„Добри Добрев (1898 – 1973). Между родното и чуждото. 120 години от рождението на художника“, куратор доц. Ружа Маринска, Национална галерия, филиал „Двореца“, 14 май – 28 юли 2019 г.
Добри Добрев е художник, добре познат на специалистите и колекционерите. Той получава признание още приживе. През 1942 г. е един от художниците, включени в експозицията на Българския павилион на Венецианското биенале. Негови картини отдавна са част от колекциите на Националната галерия и други музейни галерии в страната, както и от сбирките на частни колекционери. През 1968 г. е награден с орден „Кирил и Методий“ I степен. Въпреки това обаче, той не е добре познат на по-широката публика от любители на изкуството. Около неговото име няма мит, какъвто има около имената на Владимир Димитров – Майстора, Златю Бояджиев, Генко Генков или Димитър Казаков. Присъствието му в обичайния разказ за историята на българското изкуство е ненатрапчиво. Това, между другото, е в синхрон и с житейското му поведение, и с характера на неговата живопис.
Роден е на 21 декември 1898 г. в Сливен. През 1925 г. се дипломира с отличие и почетна грамота в Художествената академия в Прага, специалност Живопис, при професорите Макс Швабински, Войтех Хинайс, Макс Пирнер и Якоб Обровски. През 1928 г. става член на основаното през 1919 г. дружество „Родно изкуство“ и участва активно в неговите изяви през 30-те и 40-те години. От 1929 г. до 1937 г. живее в Прага. Урежда свои самостоятелни изложби в Прага, Братислава и редица други градове в Чехословакия. В този период пътува много из Европа, посещава Париж, Брюксел, Рим, Флоренция, Амстердам, Хага, Лондон и др. През 1938 г. окончателно се завръща в България и се установява в родния си град Сливен, където живее и работи до 1954 г. След това се премества в София и става преподавател в Художествената гимназия, където работи до 1967 г. Умира на 1 март 1973 г. в София.
Заглавието на ретроспективната изложба в Националната галерия „Между родното и чуждото“ подчертава особеностите на житейската и творческа биография на Добри Добрев. Става дума за художник, роден в периферията на европейските културни центрове, но получил отлично академично образование в един от тях и посетил повечето от останалите, познавач на европейската традиция в изкуството и културата. Нещо повече, той стартира успешно кариерата си на художник именно в чужбина, но същевременно е член на „Родно изкуство“. В творчеството му от самото начало личи интерес най-вече към жанровата живопис, но също към пейзажа и портрета. В годините на престоя си в Чехословакия той рисува живота и бита на словашките селяни, на чешките миньори и леяри. В тези картини индивидуалните характеристики на персонажите са поставени на заден план за сметка на народностния тип.
Словашките селяни са близки на Добрев, защото му напомнят селяните от родния му Сливен, но и защото той следва европейските националистически идеи, отразени в изкуството на повечето от новопоявилите се нации през XIX в. Тези националистически идеи, имащи произхода си в европейския романтизъм, описват народа като колективен индивид, надарен с уникална душа, която намира проявление в народния бит, обичаи и фолклор. Задачата на художника е в творчеството си да създаде портрет на този колективен индивид – народа, да извади на показ скритата му душа чрез образа на най-типичните й проявления.
Когато се прибира в родния си Сливен през 1937 г., Добри Добрев продължава да работи във вече избраната посока. И тук в България в творчеството му доминират жанровите композиции. Той продължава да следва идеята за „портрета на народа“, но този път това е неговият собствен народ, даже едно специфично негово проявление – сливенските селяни. В изложбата могат да се видят множество картини със сцени от сливенския пазар. Пазарът не е избран случайно, защото това е една от сцените, на които традиционната общност живее своя всекидневен колективен живот. Освен сливенските селяни, на пазара могат да се видят и циганите, и турците, но отново типизирани. В изложбата са включени и много други жанрови композиции, изобразяващи селския бит.
Добри Добрев обаче не е само жанров художник и тази изложба показва това добре. В нея могат да се видят пейзажи и портрети, които заемат също значим дял от творчеството му. Пейзажите от Прага от 20-те години впечатляват с изтънчения рисунък и меланхоличното настроение, макар и все още лишени от ярък индивидуален почерк. Във великолепния „Сопотски метох“ от 1928 г. меланхолията е отстъпила място на светло, лирично чувство, което ще доминира и в по-късните му произведения. Пейзажите от 30-те и 40-те години вече са майсторски постижения, в които виждаме характерната за Добрев топлина и мекота на колорита – „Зима в Клуцохор“, 1937 г. (от колекцията на ХГ Сливен), „Сливен“, 1941 г. (от колекцията на СГХГ), „Охридското езеро“, 1942 г. (от колекцията на ХГ Сливен) и други.
Сливенският художник е и много добър портретист, успяващ да постигне усещане за живо присъствие и индивидуален характер в портретите си. Заслужават внимание неговите портрети на Христина Морфова, на руския художник Борис Григориев, на писателя Василий Немирович – Данченко, свидетелства за културните контакти, които Добрев е имал. Но сред портретите бих отличил специално портрета на иконописеца Атанас Кавръков, създаден през 1941 г. (от колекцията на ХГ Сливен). Той е постижение по отношение единството на композиция, рисунък, колорит и внушение. Пред нас е издължената, прегърбена фигура на мъж с облекло и лице на селянин, който държи в едната си ръка палитра, а в другата четка. Нарисуван е в момента на работа над своя стенопис. Фигурата на иконописеца излъчва едновременно умора, меланхолия, но и упорство, скрит огън и сила зад непроницаемите тъмни очи.
Кое е чуждото и кое е родното в живописта на Добри Добрев? Всъщност, както стана вече дума, „родното” като тема и идея, в националистическия ключ на XIX в., е чуждо, идващо от Европа. Родното в чуждото „родно“ е специфичният бит и облекло на сливенските селяни, които Добрев рисува, както и спецификата на българския пейзаж в картините му. Най-интересното и важното в творчеството му обаче е това „между“, в което се разполага индивидуалността му на художник. Неговата изява не е нито в идеите за „родното”, нито в жанровете, в които работи, нито дори в спецификата на мотивите и сюжетите. Това, което го прави истински художник е светлината и колоритът в картините му. Тази топла и мека светлина, в която са потопени картините му. Тя е колкото специфичната светлина на родния край, толкова и специфична светлина на собствената му личност. В неговия свят няма остри контрасти. Светлината никога не ослепява и сянката никога не скрива напълно. Дори когато рисува старостта и страданието, както в „Болникът“, 1928 г. (частна колекция), те са разтворени в същата мека и топла светлина, която ще надживее всичко.
