Това, което сам си причиниш, никой друг не може да го стори: когато неотдавна Маргарита Доровска, директор на музея „Дом на хумора и сатирата“ в Габрово, ме попита възможно ли е и каква точно литература да бъде представена в градска среда, първосигнално препоръчах плакати с епиграми… И осъзнах, че почти нищо не знам за историята на българската епиграма и съвременното й състояние. Учебникарските ми познания за жанра се сведоха до краткостта, до напрежението между многозначност и категоричност, при което финалният удар винаги бива нанесен от категоричната присъда… и, разбира се, до относително скорошния конструкт на римата, за която много читатели погрешно смятат, че иде от най-дълбокото минало… Ситуацията е обаче далеч по-сложна: епиграми е писал дори Атанас Далчев, според когото именно хуморът е веселата смърт на поета. И още много новини научих от подборката епиграми, която помолих Петър Краевски да направи – и която, след още преценки, вече е изложена по външните стени на Дома… Разбира се, за да се спират габровските ученици и да казват „ей, че яко“, приносът не е мой и дори не само на Петър, а на Кристофър Чолак, дизайнер от Истанбул и потомък на най-старата българска диаспора там. Ударна типография, която разглобява епиграмите на Васил Сотиров, Виктор Самуилов, Георги Кушвалиев и др., и рязко ги активизира. От Дома ни поканиха с Петър на място да представим този проект – и, слава Богу, се опроверга прочутата епиграма на Тодор Климентов „На първия ред/ поет до поет/ на втория/– няма аудитория“. Аудитория имаше – и можахме да споделим какви, според нас, са причините българската култура да се срамува от своя смях, да вижда само патриархалните му измерения – и винаги да го оставя в ниското. Има и щастливи изключения: Никола Георгиев и Яни Милчаков успяха да въведат в сериозния корпус на българската литература Чудомир, доказвайки колко модерен е той. И дотук. Междувременно тв шоу и пошлостта разказаха играта на смеха. „Хуморът не е културен спам“, каза за пореден път Краевски.
Големият въпрос за мен е друг: на какво се смеят габровци днес, насред очевидната социална депресия. И 24 Габровско биенале на хумора и сатирата в изкуството „Измерения на публичното“ търси своите отговори. Аз съм отраснал с жълтата книжка „Габровски шеги“, но там смешките за свидливостта са от времето на цървулите и газените лампи, а като разгърнем каталога на биеналето, ще видим, че на прицел най-често са социалните мрежи. Затова не е ли разумно под хумор, сатира и забава днес да видим преди всичко социалната критика? Язвителността? Фината презрителна усмивка? Да, пред една от стените с епиграми стои на пост одиозният Бойко Борисов, онзи същият „Паметник от бъдещето“ на Адрей Врабчев, който навести неотдавна пл. „Гарибалди“ в столицата. Той стряска само онези минувачи, които още не са се стреснали от дебелащината на държавата. За Биеналето е селекционирана и тракийската маска „Цар“ на Стоян Дечев, в която прозират чертите на Делян Пеевски. Маргарита Доровска и колегите са смели. И тези две работи са епидермален пример за това. Изобщо, влезе ли човек в Дома, физически усеща, че това място е здраво интегрирано в световните артистични мрежи – и че има безспорно самочувствие. Защото си има минало, което само идиот може да сведе единствено до социалистическо. Домът е преминал невредим през времето и живее точно в 2019 г. – ако не като някогашният щатен състав, то при всички случаи като осъзната мисия. И като отговорност пред основателя на Дома Стефан Фъртунов и неговия размах – да планираш двойно по-голямо пространство, да присъдиш Международна награда за хумор и сатира в литературата „Хитър Петър“ на Вонегът и да му занесеш приза лично в Щатите. Домът има свой собствен път, независим от софийските пътища. Хората още си спомнят обаче софиянците Христо Буцев и Русчо Тихов, които са правили легендарния, всякак луксозен алманах „Апропо“. И понеже съм в Габрово, виждам на снимка как недопостроеният дом е опакован с платно, за да не личи състоянието на фасадата, а Борис Димовски рисува карикатури по него. Хм, неслучайно тук е роден князът на опаковките Кристо. Тук е гледал варелите във фабриката на баща си. Тъканите. А в кабинета на Маргарита Доровска виси гениалната шевица на Алла Георгиева „Christo e наш“…
С габровци домът не е особено пълен. Но по етажите има посетители откъде ли не. И доста чужденци. (Има и фантастична детска зала с много изобретателни занимания. Не се сещам за друго художествено биенале, което да съдържа детски дял, камо ли толкова остроумен.)
За участниците в биеналето Маргарита Доровска ще разкаже в интервю на Светла Петкова за нашия вестник, но на мен веднага ми са наби на око колко много турски творци участват в това издание: явно в Габрово усещат липсващата им свобода на изразяването. Не мога обаче да не отбележа, че наградената карикатура „Малка промяна“ е дело на полякинята Магдалена Восик и показва как нагъл графит на мъжки полов член може лесно да бъде дорисуван до усмивка. Така, както в едно свое стихотворение Людмила Миндова дорисуваше пречупен кръст до прозорец – и обезсилваше наново надигащата се човеконенавистна идеология. В полето на хумора има все повече жени, запомнете го. Много ме въодушеви и как в Лондон са намерили възможност до очовечат камдънските пейки, съчинени от добродетелните дизайнери така, че на тях да не могат да спят бездомници, нито да се карат скейтбордове. Прочее, един час изобщо няма да ви стигне да разгледате биеналето.
…Обикаляш експозицията и виждаш как все по-често обикновеното се прави на необикновено, а малкото се прави на голямо. Но в този Дом явно винаги са знаели как да демистифицират подмяната, да търсят промяната. Там не скъпят само истината.
