– Да започнем с кратко твое представяне?
– Завършила съм НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Филмова и телевизионна режисура и мениджмънт в екранните изкуства“. Първото ми висше образование е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Затова, преди да започна да се занимавам с кино, доста години работих в сферата на телевизионната документалистика.
– Казваш, че режисьорската работа е мечтаната от теб, защото „това е професия, в която приказките, които си четем вечер, сънищата, понякога и мечтите, оживяват“…
– Това изказване е отговор на въпрос, зададен ми от журналист, а въпросът беше: Как бихте обяснили на едно малко дете какво означава професията „режисьор”. Истината е, че режисурата не е била мечтана професия за мен. Никога не съм планувала да стана режисьор. Животът ми така се стече, че първо започнах да упражнявам тази професия и чак след това осъзнах, че тя е това, което искам. Работех в bTV, когато ми повериха документалната поредица „Такъв е животът”. Режисирах този проект в продължение на седем години и тогава осъзнах, че това е моето поприще. И реших да кандидатствам режисура в НАТФИЗ. С игрално кино се занимавам сравнително отскоро и засега имам успехи само в късометражните форми. Желанието ми е в близко бъдеще да имам възможност да осъществя първия си пълнометражен игрален филм.
– Все още снимаш и телевизионни формати – на какво те научи тази работа?
– На дисциплина, на спазване на срокове, на бърз рефлекс и реакция във всякакви ситуации. Напоследък в телевизията снимам предимно сериали (например, биографичната поредица от 10 епизода за живота на Лили Иванова „Опасно близо”, „София – ден и нощ”; сега снимам игрален сериал, който обаче още е в продукция). Там производството е с много високо темпо, снимачният график е сгъстен и ако режисьорът няма бързи реакции във всякакви ситуации, няма да успее да завърши снимачния ден. В телевизията има едно правило – каквото и да се случва (от отпадане на актьор, липса на важен реквизит до проливен дъжд при екстериорни снимки), снимачният график за деня трябва да бъде изпълнен, без да се допуска овъртайм за екипа. Това изисква гъвкавост и бърза мисъл. Телевизията те учи и да работиш в точни бюджетни и времеви рамки. Няма как да надвишиш предвидения бюджет и със стотинка, както и епизодът ти не може да бъде и с минута по-дълъг или по-къс от определеното. Тази работна дисциплина и вътрешна организация у режисьора помага много при работата му в киното. Минусът при работата в телевизията е, че там ти се налага да допускаш много творчески компромиси. Това е нещо, с което режисьорът не трябва да свиква. Компромисите в киното са опасни.
– Какво те вдъхнови да се занимаваш с кино?
– Истинските хора с истинските им истории, неподправените емоции – първото ми влюбване беше в документалното кино. Неслучайно се казва, че животът е най-добрият сценарист – това, което може да ти предложи той, и най-талантливият писател не може да измисли. Може би затова всичките ми игрални проекти досега са на базата на истински истории. Обичам да вкарвам документални елементи в игралното кино, както и да работя с натуршчици. Любовта ми към игралното кино дойде на по-късен етап – едва когато бях трети курс в НАТФИЗ и реализирах първия си успешен късометражен игрален филм „Любов“ (носител на специален диплом в конкурса за късометражни филми на „Златна роза” 2016 – б.а.). Филмът разказва за млад мъж, пристигнал в планинско село, за да върне вещите на починалия в злополука свой приятел на единствените му живи роднини – баба и дядо. В ролите на двамата възрастни са смолянският актьор Никола Пашов и неговата млечна сестра Катерина Робова. „Филмът е по-малко от половин час, но хората много емоционално го изживяват. С големи награди е вече. Екипът ходи от Пекин до Париж и навсякъде, където отидат, получават награди”, споделя с радост Никола Пашов.
– Какво е общото между двата ти късометражни игрални филма – „Любов” (2015), носител на 12 международни награди, и „Изпит” (2017)?
– И двата са базирани на истински истории. И в двата участват както актьори, така и натуршчици – хора, които в живота си отчасти са преживели това, което се случва на игралните им персонажи. За мен е от ключово значение симбиозата между натуршчици, които не просто изказват научен текст, а говорят за неща, които са преживели, и играта на професионалните актьори. Непрофесионалните изпълнители придават истинност на историята, а актьорите държат историята в сюжета, без да допускат тя да се разпилее и разводни. Наскоро приключих снимките по новия ми късометражен филм „Подарък“. Той също е по истинска история.
– Каква е ролята на Дочо Боджаков в професионалния ти път?
– Огромна е ролята на моя професор Дочо Боджаков за професионалното ми развитие. Преди всичко е режисьор, на когото се възхищавам. Той е мой учител и личност, с която намирам допирни точки като светоусещане, като разбиране за кино и като емоционалност. Дочо Боджаков е мой ментор и коректив. Споделям му всичките си идеи, проекти, съветвам се с него и имам пълно доверие в усета му. Смятам, че всеки творец има нужда от такъв коректив – близък по емоционалност и светоусещане човек, към когото да отпратиш идеи и те да се върнат при теб с положителен или отрицателен знак. Защото дадена идея добива плътност, когато е споделена, когато се изприказва. Тогава тя се материализира, добива форма, създателят й започва да вижда собствените си мисли, проектирани в очите на човека, с когото споделя. Затова този коректив не може да бъде случаен човек. Аз се чувствам късметлийка, че имам за свой творчески приятел именно Дочо Боджаков. Радвам се, че доверието между нас е споделено. Наскоро излезе нашият общ филм „Чувство за непоносимост“ (2018) – пълнометражен документален проект, който разказва за живота на българския писател и драматург Георги Марков от раждането му до напускането на Народна Република България. Историята на една шеметна писателска кариера, белязана от възходи и падения, от приятелства и предателства, от любови и надежди… И от едно разяждащо душата чувство за човешка непоносимост. Дочо Боджаков е сценарист на филма, аз съм неговият режисьор. Това е проект, който моят професор е подготвял и проучвал близо десет години; и съм щастлива, че го довери именно на мен. Тъй като филмът е от две части, сега ни предстои да реализираме втората част на филма – „В празното пространство“, която разказва за живота на писателя отвъд Желязната завеса.
