54-и международен кинофестивал в Карлови Вари
Тази година деветте фестивални дни (28 юни – 6 юли 2019) съвпаднаха точно с периода, когато висшата европейска бюрокрация се пазареше безскрупулно пред очите на европейските граждани за парчета от баницата на своите интереси. Слава Богу, случайността или интуицията на селекционерите от екипа на художествения директор Карел Ох не бе включила в основната програма актуални политически филми, които да контрастират нелепо на реалната европейска конюнктура. Навярно и това ще стане в някои от следващите фестивални издания, и то първо при по-пъргавото документално кино.
Но тази година отчетливо се забеляза стремеж към търсено разнообразие сред 12-те филма в основния конкурс. При това не просто географска пъстрота (филми от Чили до Китай и от САЩ до Филипините), а в съдържателните културни доминанти и в художествените идеи, като общото равнище на конкурсната селекция бе определено добро.
Друго смело решение бе в основния конкурс да няма чешки филм – предизвикателна оценка за годишната национална продукция. Тази самовзискателност прави чест на организаторите и президента на фестивала, известния актьор Иржи Бартошка. Те са поели неудобния риск, след като други големи фестивали охотно дават бонификации и шанс на националната си продукция (в Кан, например, френските филми достигат до 1/4 от конкурса). Но ето, че Карлови Вари сочи добър пример за отговорно отношение към качеството на подборката.
И още един показателен ориентир: 7 от филмите в основната селекция са практически дебюти (първо или второ заглавие), а останалите – трети или четвърти за относително младите им автори. Тази статистика също не е за пренебрегване.
Като алтернативна контратеза на „заобиколената“ политическа тема, сюжетите на повечето филми се оказват затворени в семейните взаимоотношения – в различни комбинации и варианти на емоционално-родствените връзки. И толкова по-добре! Та нали доброто кино се интересува преди всичко от индивидуалния психологическия статус на субекта, който при изпитанията на битието е най-достоверен именно в непредпоставените родови връзки.
Радостно е, че нашият филм „Бащата“ (трети за авторската двойка Кристина Грозева и Петър Вълчанов) попадна тъкмо в центъра на тази тематична зона и някак естествено се открои с качествата си. При това, режисьорите са вече достатъчно известни с предишните си два филма „Урок“ и „Слава“, така че успехът им бе приет без изненада, като нещо логично. „Бащата“ засяга една колкото обичайна житейска ситуация (самотата на възрастен мъж след смъртта на съпругата му), но и толкова трудна като индивидуална психологическа травма. Тъкмо в разработването на тази сложна тема двамата сценаристи/режисьори успяват с добре градирано драматургично напрежение да защитят личното право за преживяване на загубата, за която няма универсална житейска рецепта. При това, сръчно и с мяра преплитат в разказа моменти с деликатно чувство за хумор, без да нарушават общия тон в разбираемо тъжния сюжет. За този добре намерен баланс изключително много им помагат актьорите Иван Савов (бащата) и Иван Бърнев (синът), които достоверно, със своята проверена актьорска чувствителност уплътняват епизодите, без да се отклоняват от основната тема. Чрез техните персонажи се откроява четливото послание за смисъла и силата на всекидневното битие, което, уви, е подвластно на смъртта, но пък същевременно е обречено на неизбежно житейско продължение. Така лаконично и убедително прозвучава последната реплика на сина: „Ще ставам баща!“. И цикълът на живота се затваря, сдържано дефиниран, без ненужни декларации и неуместен патос. Всеки зрител може да види себе си в личната житейска парабола, която не е отминала никого. Голямата награда „Кристален глобус“ е за филма, разбира се, но има съществено значение за цялото ни кино. От преродения през 1994 година фестивал досега имахме един „малък Кристален глобус“ през 2012 за „Последната линейка на София“ (реж. Илиян Метев) като най-добър документален филм. Сега „Бащата“ ни качва едно стъпало по-горе.
