„Калейдоскоп на съвременността”. Концерт на Биляна Вучкова, Нурит Щарк и Михаел Раутер, „Софийски музикални седмици”, 28 юни 2019 г.
Цигуларката Биляна Вучкова дойде заедно с двама свои колеги – виолистката Нурит Щарк (Израел) и немския виолончелист Михаел Раутер. Обогатиха и проблематизираха програмния облик на „Софийски музикални седмици”. Допълниха необходимия за един фестивал модерен звуков контекст с творби на композитори от късния ХХ и настоящия ХХI век. Това са музиканти, които са се врекли да утвърждават колкото се може по-активно и последователно музиката на големи и известни композитори на съвременността, да я приближават към публиката, за да създават различни посоки и навици в нейните интереси.
Концертът им показа широкоспектърен вкус към комплицирана звукова драматургия, реализирана с инструментализъм от изключително високо качество. Могат всичко! Показаха го в творби, полюсно различни като стил, подход към състава и отделните инструменти, като фактура и като маниер на работа със звука и тембъра. Бяха замислили по-особена конструкция на концерта си, който протече в три части. Създадоха атмосфера на приятелство и общение с публиката, която третираха като ансамбъл от съмишленици. Впрочем, очаквано, публиката беше не многобройна, но много информирана и заинтересувана.
Започнаха с „Облак” за струнно трио на финландката Кая Саариахо (1952). Саариахо обяснява, че е раздала на всеки инструмент отделна функция. Развитието в четиричастната пиеса разчита на превъплъщенията на мелодическото, на своеобразното „разпяване”, отварящо по-голям простор, пространство за музиката. Към това артистите добавиха експресивност, сдържана, но силна в присъствието си лирика (първа част), за да преобразят непреодолимо звука във втора и особено в трета част, в която минималистичното движение придоби плътност и обем чрез звуковата инвенция на всеки от триото. Като ансамбъл имат сериозно, истинско възпитание и оттам поведение – слушат се, изненадват се, провокират се с рискови звукови метаморфози и различна степен на свиване и разширяване на звука. Играят с възможностите на тембъра. Изпълняват по своя индивидуален начин желанието на Саариахо да създаде кохерентна структура – и комплексна, и детайлна, с индивидуални линии. Впрочем, те са съвършено кохерентни в ансамбловата си философия. И дръзки. В свободната интервенция с колажиране, която са направили в пиесата на австриеца Петер Аблингер (1959) „Без заглавие” (1-10) с „Меса за мъртвите” на Йоханес Окегем (1425-1497), ранната полифония кореспондира съвсем логично с една съвременна творба, създадена за всякакъв вид инструментариум, изключително семпла, пестелива в средствата… Дава свобода на колорита, изисква простота, тихо и нежно свирене, без никакви видими емоционални движения. Къси звукови трансмисии отговарят на гласа от петнайсети век. Аблингер може да е доволен от резултата.
Дадоха ни възможност да ги чуем и като солисти. Биляна Вучкова показа Дъх за соло цигулка от лондончанката Ребека Сандърс (1967). Пиесата е писана миналата година – като задължителна за цигулковия конкурс „Йозеф Йоахим”. Деликатна пиеса с неделикатна трудност. Като мембрана отразяват идеите струните на цигулката, акустичният звук се изсипва в повтарящо се глисандиране, което би звучало банално, ако не беше така оцветено и насочвано в пространството от Вучкова. Не я бях слушала няколко години – вдълбала се е абсолютно в езика на своите съвременници композитори и толкова горестно го чете и така го разбира, че и неофит в материята ще усети въздействието. Владее цигулката си респектиращо, с увереността на една изградена личност, избрала отдавна своя сегмент от музиката, като отстоява безпрекословно избора си. Показа ни и пиесата на англичанина Джордж Бенджамин (1960) Канон за Сали за соло цигулка. Написана е за приятел – в контекста на още две подобни миниатюри с впечатляващо, ефектно, но и трудно редуване на плътна акордика и флажолети.
Един рядко качествен инструментален глас е този на виолистката Нурит Щарк. Чухме я с първа и втора част на шестчастната Соната за соло виола на Лигети (1923-2006). Първата част върви върху една струна, но разполага с щедра микроинтервалика, въпреки че всичко в нея, че и заглавието Hora lunga (Бавно хоро), насочва към трансилванската младост на композитора. Игра с две реалности, зашеметяващо изпълнени от Щарк, за да премине към втората част Loop, където мисълта на автора препраща към друга импровизационна практика – на джаза. Тук импровизацията е неудържимо атрактивна заради нестандартността си, реализирана най-вече чрез впечатляваща лъкова техника, подчинила се на изключително слухово въображение.
Последен в това своеобразно солово надсвирване бе виолончелистът Михаел Раутер с прочутата пиеса на Ксенакис Kottos. Няма да е излишно да припомня, че и тази пиеса светът дължи на Ростропович, който като президент на конкурса на негово име я поръчва за първото издание (1977) на Ксенакис – отново един шедьовър се ражда от задължителна пиеса за конкурс. Пиесата „работи” на различни репетитивни сегменти, а Раутер превърна минималистичния процес във впечатляваща драматургия с известен театрален привкус.
Силен финал на концерта бе идеята да съчетаят пиесата Fumeux fume par fumėe на Солаж (XIV век) с потресаващото Струнно трио на София Губайдулина (1931). Абсолютно авангардната пиеса на Солаж послужи за въведение-пролог към раздиращия мрак в музиката на Губайдулина, която винаги е твърдяла, че слуша как звучи светът. Бяхме свидетели на невероятен прочит, в който над всичко отново бе звуковата драматургия, а инвенцията им изглеждаше безпределна. Това бе зашеметяващо преживяване, което завърши със зловещо пицикато-издрънчаване в неистово форте от виолата. Като абсолютен край.
Краят е тук за нас. Вучкова, Щарк и Раутер продължават със своите концерти, а в края на август Биляна прави нов фестивал за струнни DARA. В Берлин, не в София.
