Едно интервю от миналото – известният музикален критик Алън Блайт разговаря с композитора през 1970 г.
Публикуваме това интервю, защото носи аромата на времето, в което Бърнстейн бе един от световните музикални фактори, и показва онзи романтичен възглед за музиката, който постепенно бе изместен от един по-рационален прагматизъм. Може би затова разговорът често е цитиран в авторитетни издания. Целият текст (вкл. и биографията) е дело на Алън Блайт.
К
Срещнах Бърнстейн във Виена, когато същото това лято той се появи на фестивала, за да дирижира нова продукция на „Фиделио” в Театер ан дер Вийн, където е била премиерата на първата версия на произведението през 1805 г. Целият град бе в краката му. Така беше и когато дирижираше „Фалстаф”, а после и „Кавалерът на розата” във Виенската Щаатсопер в предишни години. И наистина, след заминаването на Караян, никой освен „Лени” не бе печелил по такъв начин сърцата на непостоянната виенска публика. За да намери известно спокойствие, той бе наел къща в Гринцинг – близо до Хайлигенщат, меката за почитателите на Бетовен. Там, далеч от „светлините на рампата”, той можеше да отдъхне, да се събере и да говори за миналото, настоящето и бъдещето.
За 52-годишната си възраст той още излъчваше младежкия ентусиазъм, топлотата и пламенната енергия, която го наложи на сцената преди повече от 25 години, когато застана пред Нюйоркската филхармония, за да замести болния Бруно Валтер, и спечели пословична слава за една нощ – или, в този случай, за един следобед: по това време филхармонията още организираше серии от концерти в неделните следобеди. Той започва (както сам определя) да „учи всичко за дирижирането”, когато учи с Фриц Райнер в института „Къртис”, след като се дипломира в Харвард през 1939 г.
„Какъв учител беше! Той действително те принуждаваше да учиш всеки аспект от произведението, като внезапно те питаше: „Какво правят тези секунди тука?” През 1940 отидох в Тангълууд, където бях ръководен от друг голям учител – Кусевицки. Станахме много близки и аз винаги ще си го спомням с топлота. В Тангълууд за първи път имах шанса да дирижирам голям оркестър. Знаех само, че искам да бъда музикант и не мислех да ставам диригент. Наблюдавах Кусевицки в Бостън от втория ред на балкона и възприемах неговата професия като нещо недостижимо за обикновените смъртни. Започнах да уча композиция в Харвард и срещнах за първи път Митропулос (друго голямо влияние върху мен) случайно на чаено парти в гръцкото общество в Харвард. Той се заинтересува много от работата ми и помоли да види всичките ми композиции. Той бе човекът, който ми внуши да отида да уча при Райнер. По-късно наблюдавах репетиции на Митропулос и мисля, че неговият стил много ми допадна. По същото време срещнах и Копланд. Бях силно впечатлен и повлиян от неговата музика, от неговия фин френски подход и неокласицизъм в същото време.
Завърших първото си голямо произведение, симфонията „Йеремия”, през 1942 г. и още съм горд с тази пиеса. Скоро я правих в Израел и бях удивен от начина, по който звучеше. Но както и да е…Тогава исках да си намеря работа в Ню Йорк, за да имам време да пиша. Но Митропулос каза, че съм роден диригент, говореше ми да опитам ръцете си в дирижирането. Тогава бях само на 24 години, доста млад за онова време. Една изключителна серия от събития попречи на намеренията ми и промени живота ми. Артур Родзински търсеше асистент за Нюйоркската филхармония. Той бе ексцентрик. Чу ме в Тангълууд на моя 25-и рожден ден – и решил, че Господ му е казал да ме вземе. И така, аз станах негов асистент. Но асистентите нямаха право да дирижират филхармонията. Докато един ден Бруно Валтер се разболя от грип и в 9 часа сутринта, в деня на концерта, ми позвъниха и ме помолиха да поема програмата на Валтер – увертюра „Манфред” от Шуман, прелюд „Майстерзингери” – Вагнер, Рихард Щраус – „Дон Кихот” и нова пиеса от Миклош Рожа.
