Пол Колиер, „Бъдещето на капитализма. Изправени пред нови тревоги” („The future of capitalism. Facing the new anxieties”, 256 pp. Allen Lane. £20.)
Фред Л. Блок, „Капитализъм. Бъдещето на една илюзия” („Capitalism. The future of an illusion“, 264 pp. University of California Press. Paperback, £24.)
Робърт Скиделски, „Пари и държавно управление. Предизвикателство пред мейнстрийм икономиката” („Money and Government. A challenge to mainstream economics“, 512pp. Allen Lane. £25.)
Към момента е ясно, че в съвременния капитализъм има нещо дълбоко сбъркано. Световната финансова криза от 2008 г. показа, че по начина, по който сегашната система е изградена в момента, тя не е нито ефективна, нито стабилна. Ако досега множеството данни не са ни убедили, че за последните четиридесет години бавният икономически растеж е донесъл полза най-вече за най-богатия 1% – или за 0.1% от населението – то гласовете срещу естаблишмънта в САЩ и Великобритания със сигурност трябва да са го направили. Мейнстрийм икономистите, управителите на централните банки и политиците „центристи” от типа на Блеър и Клинтън, които ни наложиха и поддържаха този злощастен курс, уверено заявявайки, че глобализацията и либерализацията на финансовия пазар ще доведат до устойчив растеж и финансови ползи за всички, бяха сериозно дискредитирани. Като се има предвид опустошението, настъпило в резултат на погрешно водената финансова политика, особено през последното десетилетие, бе основателно да се очаква революция в икономическата професия.
Революция, подобна на кейнсианската[1], която бе следствие на Голямата депресия. Но ние сме склонни да забравим, че още през 30-те години на миналия век, когато икономиката затъва във все по-задълбочаваща се криза, много икономисти в САЩ и във Великобритания се придържат към принципа laissez-faire. Те казват – пазарите сами ще се коригират – няма нужда да се месим. И дори след като Джон Мейнард Кейнс блестящо обяснява какво не е наред и как действията на правителствата могат да оправят нещата, голям брой икономисти не пожелават да последват предписанията му и причината за това е далеч не само идеологическият страх от прекомерна намеса на държавата в икономиката. Така че не е изненадващо, че икономическата гилдия се забави в отговора си и реагира много колебливо на кризата от 2008 г. Така действа вътрешната дисциплина.
Пет години преди кризата икономистът Робърт Лукас – носител на Нобеловата награда за икономика за 1995 г. – бе истинско олицетворение на високия дух в икономическата професия, когато с гордост обяви, че „макроикономиката… е успяла: тя е решила централния си проблем с превантивните мерки, насочени към предотвратяване на големи депресии и е постигнала всичките си практически цели за няколко десетилетия напред”. Но нека да е ясно: с изказването си Лукас не е имал предвид, че проблемът е решен от Кейнс и неговите ученици, а от последователите на друг Нобелов лауреат – Милтън Фридман – и на следваната от тях така наречена „нова класическа икономика“ и „реални бизнес цикли” (по същество става дума за идеята, че икономическите шокове са ефективни отговори от страна на пазарите).
Струва си да се отбележи, че докато много от тези икономисти, последователи на Фридман, изпаднаха в забележителна летаргия след кризата, то разпространяваните от тях множество вярвания и идеология, в някаква степен смятани за „виновниците“ за кризата, продължават да се разпространяват и днес и се радват на добър прием.
Ето защо не можем да не приветстваме тези три добре написани книги на видни учени – „Бъдещето на капитализма. Изправени пред нови тревоги“ на Пол Колиер, „Капитализъм. Бъдещето на една илюзия“ на Фред Л. Блок и „Пари и държавно управление. Предизвикателство пред мейнстрийм икономиката“ на Робърт Скиделски. Взети заедно, те представляват достатъчно убедителна атака срещу установените ортодоксални вярвания – убедителна поне за онези, които не са опорочени от дискредитираните теории – и предлагат мерки за коригиране на някои от недостатъците им.
Идеите, разгърнати в книгите, много от които оригинални и интригуващи, поставят основите на така необходимата реформа както на икономиката ни, така и на икономическата професия.
Пол Колиер, например, в „Бъдещето на капитализма. Изправени пред нови тревоги“ предлага данък не само за градските райони – тоест, данък върху наемите, които се трупат в резултат на увеличената производителност, дължаща се на икономическото обединяване на процъфтяващите ни градове – а също и данък върху високите доходи на работещите в градовете, които споделят този просперитет (вж. статията на Колиер в „Таймс литерари съплимент“ от 27 януари 2017 г.).
