела Меркел, която не е свикнала да й се отказва в Съюза, държа заплашителен тон: „ще трябва да намерим име, за което „и държавните, и правителствените лидери“ имаме консенсус, и това ще ни позволи да действаме, без да се нараняваме“. В противен случай, предупреди тя, „това рискува блокиране на финансовата рамка 2021-2027″, тоест, бюджета на общността, който трябва да бъде приет единодушно и където Германия е най-големият вносител…
Свиреп апетит
На френските си събеседници германската канцлерка даде ясно да разберат, че след като Еманюел Макрон препречва пътя на Манфред Вебер, и тя, на свой ред, ще наложи вето на назначаването на 68-годишния французин Мишел Барние, тъй като вече е време щафетата да се предаде на друго поколение.
В Париж посланието е получено: ако германецът падне, французинът ще го последва. Това е една националистическа логика, при която уменията не играят вече никаква роля. Това плаши Даниел Кон-Бендит, близък до Макрон и бивш евродепутат от Зелените: „ако развеем военни знамена, това ще бъде катастрофално за бъдещето на Съюза“.
Германските амбиции не се ограничават само до Комисията: Берлин поглежда и към Европейската централна банка (ЕЦБ), където мандатът на сегашния й президент Марио Драги изтича през ноември. Нима вече не е ред на германец – след холандец, французин и италианец?
Този свиреп апетит започва силно да дразни немалко от партньорите на Германия, на първо място Франция, която със закъснение осъзна германския империализъм, наложен тайно по повод кризата в еврозоната (2009- 2012). Тъкмо това бе моментът, когато Берлинската република осъзна силата си, без която не може да се реши нито един въпрос в сферата на икономиката или бюджета, а какво остава да се тръгне срещу нея…
Всички механизми, създадени за решаването на кризата, следваха поставените от Германия условия, но те останаха междуправителствени с цел на Германия да й се даде право на вето (през Бундестага).
Но преди всичко, с реформата на Пакта за стабилност, германската концепция за добра икономическа и фискална политика се превърна в мантра на еврозоната. Казано накратко, ключовете за еврозоната сега са в ръцете на германците.
Тясна мрежа
За да си осигури контрола върху европейската машина, германският Християндемократически съюз (ХДС) и, в по-малка степен, Германската социалдемократическа партия търпеливо поставят свои членове на всички властови нива. Европейският механизъм за стабилност (в състояние да отпусне заем в размер на 750 милиарда евро с цел подпомагане на държава), Европейската инвестиционна банка, Сметната палата и Единният съвет за преструктуриране (новият орган за преструктуриране на Европейския банков съюз) са председателствани от германци. В другите институции те заемат вторите места в йерархията, но реално притежават власт.
Да вземем, например, генералния секретар в Европейския парламент (Клаус Веле изпълнява длъжността близо 10 години) и неговия заместник, които са германци; а също и генералните секретари на Европейската комисия (Мартин Зелмайер) и на Европейската служба за външна дейност (Хелга Шмид). Самият председател на Европейската комисия – идващият от Люксембург Жан-Клод Юнкер –дължи поста си единствено и само на подкрепата на двата германски съюза ХДС и ХСС, които изцяло доминират в ЕНП (Зелмайер е протеже на „кръстника“ в Парламента – Елмар Брок, който, освен всичко друго, е и от близкия кръг на канцлерката).
Тези германци назначават на ключови позиции в подопечните им ведомства също германци или „германо-съвместими“ (културно близки до тях) служители: например, в Европейския парламент в най-важната генерална дирекция – тази, която координира законодателните дейности, две трети от директорите и три пети от началник отделите са германци…
Съществуването на тази изключително тясна мрежа обяснява защо европейските институции не критикуват никога Германия, чийто чудовищен търговски излишък (дължащ се на подценяването на единната валута) дестабилизира еврозоната.
Тези дисбаланси биха се коригирали благодарение на един общ бюджет на еврозоната, но Берлин е алергичен към всякаква финансова солидарност и току-що го унищожи – за голямо разочарование на Еманюел Макрон – като го сведе до прост инструмент за насърчаване на структурни реформи, каквото всъщност беше маниакалното желание на Германия.
Казано накратко, ако Германия продължава да бъде европейска, то това се дължи на обстоятелството, че тя е оформила една обслужваща собствените й интереси „германска Европа“, ако използваме израза на германския философ Улрих Бек. Но Европейският съюз не е създаден с идеята да гарантира господстващата позиция на една единствена държава – и особено не на Германия.
През 2012 г. Йошка Фишер, бившият външен министър на Германия, предупреди Ангела Меркел да внимава; да се пази от подобно високомерие:
„Би било едновременно и трагично, и комично как една обединена Германия сее разруха и за трети път разбива европейския ред – с мирни средства и с възможно най-добрите намерения на света“. Битката за европейски постове изважда на светло този нов германски въпрос.
Жан Катрьомер
Coulisses de Bruxelles, 21.06.2019
Превод от френски Иван Николов