Не бях изобщо в състояние да дирижирам този ден. Предната вечер Джени Турел бе представила премиерно моя песенен цикъл „Мразя музиката” в Таун Хол. След това имаше коктейл и продължихме почти до сутринта. Спомням си, че отидох да говоря с Бруно Валтер. Той бе изключително отзивчив да прегледа партитурите с мен и да ми покаже някои по-сериозни, възлови моменти. Това много ми помогна. За останалото стисках палци и се молих. Не забравяйте, че това беше първият ми професионален концерт, първият цял концерт, който изобщо съм дирижирал. Бе изключително сериозно за мен, на онази възраст, да се видя на първа страница на Ню Йорк Таймс на следващия ден.”
И това не е единственото, случило се на Бърнстейн през тази година. „Моята симфония „Йеремия” бе дирижирана от няколко известни диригенти. Райнер я дирижира в Питсбърг, Кусевицки – в Бостън, после пак Райнер – в Ню Йорк. А през април 1944 бе премиерата на балета ми „Fancy Free”; по-късно, същата година, „В града” откри сезона в Бродуей. Всичко това се случи в тази година.”
Споменаването на мюзикъла насочи размишленията на Бърнстейн към бъдещето на този жанр. Каза ми, че се надявал, че „Уестсайдска история” ще даде началото на нов тип мюзикъл. „Но младите композитори не бяха привлечени към тази линия. Самият аз в момента работя върху поръчка за откриването на центъра „Кенеди” идния септември, която ще бъде на театрална основа. И все пак ми е трудно да говоря за бъдещето на театъра. Днес всичко в него изглежда изпълнено или с отчаяние, или със сатира. Много малко от тях дават надежда, повечето са лишени от благородство”. Все пак, той прави твърде мрачен преглед на музикалната сцена. „Мисля, че авангардът руши навсякъде и дори изяжда опашката си. Липсата на тоналност се бори със себе си. Тоналността изглежда мъртва, както когато бе създаден „Тристан” през 1865 г. – мъртва като Бога на Ницше. Можех да напиша много серийни пиеси, ако исках, ако ме интересуваше толкова. Но знаеш ли, много по-трудно е да напишеш мелодия във фа мажор, отколкото да композираш тричасова дванайсет тонова соната.”
Въпреки големия си успех като изпълнител, той изглежда много по-съсредоточен в позицията си на композитор. „Вижте, в продължение на години бях водещ в модерната музика. Сега изглежда съм класиран като някакъв реакционер. Това е труден момент за мен – трябва да открия какъв още може да е моят принос като композитор. Мисля, че вибрациите на Запада са слаби. В спонтанните срещи в Харвард открих, че младите са отчаяни. Те нямат герои, нямат модели за подражание – и това тяхно състояние се отразява на музиката им. Нямат усещане за бъдещето.”
Самият Бърнстейн със сигурност има един герой в класическата територия – Малер. В сезон 1960-61 на Ню Йоркската филхармония оркестърът представя всички симфонии на композитора за честването на 100-годишнината от рождението му. Повечето са дирижирани от Бърнстейн. „Мисля, че това бе начин да се навакса по отношение на неговата музика. Чувствам се много близо до нея по няколко причини. Разбирам неговите проблеми, защото аз имам неговата слабост и неговата сила, както и неговия личен разкол между дирижиране и композиция. Така че, когато дирижирам тази музика, чувствам, че се идентифицирам с нея.”
Бърнстейн счита, че Малер би могъл да напише „приказни опери” и желае той самият да го направи. Неговата кариера като оперен диригент е стигнала разцвета си сравнително скоро. Сред най-важните му оперни изяви са американската премиера на „Питър Граймс” в Тангълууд през 1946 г., „Медея” с Калас в Ла Скала през 1953 г., „Фалстаф” във Виена през 1965 г., „Кавалерът на розата” – пак там през 1968. И тази година – 200-годишния „Фиделио”. „Семейството ми не знаеше, че операта съществува, но аз взимах всички партитури от библиотеката и ги свирех непрекъснато. След това имах шанса да гледам опера, когато бях в колежа.”