Но тези идеи, дори взети заедно, далеч не са разбираеми или достатъчно разгърнати, за да се превърнат в алтернативна парадигма на неолибералните икономически доктрини, които са се наложили през последните десетилетия.
Сегашната ни икономическа система често е определяна за капитализъм, термин, който, както Фред Л. Блок посочва в „Капитализъм. Бъдещето на една илюзия“, левицата някога е използвала пейоративно, а днес десницата защитава, сякаш това е неизменна и благородна рамка, осигуряваща чудотворен и безкраен икономически растеж, от който всеки може да се възползва, стига само правителството да не се намесва.
Но всички обуславящи това понятие предпоставки са грешни: при нито една икономика и със сигурност при нито една съвременна икономика няма частен сектор, който да функционира във вакуум.
Правителството е точно за това – да въвежда правила и регулации, да налага търговски стандарти, да подкрепя банковата система и да стабилизира пазарната икономика. Капитализмът не е строга и твърда система. Той се променя постоянно. А обещанията, направени от защитниците му, използващи най-необмислени аргументи – че дерегулацията, приватизацията и глобализацията ще донесат благоденствие на повечето граждани във всички страни – се оказаха дълбоко погрешни.
(Глобализацията допринесе за огромното намаляване на бедността в световен мащаб: успехите в Източна Азия, по-специално в Китай, където около 740 млн. души успяха да се спасят от бедността, не биха имали този успех без нея. Но и досега лошо управляваната и несправедлива глобализация с големите земеделски субсидии за корпоративните стопанства в развитите страни нанася тежък удар на най-бедните от бедните: селските работници в най-слабо развитите държави.)
Две други кризи съпътстват кризата в икономиката ни. Първата е кризата в демокрацията ни и тя е неделима част от икономическата. Именно от политическата ни система се определят правилата в икономиката и когато резултатите от тези правила са неприемливи – както при кризата от 2008 г. – последиците трябва да бъдат внимателно разгледани и на тях трябва да се отговори чрез радикална промяна. Промените трябва да бъдат извършени през политическата система – иначе положението ще стане още по-лошо, особено предвид третата криза, взаимосвързана с тези процеси: екологичната катастрофа. За съжаление, нито една от трите книги не се занимава с неуспехите на системата ни да се справи с екзистенциалния проблем днес: климатичните промени.
В определена степен споделям призива на Колиер да се отвърнем от идеологията и екстремизма и да се концентрираме върху прагматизма. Колиер е влиятелен, ляво ориентиран центрист, който е задвижван от морални императиви и негодува срещу ексцесиите и на крайната левица, и на крайната десница. В крайна сметка, всеки студент, занимаващ се с изучаване на революциите, знае докъде неизбежно водят радикалните идеологии.
Но прагматизмът е този, който ни „помогна“ да затънем в сегашното блато – прагматизмът на Тони Блеър и Бил Клинтън, подкрепян от онова, което те наричаха „политики, основани на доказателства“. В същото време инкрементализмът[2] няма да ни помогне да се измъкнем.
Когато поколението на Блеър и Клинтън и на техните родители растеше, епохата на прогресивните идеи в Америка и Новият курс доведоха до радикални промени, от които всички ние изключително много се възползвахме (макар и епитетът „радикален“ да не е най-точен – тези промени далеч не са революционни).
По същия начин и във Великобритания се наблюдаваше подобно нещо с реформите, извършени от следвоенното лейбъристко правителство на Клемент Атли. Същото важи и за кейнсианската макроикономика. Всички тези политики промениха концепцията ни за ролята на държавата и ни показаха възможностите – дори необходимостите – от колективно действие. Представете си колко по-лошо би било сегашното положение, ако не бяха радикалните действия на предишните поколения.
Колиер започва книгата си с въздействащо описание на разделенията, разкъсващи толкова много развити страни. Разделенията между проспериращи градове като Лондон и Ню Йорк и провинциалните градове и селските райони; както и разделенията между високо образованите елити и гражданите, незавършили и основно училище.