Преди време бях писал някъде, че „винаги е по-добре, когато филмът има режисьор“! Потвърди го (за кой ли път) немският конкурсен филм „Лара“ – втори за талантливия Ян-Оле Герстер. Той не се хвърля в някаква оголена актуалност, не се бои да напусне привидно доминиращата социална проблематика, която най-често провокира по-младите режисьори. А спокойно и с овладяна самоувереност разработва сложен индивидуално-психологически казус за равносметката на един живот, която никога не е умилително благосклонна при мислещите и отговорни към себе си хора. Тук шейсетият рожден ден на главната героиня (много добрата немска актриса Корина Харфух) е повод за нейния болезнен самосъд: разрушено семейство; занемарена професия; отчужден син, който обаче има успешна кариера като концертиращ пианист; и закъсняла смелост да се погледне животът очи в очи, без „смекчаващи вината обстоятелства“. Традиционна за доброто професионално кино тема, без особени открития, но здраво и убедително построен филм. Което при днешната филмова конфекция и занижени авторски критерии говори за осъзната режисьорска самовзискателност плюс много добра работа с актьорите. И това е част от формулата, че „винаги е по-добре, когато филмът има режисьор“!
Същото важи и за словашкия филм „Да бъде светлина“ на сценариста и режисьор Марко Шкоп. След няколко много ярки документални филма и успешния му игрален дебют „Ева Нова“ (2015), той се представя отново силно с изключително остра съвременна тема за надигащия се национализъм в централноевропейските страни. Акцентът е още по-тревожен, защото разказът е за тийнейджърска паравоенна структура в малко словашко градче, която насажда страх сред хората със своите екстремни брутални действия, довели до самоубийството на тормозено от тях момче. Още по-странното е, че неформален патрон на организацията е местният католически свещеник, който, независимо от религиозната си принадлежност, изповядва тъкмо такива идеи като командир на тийнейджърите. В крайна сметка, деликатният, но достатъчно ясен и разумен патос на филма е срещу ксенофобията, която не бива да измества традиционните човешки и семейни ценности като единствена достоверна опора на субекта в разклатения статут на съвременното общество. Днес има смисъл от подобни филми, които заместват натрапващия се преди време тематичен баланс в европейското кино, дефиниран в мои текстове (именно по повод на селекцията в Карлови Вари) като „драми на изток, депресии на запад“. Сега този условен разделителен меридиан е размит от общата несигурност, мигрантска криза, екстремни политически люшкания, центробежни сили в европейското „семейство“ и опасни националистически идеи. Но да отбележим: Марко Шкоп е уловил убедително тази важна социо-психологическа картина именно в модела на едно разклатено семейно битие (бащата е гастарбайтер в Германия) и затова темата придобива истинска плътност.
И, както можеше да се предполага, единственият американски филм в основната програма „Към звездите“ бе програмиран тъкмо на 4 юли (Денят на независимостта – национален празник от 1776 година). Резонно решение, още повече, че филмът е добър и неслучайно е открил най-важния фестивал на независимото кино Sundance, януари 2019. Сюжетът ни връща в 60-те години на ХХ век в Оклахома, време на консервативен клерикализъм, когато свободомислието е непознато и немислимо в ограниченото провинциално битие. А за чувствителната дъщеря в едно обикновено стандартно семейство задушаващото еднообразие унищожава стремежа й да бъде различна. Затова дори само сянката от възможна лесбо близост между две съученички взривява еснафските нрави на обкръжението. С четвъртия си игрален филм 35-годишната режисьорка Марта Стивънс заявява ярко присъствие в американското независимо кино: и като аналитична платформа на зрели социални идеи (отново третирани през семейната среда), и като изискан кинематографичен почерк със стилно чернобяло изображение.
А, идвайки от далечна Азия, китайският филм „Мозаечен портрет“, втори за младия сценарист и режисьор Жай Иксиан, се занимава по подобен начин с обичайното битие на 14-годишно момиче в малък провинциален град. Когато тя неочаквано разбира, че е бременна, “случайната мозайка“ на битието убедително се превръща в плътен психологически портрет на осъзнатата индивидуалност, която не иска да се примири с безизходицата, а желае да избяга от заобикалящото я безсмислие. Съзерцателният статус на обкръжението кънти със своята непоносимост за гордото и силно момиче. Този архетипен възрастов портрет стои много убедително на екрана и равностойно се вписва в голямата световна продукция на тази тема. Филмът носи много личен патос от креативната енергия на младия режисьор, който принадлежи към шестото поколение автори в китайското кино и при такава силна заявка можем да очакваме негово интересно развитие в следващите му проекти. Впрочем, симетрична тема за самотата и (не)възможния житейски смисъл е заложена и във филипинския филм „Ода за нищото“ – трети за режисьора Дуейн Балтазар, сега дебютант на европейския екран. Ето, че отдалечените меридиани на националната културна специфика на са пречка за еднотипни художествени идеи.