Казва, че „Фиделио” е последната опера, която ще дирижира, без да комбинира представлението със запис, а също би искал да заснеме спектакли – и да направи филми на някои от концертите си. Добавя, че трудно се самодисциплинира, защото обича да прави много неща наведнъж. „Харесва ми всичко, свързано с музика – ето защо в паспорта си съм сложил само една дума – „музикант”.
След като напуснал Нюйоркската филхармония, се надявал да се концентрира върху композирането. Но обещал на толкова много организации, че ще отиде и ще дирижира, след като му изтече договорът, че още не е намерил достатъчно време да се посвети на своята музика. А в главата му са още много диригентски проекти. Ще поеме новата продукция на „Тристан и Изолда” в Байройт през 1972, а през сезона 1972-73 ще дебютира в Ковънт Гардън. И въпреки че заглавието за дебюта му още не е уточнено, той мисли, че това може би ще е „Бохеми”. „Не знаех, докато не ми казаха, че продукцията ще напомни за времето на сопрана Нели Мелба. Разбира се, има още много оперни заглавия, които бих искал да прибавя към репертоара си – целия Моцарт, „Отело”, опера на Хендел, „Воцек” (Берг), някоя от оперите на Монтеверди и – един ден – „Пръстенът на нибелунга.”
После има и телевизионни и звукозаписни сесии, които трябва да бъдат съчетани. „Направих 50 предавания от серията „Концерти за младите” и 25 за подрастващите – на разбираеми сюжети от Матеус пасион (Бах) до „Едип цар” на Стравински. И както казвам сега, искам да изградя филмотека от заснети за телевизията актуални концерти. Обичам много да записвам, защото има толкова много начини да насочиш вниманието на слушателя/зрител към различни аспекти на музиката, което не е възможно по време на концерт. Разбира се, като всеки друг музикант, винаги искам записите ми да са страхотни. И все пак, има няколко, които са доста добри, като Трета и Шеста симфонии на Малер, Шеста и Девета на Шостакович, Първа, Втора и Осма на Бетовен, Симфония „Фауст” от Лист, Селска сватба от Голдмарк и, разбира се, „Фалстаф” (Верди), където имах фантастичен състав. Бих искал да направя отново симфониите на Брамс, защото последните ми записи не станаха много сполучливи. Също много искам да запиша „Кавалерът на розата.”
Бърнстейн вярва дълбоко в личната идентификация с композитора, чието произведение дирижира. „Преди да направя този път „Фиделио”, четох толкова много писма от Бетовен, също и спомени, че по някакъв начин почувствах, че съумявам да хвърля мост над изпълнената с благоговение пропаст между мен и Бетовен. Аз все още изпитвах голямо страхопочитание, когато се заех с творбата. „Да се осмеля ли?” и „Достоен ли съм?”, бяха въпросите, които продължаваха да ме мъчат. Тогава се почувствах толкова свързан с безпорядъка и грижите в този живот, че реално си представих, че оглушавам. От една страна си мислех: „ Не чувам втория обой (оказа се, че той не свири), а след това започнах да си мисля, че аз съм написал това произведение. В този театър си представих първата публика от френски войници и тяхното безразличие и дори враждебност към тази първа вечер. Мислех си защо съм написал един или друг фрагмент. Беше стряскащо, като мъчителен сън, в който участвам. Съмненията на Бетовен бяха наистина изтощителни. Действително, на премиерата толкова се бях идентифицирал с него, сякаш дирижирах моя собствена композиция.”
Той счита, че дирижирането в много отношения е важно колкото композирането. „Това е вид кураторско занимание – да се грижиш за големите съкровища на миналото. Много е важно да поддържаш този велик музей от творби жив за бъдещето. Но чувствам, че ерата на големите симфонии все пак реално завърши с Малер. И когато мисля за писане, имам предвид театъра в най-широк контекст.”
Бърнстейн ми подсказва, че е време да завършим разговора. Казва, че би искал да продължим още дълго, но работата го притиска – в случая една друга страна на неговия талант, до която не стигнахме, а именно клавирните му изяви. Той ще свири Първия клавирен концерт на Бетовен в същата вечер, в която ще дирижира Деветата симфония на Брукнер с Виенската филхармония. За това е трябвало да се упражнява здраво при всяка възможност, докато дойде във Виена.