Неотдавна преобладаващата икономическа теория беше принципът на „конвергенцията“ (принципът на сближаването). Според него, съществуват базови икономически сили, които биха намалили разликите в доходите на различните места, тъй като капиталът се премества от богатите страни в бедните; работниците се преместват от бедните страни в богатите; а търговията води до увеличаване на заплатите за неквалифициран труд в развиващите се страни и до тяхното понижаване в развитите държави. Последното обстоятелство рядко се изтъква, защото е като предсказание, че глобализацията, сама по себе си, без значителни намеси от страна на правителството, включително и преразпределение, може да доведе до това голяма част от развитите страни да се окажат в по-лошо положение от първоначалното. Но посоката на разсъждения е ясна и трябва да е очевидно за всеки, изкарал курс по икономика за начинаещи: трудът, особено неквалифицираният труд, в развиващите се страни и на нововъзникващите пазари процъфтява. Това означава, че тези страни ще бъдат нетни износителки на стоки за напредналите държави, при които интензивно се използва работна ръка (особено стоки, в чието производство не се изисква квалифициран труд). Тъй като производството на тези стоки намалява в развитите страни, същото ще се случи и с търсенето на работна ръка (и особено на неквалифициран труд), а това ще доведе до по-ниски заплати и по-висока безработица. Както Колиер посочва, в момента откриваме доказателства не толкова за прогнозираното всеобщо изравняване (сближаване) на показателите, колкото за една по-сложна картина, където нововъзникващите пазари се доближават до напредналите страни, но същевременно ножицата между най-бедните и най-богатите граждани в отделните страни и между развитите и развиващите се страни се увеличава. Робърт Скиделски, чиято книга „Пари и държавно управление. Предизвикателство пред мейнстрийм икономиката” е насочена в по-голяма степен към икономистите в сравнение с другите две разглеждани книги, се фокусира върху макроикономическите неуспехи – неспособността на икономиката да избегне епизодичните спадове и породената от тях висока безработица.
Кризата от 2008 г. ясно показа, че икономистът Робърт Лукас е бил в заблуждение. Флуктуациите, които са част от капитализма още от самото му начало, се наблюдават и днес. И докато десните икономисти като Фридман, например, от доста време обвиняват за тях правителството и те повториха упреците си към САЩ след 2008 г., съществуват огромни доказателства, че злодеянията на частния финансов сектор са виновни за световната рецесия.
Разбира се, действията и бездействията на американското правителство оформиха последиците от провалите на частния сектор: отказът на Вашингтон да спаси „Лемън Брадърс” предизвика финансовата криза, но последвалата решителна правителствена намеса предотврати възможността тази криза да се превърне във втора Голяма депресия. Такива като мен, които критикуват спасителния план, правят това заради начина, по който той е направен, а не заради самия факт, че такива мерки са взети. Ние можехме да спасим банките и техните вложители, без да спасяваме банкерите и техните акционери и държатели на облигации.
Скиделски привежда убедителен аргумент, че кризата щеше да бъде по-добре овладяна, ако консерваторите в Обединеното кралство и републиканците в САЩ не бяха затегнали фискалната политика.
Най-подходящият момент за сериозни публични инвестиции бе разгарът на кризата с наблюдаваните тогава отрицателни реални лихвени проценти (лихвени проценти, коригирани спрямо инфлацията). В първите седмици на управлението си като президент, през февруари 2009 г. Барак Обама подписа одобрената от Конгреса стимулираща мярка в размер на 787 милиарда долара, която включваше значителни разходи за инфраструктура. След това последваха няколко „по-малки“ мерки, но предвид мащаба, обхвата и вероятната продължителност на кризата, за тях бе малко вероятно да успеят бързо да върнат икономиката в състояние на пълна заетост. (По онова време направих подобно предположение, а последвалите събития потвърдиха тезата ми.)
По време на управлението на лейбъристите Обединеното кралство предприема по-скромни експанзивни мерки, които след това са отменени от коалиционното правителство на Дейвид Камерън през 2010 г. Дори ако действителната „строгост“ на тези мерки да не е толкова сурова, колкото се твърди, тяхното предприемане е абсолютно погрешен ход, в резултат на който Великобритания търпи щети и й трябва доста време, за да излезе от рецесията и след това да започне да регистрира бавен годишен растеж.
Идеята за „експанзионистично свиване“ се оказва химера, нещо, което икономисти като Скиделски прогнозират, че ще се случи. По онова време се говори за двоен дивидент – по-високи доходи днес и в бъдеще. Дори републиканците в САЩ са съгласни, че инвестициите са крайно необходими. Твърди се, че те се притесняват заради получения дефицит, който им връзва ръцете; и все пак не дефицитът, а идеологията насочва съпротивата им срещу фискалната политика: те искат да попречат на държавата да започне да има все по-важна роля.