И кратък поглед към някои девиации на семейната тема, забелязани в селекцията. Британският филм „Мусон“, например, втори за младия камбоджански режисьор Хон Кхау, е добър и смислен опус за търсенето на родовите корени – за да има начало, опора и смисъл битието на мислещия човек („мислеща тръстика“, според Паскал). Чувствителен филм с деликатно отношение към биографичната памет на субекта. Но защо трябва героят да е гей? Тази допълнителна индивидуална характеристика без съмнение предефинира посланието и измества адреса му. А испанският филм „Девица през август“ (реж. Йонас Труеба) е своеобразно „пътуване към себе си“ през горещия август в Мадрид. Но с конкретна цел: не просто себеоткриване на 33-годишната героиня, а откриване на секса и освобождаване от девствеността („Ужасът да бъдеш девствен“, Волтер). Но подчинен на този твърде персонализиран нюанс, филмът се развива бавно, разказ в прекия смисъл на думата няма и не увлича зрителите. И деликатната тема увисва някак неубедително в иначе разграденото време на всеобща сексуална освободеност.
А осакатеното (не)семейство е тема на косовския филм „Къщата на Ага“ (дебют на режисьорката Лендита Зекирай) от втората конкурсна програма „На изток от запад“. Темата за поствоенните травми в обществото след разпада на бивша Югославия и тяхното дълбоко отражение в индивидуалното съзнание е добре позната, ала очевидно все още жива и болезнена. 9-годишният Ага научава, че е случайно дете след групово изнасилване на майката по време на войната. Но да си припомним: босненският филм „Гърбавица“ (реж. Ясмила Жбанич) вече взе „Златна мечка“ със същия сюжет на Берлинале 2006. А и този филм ползва доста битови клишета, допуснати от леко наивната режисура.
Впрочем, програмата „На изток от запад“ се роди преди години като рефлекс от новите актуални теми в източноевропейското кино след падането на Стената. После потърси разширение „още на изток“ и се появи филм от Гърция, а сега от Турция и дори за първи път от Саудитска Арабия – „Последното посещение“, също на семейна тема, чрез която дебютантът Абдулмохсен Алдхабан осветява съществените различия между традиционното селско семейство и по-либералната градска общност в столицата Риад.
Но неочаквано ярко обобщение на семейната тема поднесе силният бразилски филм „Невидимият живот на Еуридице Гусмао“ (реж. Карим Айнуз), макар и селектиран извън конкурса в информационната програма „Хоризонти“. Това е мощен фамилен роман с класически наратив и безспорно режисьорско майсторство за трагичните акорди на съдбата (именно акорди, защото едната сестра е пианистка), която дирижира живота по непредвидим начин. Доброто „старо кино“ все още има какво да каже на зрителите. Да не го забравяме или подценяваме!
Наградите:
Голямата награда „Кристален глобус“: “Бащата“, България, Гърция, 2019, реж. Кристина Грозева, Петър Вълчанов;
Специална награда: „Лара“, Германия, 2019, реж. Ян-Оле Герстер;
Най-добър режисьор: Тим Миелантс, за „Патрик“, Белгия, 2019;
Най-добра актриса: Корина Харфух за „Лара“;
Най-добър актьор: Милан Ондрик за „Да бъде светлина“, Словакия, Чехия, 2019, реж. Марко Шкоп;
Голямата награда „На изток от запад“: „Бик“, Русия, 2019, реж. Борис Акопов;
Най-добър документален филм: „Безсмъртен“, Естония, Латвия, 2019, реж. Ксения Охапкина;
Награда на ФИПРЕССИ: „Девица през август“, Испания, 2019, реж. Йонас Труеба;
Награда на Екуменическото жури: „Лара“;
Награда на публиката: „Иржи Сухи“, Чехия, 2019, реж. Олга Сомерова;
Почетен „Кристален глобус“: Джулиан Мур, актриса, САЩ; Патриша Кларксън, актриса, САЩ.