Биография
Мост от един човек – това би било най-доброто описание на Бърнстейн. Той е способен да обхване екстремите на музикалния свят като никой друг музикант – интелектуалец, който пише симфонии и 12-тонова музика, но който в същото време е щастлив да свири на пиано, да пише мюзикъли за Бродуей… И е способен да води своята, обожаваща го публика по всеки от избраните от него пътища. Апетитът му за музика, насладата, която изпитва от живота, страстта му да сподели ентусиазма си, неговата подвижност и безгранична енергия те оставят без дъх. Като диригент, композитор, възпитател и пианист, „Лени” доминира музикалния живот в Америка вече четири десетилетия.
Всъщност, той е роден с името Луис, син на руско-еврейски емигранти, но си сменя името, когато е 16-годишен, за да избегне конфузното объркване с друг Луис Бърнстейн от семейството. Като дете взима частни уроци по пиано, преди да отиде в университета в Харвард, където среща серия от изискани ментори, които надзирават развитието на извънредния талант – Уолтър Пистън и Едуард Бърлингейм Хил за контрапункт, фуга и оркестрация, последвани в института „Къртис” от Фриц Райнер за дирижиране и Изабела Венгерова за пиано. Различни стипендии му дават възможност да присъства на курсове в Тангълууд, Масачузетс, където учи при големия диригент, патрон и издател Серж (Сергей) Кусевицки.
Бърнстейн става протеже на Кусевицки, негов асистент в Тангълууд, преди да получи асистентско място при легендарния Артур Родзински в Нюйоркската филхармония. Направо приказка – а хубавото тепърва предстои. През ноември 1943 е повикан с много кратко съобщение да поеме труден концерт вместо разболелия се Бруно Валтер. Родзински не е в града, а младият Бърнстейн преживява невероятен личен триумф. За една нощ той е вече известен и случаят дава летящ старт на една от най-брилянтните диригентски кариери в американската история, която се увенчава с поста диригент на Нюйоркската филхармония през 1958 г., а когато се оттегля през 1969, за да има повече време за композиция, той получава титлата „диригент-лауреат” на оркестъра. Неговата животинска енергия на подиума бе внушителна. На концерти и в книги, по радио и телевизия, Бърнстейн бе великият комуникатор и Концертите за млади хора, които той представяше по телевизията от 1948 до 1973 година, са насочили вероятно милиони към музиката, която той видимо толкова много обичаше. Изглежда се е нуждаел от известно време, преди да открие своя собствен различен глас – определено лиричен, насочен към джаза, и изпълнен с идеи от еврейското му наследство.
40-те и 50-те години са свидетели на появата на разнообразни в същността си музикални произведения, като Първата и Втората симфония, Сонатата за кларинет, Прелюд, фуга и рифове, филмовата му партитура за „На кея” (1954), както и кариерата му на Бродуей. Която дойде като резултат от балета му от 1954 г. Fancy Free, който впоследствие бе адаптиран за музикалната комедия „В града”, а тя по-късно доведе до следващата – „Чудесен град”, и след това до най-атрактивната „Уестсайдска история”. С по-малък комерсиален успех, но с интересни и възхитителни идеи са комичната опера „Кандид” и едноактната опера „Тревога в Таити” (Бърнстейн използва свой текст – неговият писателски талант включва също поезия и той публикува сонети и други стихове). През 60-те се появи серия от религиозни творби – неговата Симфония № 3 „Кадиш”, Чичестърски псалми (поръчани от епископа на Чичестър и за първи път представени през 1965 г.) и Меса (написана за откриването на Център „Кенеди” за изпълнителски изкуство във Вашингтон през 1971 г.).
Той се жени за чилийската актриса Фелисия (Фелиша) Монтеалегре през 1951 г. (тя умира през 1978 г.). Има три деца – Джейми, Александер и Нина.
Списание Gramophone, септември 1970 г.
https://twitter.com/GramophoneMag
Превод от английски Екатерина Дочева