Въпреки прехваленото обещание на Доналд Тръмп да инвестира в инфраструктура, не може да се каже, че той самият го е приел сериозно, камо ли колегите му републиканци. И най-новото предложение на Тръмп от февруари т.г. (все още нереализирано и с почти нулеви перспективи за осъществяване), а именно – идеята за финансова инжекция в размер на 200 милиарда щатски долара, е всъщност много по-малко от обещаните трилиони долари, за които Тръмп говори по време на кампанията си. Вместо това, по време на първата година от президентския му мандат републиканците имаха възможност да намалят данъците за милиардерите и корпорациите – нещо, което те направиха с голяма готовност, независимо от факта, че по този начин увеличиха страшно много дефицита си. До 2022 г., например, по данни на Комисията за бюджета в Конгреса се очаква САЩ да имат дефицит в размер на 1.1 трилиона долара, което възлиза на близо 5% от БВП.
И докато по официални данни се предвижда общото увеличение на дефицита през следващите десет години да е с около 1.5 трилиона долара, то трябва да признаем, че тези прогнози се базират на розови сценарии, очакващи икономически растеж, който реално е все по-малко вероятен. Ако икономическият растеж се окаже не толкова голям, колкото надутите числа, дефицитите и дългът ще се увеличат.
И в трите книги се изтъква ролята на битката на идеи, като се обяснява как от времето на Рейгън и Тачър погрешните теории печелят влияние и се налагат. Блок, например, детайлно описва ролята на няколко погрешни схващания за икономическата и политическата ни система, като започва от пазарния фундаментализъм (нещо, за което и аз пиша в книгата си „Глобализацията и нейните недоволства“, (2002), подчертавайки, че има едва ли не религиозна вяра, която пазарите сами проповядват и според която те са ефективни, стабилни и, в известен смисъл, справедливи).
Блок съвсем правилно обръща внимание, че без правителствени ограничения, богатите и мощни компании ще оформят капитализма по техен си начин, който да им осигури предимства, подривайки конкуренцията и експлоатирайки другите; и, в крайна сметка, подкопавайки самата капиталистическа система. Още Адам Смит го признава, но последователите му в най-ново време изглежда често го забравят.
Тук се присъединява Скиделски с неговия макроикономически анализ: не може да се приеме предварително за вярно, твърди Скиделски, че пазарните икономики осигуряват точния баланс – тоест, достатъчно агрегатно търсене, което да осигури пълна заетост без инфлация, нещо от типа на така наречената „Икономика на Златокоската“[3] – икономиката на не прекалено ниския растеж, но и на не прекалено високия.
В началото на XIX век Жан-Батист Сей[4] заявява, че пазарите постигат тази икономика на „Златокоската“; но историята показва, че той греши. Кейнс, който се занимава с трудовете на по-ранни автори, включително на Джон Стюарт Мил, обяснява къде точно Сей се заблуждава.
Скиделски също дава своя принос в опровергаването на твърдението на Сей, като в текста си много ясно казва: индивидите – особено когато се чувстват несигурни за бъдещето си – могат да решат да преобразуват покупателната си способност, която придобиват благодарение на производството на стоки, във вид на съхранени парични средства или дори във вид на всякаква стока, която не е резултат на производствен процес, например земя. В този случай агрегатното търсене на произведени стоки ще бъде по-малко от осигуряването с блага.
Съвременните макроикономисти „решават” проблема, като го подхващат отдалеч: според стандартните модели се предполага, че икономиката е в равновесие, когато търсенето на работна ръка и стоки по някакъв начин се равнява на онова, което се предоставя. Фактът, че постигаме това красиво равновесие, е като вярата в самата ефективност на пазара, която е въпрос на дълбоко религиозно убеждение, а пътят, по който поемаме, за да стигнем до него, е въпрос на мистично откровение.
И ако при тази всеобхватна теория възникне проблем – ако, например, има безработица, то тогава отговорът е прост: обвинявайте жертвата, т.е. работниците, че искат твърде високи заплати, или мигрантите – че наводняват пазара на труда.
Тази теория би била работеща, ако начинът, по който се е определял размерът на заплатите, е бил достатъчно гъвкав, и ако границите са били достатъчно укрепени и невъзможни за преминаване. При тези положения икономиката винаги би се радвала на пълна заетост и ако останалите неща вземат, че се прецакат и провалят, то виновен е не кой да е, а правителството, че е объркало нещата.
Както пише Блок в книгата си, съществува илюзията, че демокрацията заплашва икономиката; и тя ще доведе до това правителствата да изпуснат ситуацията от контрол. Фридман се опитва да обвини погрешните политики на централните банки за Голямата депресия: тъкмо свиването на паричното предлагане от страна на банките, твърди той, провали икономиката. Днес неговият анализ се смята за дълбоко погрешен. И това, което се случи след фалита на „Лемън Брадърс“, може да бъде най-убедителното доказателство. Никой не може и да си представи до каква степен централните банки по света увеличиха паричното предлагане през 2008 г. и 2009 г. и все пак светът преживя дълбока рецесия.