– „Чувство за непоносимост”, с който се отбеляза 90-годишнината от рождението на Георги Марков, е най-мащабният ти проект досега. Кои са ключовите хора в него?
– На първо място, сценаристът на филма Дочо Боджаков. На второ място е Любен Марков – братовчедът на Георги Марков, който е основният консултант на филма. Той е човекът, отдал живота си за идеята да пази паметта на Георги Марков жива. Без неговото съдействие филмът трудно би бил постижим. И не на последно място, ключови фигури са всички участници: съученици, приятели, колеги на Георги Марков, които са били от неговото обкръжение, познавали са го, или по-млади писатели. И разказват за него така пълнокръвно, че образът му оживява на екрана. Това са писателите Стефан Цанев, Любомир Левчев, Георги Мишев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Димитър Кенаров, който в момента пише биографична книга за Георги Марков на английски език, очаквана към края на годината; режисьорите Асен Шопов, Николай Поляков; актьорът Светослав Пеев, братът на Марков – Никола Марков; съученикът му Дантон Папурков; Христо Друмев, Светлозар Игов и др.
– Отваряше или затваряше врати името Георги Марков?
– Зависи накъде водят вратите. Както по времето, в което Марков е живял, така и днес името му отваря едни врати, но затваря други. Отношението към неговата личност все още е на двата полюса. Или го обожават, или го ненавиждат. В писмо да своя приятел Димитър Бочев Георги Марков пише: Свободата на словото и в двата свята се свежда до това да крещиш какво те вълнува в дома си или пред шепа приятели. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник „Таймс” или в Би Би Си. Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, точно както и в „Работническо дело”, трябва да се съобразяваш с линията на редакцията. Но нито хората от радио „София“, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България или за българите. Ако търговските интереси на Запада повеляват, те са в състояние да започнат да свирят химна на Съветския съюз заедно със собствените си национални химни. Истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а това мръсничко, подличко, добре маскирано, добре гарнирано чувство да осигуриш собственото си живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от теб, за да му чистиш пипалата.
– Кога започва да пише Марков?
– Всичко започва в момента, в който той е на прага на смъртта. Марков е бил сериозно болен от туберкулоза, по онези години – смъртоносна. Когато го приемат в Студентския санаториум във Владая, където буквално „от общата снимка на приемането ни бяхме 11 души, само аз оцелях”. В очакване на смъртта, той започва да пише. И в момента, когато започва да пише, той спира да умира. Парадоксалното е, че именно това писане впоследствие пак ще завърти кръга и ще доведе до смъртта му.
– Всички с нетърпение очакваме разказа за живота на Георги Марков зад граница – какви предизвикателства се очертават пред вас?
– Предизвикателствата са големи. За да разкажем историята пълноценно, ни предстоят снимки в Болоня, в Лондон, в Сърбия, Германия. Това води до бюджетни проблеми. В творчески план предизвикателствата също са големи – все още има много въпроси около живота на Марков в чужбина, чиито отговори са уклончиви. Филмът ни ще трябва да хвърли светлина върху тях. Това е свързано с много проучвания и стабилна подготовка. Както пише Георги Марков, Тази заключителна глава от моите „Задочни репортажи за България“ беше отдавна написана. В нея аз се опитах да обясня причините, които доведоха до моята „задочност“. Но само преди няколко дни дойде вестта за смъртта на баща ми в България. И точно болката по неговата смърт и това, че не можах да бъда край него в последните му дни, ми показаха съвсем ясно името на главната причина, което преди се опитвах да опиша с много думи, но което просто е: чувство за непоносимост.
– В момента работиш над нов филм – разкажи за него.
– Да, става дума за късометражния „Подарък“. В края на април приключиха снимките по проекта. Минаха спокойно благодарение и на продуцентите на филма Катя Тричкова и Ангел Иванов. Предстои ми монтаж. Както споменах преди малко, филмът е инспириран от автентична история, свързана с моя вече покоен дядо. Тя е допълнена с лична история на сценариста на филма Симеон Венциславов, с когото работех и в „Любов”… Така че, и в този проект ще има много истини. Накратко, филмът разказва за неистовата необходимост на човека да остане в спомените на своите близки. „Нищо не остава от човека, ако няма кой да си спомня за него”.
– Какво пожелаваш на себе си и на другите млади режисьори в България?
– Желанието ми е да имаме възможност за повече филми, които да имат качествата да изведат България на световно ниво. Имаме такива режисьори, имаме такива сценаристи, такива актьори, това вече е доказано. В България пазарът е малък, парите за кино – също. Пожеланието ми е да се отворим повече навън, към световната сцена.
Разговаря Христо Христозов
