В брой 5 (234) на Liternet, списанието за литература, изкуства, хуманитарни и социални изследвания, четем:
– „Преводът е скритото сърце на оригинала“ – интервю на Емил Басат с Владимир Трендафилов: „В определен смисъл Възраждането ни още не е завършило. Един от водещите възрожденски импулси например е ускореното ни приобщение към европейската култура като компенсация за изоставането ни по време на петвековното робство. С тази цел наум първостроителите на родната култура, писатели, поети, интелектуалци, усилено заимстват „отвън“ всевъзможни теми, идеи и стилове. Подражават, имитират, дори плагиатстват. Има сума ти известни случаи. Добре, оттогава изминаха над 130 години и в момента пак виждаме горе-долу същото, все тези модели на мислене и действие. Заимства се какво ли не. Успехът „навън“ е доказателство за литературно качество. Все възрожденски нагласи. И мисля, че има съвсем конкретни причини краят на Възраждането ни да се отлага толкова дълго. Стига ни да проследим влиянието на Русия върху интеграцията ни в Европа или върху самочувствието ни на независима, пълноправна нация, за да си изясним някои важни фактори около възрожденския ни рецидив.“;
– Евелина Ламбрева за „Накъде тече реката“, книгата на Чавдар Ценов, която неотдавна получи наградата „Христо Г.Данов“ за българска художествена литература: „Никъде другаде в най-новата българска литература не съм срещала по-прецизно и по-задълбочено изследване на средностатистическия постсоциалистически български мъж с последиците от възпитанието му в несвобода, с вътрешната му несигурност, с несамостоятелността му, с неразграничеността му от родителите, със себенеувереността и страха му да бъде себе си, както в романа „Накъде тече реката“. Този роман е една литературна студия за социалистическата и постсоциалистическата мъжкост, изправена пред предизвикателствата на новите неолиберални капиталистически условия. В този смисъл самото заглавие „Накъде тече реката“ символизира основната дилема на героите и насочва мислещия читател към неговите собствени вътрешни дилеми.“;
– Михаил Неделчев за Европа на Ботев: „в художествената проза на Христо Ботев европейското ни е дадено най-често в своите най-високи – и то персонифицирани – йерархични равнища. Османското, турското, възточното е представено по-скоро с пошло-битовото и с тираничната си държавност. И българите от привилегированите групи са заразени от пошлостта и от робското подчинение на тиранството. Така е дори с голяма част от тези, които са намерили прибежища във Влашко в една близка до националното землище емиграция – нищо, че сякаш са търсили там спасение именно от Възточната империя. (Ботев е безпощаден към всяка проява на продължаващо робско подчинение у своите съ-емигранти.) Още повече е така с цариградските българи. Все пак, там, във Влашко, е и зоната на по-учестения контакт с европейското, поне със средноевропейското, с центровете на узряване на идеите за славянска взаимност. А горе, вдясно – Болград, Бесарабия, е зона на пряк контакт с руско-имперското. Можем да реконструираме един такъв пространствен модел от тази литература, при който европейската река, тиха бяла Дунава, е един естествен твърде значещ предел. Очевидно в цялостната визия на Ботев Европа съвсем не е все още това най-добро място от възможните добри светове.“
Както и поезия от Мария Грубешлиева и Весела Страшимирова, интервю с Алекандър Шурбанов, есе от Манол Глишев, писма до Марин Георгиев и още – всичко това на адрес: https://spisanie.liternet.bg/19_05.htm#0