Днес за настъпилата рецесия през 2008 г., в резултат на високо рисковите ипотечни кредити, десницата се опитва да обвини правителството, насърчавало хората да си купуват жилища. Но отново аргументите й могат да бъдат опровергани: никой не е принуждавал банките да дават лоши кредити, да отпускат заеми в размер, надхвърлящ възможностите на купувача да изплати жилището си. Всъщност, дори и правителството да насърчава идеята да имаш собствен дом, то го прави, поощрявайки и благоразумието.
Назначената от Конгреса Комисия за разследване причините за финансовата криза стигна до заключението, че тези програми за собствени жилища далеч не са „виновниците“, предизвикали финансовата криза – в основата на проблема са злодеянията на частния финансов сектор.
Показвайки, че намесата на правителството може да предотврати и най-големите ексцесии при висок процент безработица, Кейнс вероятно успява да спаси капитализма и това допускане би трябвало да важи и днес.
Деформираният капитализъм, при който доходите растат само за тези на върха, докато за останалите заплатите си остават все същите, а качеството на живот за повечето граждани се влошава, е състояние, което все повече се задълбочава от 2008 г. насам, но далеч не говори за политическа или за социална устойчивост.
Ако капитализмът трябва да бъде спасен, то правителствата трябва да покажат, че той може да бъде реформиран и че може да осигури просперитет за всички или поне за повечето граждани. В дневния ред на подобна „реформа“ има много елементи.
Колиер с основание критикува съвременните корпорации за тяхното едностранчиво фокусиране върху стойността на акциите, което твърде често означава просто да се пълнят джобовете на главните изпълнителни директори.
Блок е прав да критикува доктрината „алчността е добра“ – идея, която всъщност се е предавала от едни интелектуалци на други поколения наред. До нея се стига чрез „разтягане“ теорията на Адам Смит за „невидимата ръка“, според която стремежът на индивидите и фирмите да удовлетворят собствените си интереси води до благосъстоянието на обществото, като това се случва под въздействието на някаква „невидима ръка“. (Както вече отбелязахме, Смит си дава сметка за ограниченията на нерегулираните пазари, като обръща внимание на тенденцията фирмите да заговорничат помежду си с цел, например, да повишат цените.)
Оттук следва, че каквото и да се случи, корпорациите просто трябва да максимализират пазарната стойност на акциите си. За икономисти като Фридман, например, е грешно, почти неморално фирмите да са се ангажирали с корпоративна отговорност и да не успяват да намалят заплатите. Тази идея играе ключова роля при пренаписването на нормите и преструктурирането на правната рамка, оформяща капитализма. Тя отново е част от политическия дневен ред със силни последици за икономическия растеж и разпределението на благата. По време на кризата фирмите се фокусират върху това какво биха могли да направят, за да увеличат стойността на акциите си днес, без особено много да мислят за бъдещето.
Това води до така нареченото „творческо счетоводство“ – то подвежда инвеститорите с цел да повярват, че перспективите на фирмата са по-добри, отколкото в действителност са, заради което те с готовност намаляват инвестициите си в заводи, оборудване и хора. Фокусирането върху краткосрочната възвръщаемост – благодарение на идеите на Фридман – води до по-бавен растеж. Една компания не може да има дългосрочен растеж, ако мисли само в краткосрочна перспектива.
Анализът на Фридман почива на повърхностни аргументи, които в момента, в който започва да ги излага пред широка публика, се оказва, че вече са дискредитирани от конкурентни икономически теории.
Например, доктрината „алчността е добра” е оборена от изследванията (направени през втората половина на миналия век от икономистите Кенет Ароу, Жерар Дебрьо, Брус К. Грийнуолд и мен), които показват, че условията, при които теорията на Смит за „невидимата ръка“ реално работи, са толкова ограничаващи, че обезсмислят значението й от практическа гледна точка. Казано накратко, тези изследвания доказват, че когато информацията и пазарите са непълни, нещо, което винаги се наблюдава, пазарите, като цяло, не са ефективни. И ако на някого му трябват емпирични доказателства, че необузданата алчност е лоша за икономиката, достатъчно е само да види какво правят банкерите в навечерието на рецесията от 2008 г.: тъкмо тяхната лакомия е причина глобалната икономика да се окаже на ръба на фалита. Но този факт за пореден път остава незабелязан от страна на намиращите се в десния спектър създатели на политики, законотворци и поддържащи бизнеса политици: техните икономически аргументи са просто фасада, инструмент, благодарение на който по-малко регулираните пазари им предоставят повече възможности за печалба и по-големи шансове да експлоатират другите и да се възползват максимално от тях.
И трите книги – „Бъдещето на капитализма. Изправени пред нови тревоги“ на Пол Колиер, „Капитализмът. Бъдещето на една илюзия“ на Фред Л. Блок и „Пари и държавно управление. Предизвикателство пред мейнстрийм икономиката“ на Робърт Скиделски – имат едно голямо достойнство и то е, че излизат от тесните граници на икономиката. Този подход е естествен за Блок, който идва от факултет по социология и чиито възгледи са вдъхновени от трудовете на виенския мислител Карл Полани. Това не е изненада и за Колиер, изтъкнат икономист с изследвания в сферата на икономика на развитието, с особен интерес към конфликтите и помирението след тяхното разрешаване.
Колиер признава, че икономическият колапс е причина и следствие на социален срив; но той прекалено лесно обвинява патернализма, утилитаристите и глобалистите за болестите на обществото. За тях има по-дълбоки причини – например, разпадането на гражданската ангажираност и всепроникващото чувство за изолация.
Има много структурни обяснения, които намирам за по-правдоподобни от тези, върху които Колиер се фокусира, включително влиянието на много от новите технологии – крайните прояви на индивидуализъм, силно изявени при управлението на Рейгън и Тачър и подчертани от доминиращите направления в неолиберализма, както и сривът в общественото доверие, предизвикан от събития като войните в Ирак и във Виетнам, както и от скандала „Уотъргейт“.
Колиер смята, че катастрофалната липса на морал – доказана от доктрината „алчността е добра“ – лежи в основата на съвременния капитализъм. Той призовава да се създадат етично семейство, етична фирма и етична глобализация. Това е правилният подход, но докато спорим дали той коректно е формулирал понятията и дали достатъчно философски ги е обосновал, основният въпрос е: как можем да постигнем това етично общество? Колиер не дава убедителен отговор на този въпрос, нито пък се задълбочава достатъчно, за да разкрие етичните проблеми в капиталистическите икономики и общества на XXI век.
В края на краищата, какво можем да кажем за етиката на едно общество, което изглежда готово да рискува здравето и благосъстоянието на бъдещите поколения заради днешното си желание да консумира все повече и повече стоки и услуги, водещи до отделянето на въглеродни емисии?
„Жълтите жилетки“ в Париж, които протестират срещу прогресивния зелен данък, имащ за цел да гарантира бъдещето на планетата, с основание се притесняват дали заплатите ще им стигнат „да вържат“ месеца. Това показва, че истински етичният капитализъм трябва едновременно да отговори и на проблемите на структурното неравенство, и на предизвикателствата пред опазването на околната среда.
Но времето не е на наша страна. Прагматизмът и центризмът, прегърнати от Колиeр, няма да свършат работа, ако искаме разумно да отговорим на рисковете, пред които сме изправени. Зеленият нов курс, предложен от група млади демократи в САЩ, е по-близо до целта: да се мобилизират ресурси, но в нужния за изпълнението на задачата размер; и това да се извърши по начин, преструктуриращ икономиката, така че „жълтите жилетки“ по света да не живеят в досегашните условия на несигурност.
Вярвам, че тези млади демократи са на прав път. Всъщност, ще има огромно увеличение на националния доход, ако премахнем дискриминацията и безработицата; ако реформираме нашите пазари на труда, давайки възможност на повече жени и възрастни работници да кандидатстват за работа при равни условия; ако намалим изкривяванията, дължащи се на мощни фирми, лидери на пазара. Това увеличаване на доходите ще допринесе много да се осигурят необходимите ресурси за Зеления нов курс.
Без съмнение е необходимо да се извършат и други неща: да се преразпределят ресурсите – включително чрез намаляване на прекомерната и демонстративна консумация на блага от страна на богатите. Това може да стане, като се въведе по-прогресивно данъчно облагане и се намалят военните разходи (в дългосрочен план тъкмо глобалната сигурност ще бъде реалната заплаха пред сигурността). Такъв дневен ред ще доведе не само до по-голям икономически растеж, но и до по-справедлив и устойчив просперитет.
Колиер има основание да се притеснява от екстремизма, от предпочитането на местните за сметка на имигрантите, от грозните политики, олицетворявани от Тръмп – все неща, които Колиер нарича с общото название „изключващ национализъм“. Но той дава грешна диагноза каква е основната причина за него. Колиер завършва книгата си със следния аргумент: „Като избягват споделената принадлежност и така наречения „доброкачествен патриотизъм“, либералите се отказват от единствената сила, способна да обедини нашите общества. Някак неволно и напълно необмислено те я предадоха в ръцете на шарлатаните – екстремисти, които с удоволствие я употребяват за собствените си зли цели”.
Тази позиция изглежда несправедлива. Това не са либералите, които аз познавам, които са се борили да обогатят колективния живот на нациите ни. Човек може да бъде едновременно и гражданин на света, и гражданин на страната си, и гражданин на родния си град. Икономистите – и особено либералите – отдавна са осъзнали важността на социалния капитал и доверието – лепилото, което не само държи обществото заедно, но прави икономиката да работи.
Не е неизбежно във Великобритания и САЩ смесената ни пазарна икономика да продължи да функционира в сегашния си вид. Но можем и да погледнем към по-умерения капитализъм в Скандинавия или на някое друго място: сегашното правителство в Нова Зеландия, например, е добър пример, който си струва да бъде последван. Дори бюджетът й е съставен от гледна точка на националното „благосъстояние“. Може би САЩ и Обединеното кралство са поели по грешен път, създавайки една крайна версия на капитализма, често в името на привидно „центристки” и прагматични неолиберални доктрини.
Едва ли може да има съмнение, че можем да създадем по-етичен капитализъм, предназначен да формира по-безкористно общество. В резултат на това ще имаме общество, състоящо се от по-малко на брой егоистични индивиди. Но това няма да се случи просто така, от само себе си. Няма да настъпи и след серии от лекции, изнасяни пред корпорациите и призоваващи ги към социална отговорност. Корпорациите са експерти в разпространяването на заблуждаваща информация колко техните продукти и услуги са безвредни за околната среда, както и в лъжливите твърдения колко отговорно работят в името на околната среда. За тях това е просто добър бизнес. „Епъл“ и „Старбъкс“ са известни с посланията си за корпоративна отговорност и в някои сфери те наистина действат отговорно.
Но истината е следната: макар и Колиер да подчертава важността на взаимните задължения, „Епъл“, „Старбъкс“, както и много други мултинационални компании, са готови да ги прегърнат в частта им, отнасяща се до конкретната полза за тях, но не и по отношение на онова, което те трябва да дадат от себе си. Първият елемент на социалната отговорност е плащането на данъците. И тези компании, както и други като тях, прилагат същата изобретателност, с която произвеждат по-добри продукти, в това да избегнат данъчното облагане. Ето защо създаването на новата система е възможно единствено по пътя на политиката, а това, от своя страна, е причината бъдещето на капитализма, на нашите демокрации и на света като цяло да са неразривно свързани.
Ние видяхме какво причини деформираният капитализъм на демокрациите в САЩ и на други места по света и как произтичащите от това електорални извращения изкривяват икономиките ни. Тъжната действителност е, че ситуацията може да стане по-лоша. Президентът на Бразилия Жаир Болсонаро е само последният пример за авторитарен лидер на световната сцена.
Ако искаме да постигнем етичен капитализъм, се нуждаем от етична политика, зачитаща основните принципи на демократичните ценности. И отново ще повторя – това едва ли ще се случи от само себе си. Можем ясно да видим това в САЩ, където десницата е участвала в последователни политики, имащи за цел лишаване от право на глас и лишаване от права. Това са, например, следните случаи – ограничаване правото на вот на граждани, които се противопоставят на идеите на десницата; ограничаване възможностите на опонентите да „преведат“ подадените за тях гласове в политическа власт (проблемът „джеримандъринг“[5]); и ограничаване на възможните политики, които могат да се извършат, след като опонентите вземат властта (казус, много точно описан от Нанси Маклийн в едноименната й книга с метафората „да оковеш демокрацията във вериги“[6]). Това е особено лесно в САЩ, където силно политизираните съдии от Върховния съд, изповядващи десни позиции, „четат“ по нов начин Конституцията – в нея те виждат нови права за богатите и по-малко права за обикновените граждани: например, правото на богатите корпорации да правят неограничени по размер финансирания на политическите кампании, като същевременно се ограничават правата на работниците да се самоорганизират и се свиват възможностите на отделните граждани да съдят корпорациите, които са ги ощетили.
Но дори и демократите по някакъв начин да успеят да преодолеят електоралните препятствия, произтичащи от „джеримандъринг“, то и американският Сенат (в който населението от малките щати е свръхпредставено), и Избирателната колегия (която даде възможност и на двамата републикански президенти, избрани през ХХI век, да встъпят в длъжност с малцинство от гласовете), ще могат да променят тези и други политики само чрез нови решения на Върховния съд.
И в трите книги някак естествено се отдава ключово значение на силата на идеите. Но интересите също не са за пренебрегване. Говорим ли за икономика, имаме предвид икономически растеж, но, освен всичко друго, икономиката е свързана и с битки за преразпределение на блага. И както се вижда от опустошителните последици на намаляването на данъците, извършено от Тръмп, и от закона, с който той гарантира на определени държавни служители, излезли в принудителен отпуск, изплащане на заплатите със задна дата, преразпределението се оказа по-важно от идеите или растежа. При малко държава няма друг избор, освен да се обслужва преразпределението.
Гражданите, притежаващи икономическа власт, не желаят държава, която да им пречи да упражняват властта си. Бизнес, който експлоатира други бизнеси, не иска правителство, пречещо му да участва в престъпни схеми или да преразпределя печалбите си от незаконна дейност. Нефтените, химическите и въглищните компании не желаят държава, която е достатъчно силна, за да ги спре да не унищожат планетата ни.
И десницата също, в опитите си да ограничи правомощията на държавата, ликвидира капацитета на нацията да направи необходимото, за да просперират всичките й граждани. Огромният ръст в стандарта ни на живот през последните 250 години се основава на научния прогрес, в чиято основа са фундаменталните изследвания – обществено благо, което трябва да се предоставя на всички граждани чрез университетите и другите публично финансирани изследователски институции.
Освен това, нашият просперитет се дължи на социалната организация, на правовата ни държава, на демокрацията и на системите на контрол и противодействие – всички те типични функции от обществен интерес. А онези, които са задушавани от егоизма си, дори и да се намират на върха, могат да навредят сами на себе си: те биха били по-добре с по-малък дял, но от по-голям пай, защото и те, както всички останали, биха спечелили от икономика и общество, които са по-стабилни и по-устойчиви. А да не говорим какво биха спечелили от една обитаема планета…
Сега е моментът да намерим път между инкрементализма, от една страна, и насилствената революция, от друга. Радикална промяна в икономическите и властови отношения е напълно възможна. Не на последно място, ако не вземем спешни мерки за извършването й, рискуваме съществуването си. Това е единственото нещо, което ще спаси капитализма както от него самия, така и от капиталистите, които още малко и напълно несъзнателно ще го взривят. А заедно с него ще унищожат и Земята.
Джоузеф Стиглиц
Таймс литерари съплимент, 04.06.2019
Превод от английски Григор Григоров
[1] През 1936 г. излиза „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“ на Джон Кейнс, с която той извършва революция в теорията, тъй като предлаганите от него предмет и метод на изследване се различават от тогавашните. Според Кейнс, централен теоретико-практически проблем в икономическия живот е ефективното търсене и съставящите го компоненти: потребление и натрупване; той смята, че макроикономическият метод на изследване и анализ, както и системният подход са най-подходящите; че безработицата е последица от общите условия на възпроизводството, които, от своя страна, говорят за недостатъчно ефективно търсене; и че разширяването на държавните функции като регулатор на ефективното търсене е нещо наложително и неизбежно.
[2] Инкрементализъм – теория за провеждането на публични политики, при която се следват два принципа: 1. Пълен отказ от търсене на допълнителна информация, тъй като се приема, че тя е скъпа и неточна, а наличната е достатъчна; 2. Взимане на решения „на парче“ – всеки проблем се решава сам за себе си, тъй като доминиращата несигурност не дава възможност за постигане на далечни цели.
[3] Названието е вдъхновено от английската народна приказка за Златокоска и трите мечки, в чийто дом момиченцето влиза, докато те са излезли навън. Златокоска започва да яде от кашите им, сипани в три различни по големина купи. Но на голямата мечка кашата е прекалено гореща, на средната – прекалено студена, а на най-малката – тъкмо по вкуса на Златокоска. Ето защо това наименование се смята за подходящо за този тип икономика, при която икономическият растеж не е нито прекалено висок, нито прекалено нисък и инфлацията може да се приеме за здравословна.
[4] Жан-Батист Сей (1767 – 1832) е френски икономист и бизнесмен. Той изповядва класически либерални възгледи и е привърженик на конкуренцията, свободната търговия и премахването на ограниченията пред бизнеса и предприемачеството.
[5] Този проблем се изразява в това, че политическата сила, която очертава избирателните райони, може да ограничи възможностите на опозицията, извършвайки манипулации с бройката на избирателите или със самите граници на избирателните райони.
[6] За повече подробности може да се види статията на Нанси Маклийн в „Таймс литерари съплимент“ от 6 юли 2018 г.
