Концерт на Софийската филхармония, диригент Максим Ешкенази, солист Юлиан Рахлин. В програмата: Концерт за цигулка № 2 (Прокофиев), Симфония № 4 (Менделсон), Зала „България”, 10 юли 2019 г.
Цигуларят Юлиан Рахлин е темата на критическия ми текст. Свири със Софийската филхармония. Концертът трябваше да се състои в парка Врана, но лошото време го прати на мястото му – в зала „България”. Ще фокусирам вниманието си само върху Рахлиновия прочит на Втория концерт от Прокофиев. Съумя да го изведе цялостно, въпреки диригента Максим Ешкенази, който и този път не разбираше съвсем с каква цел е на пулта. Иначе, както винаги, обиколи телевизиите, щастлив, щедро усмихнат, готов да се измисля и саморазказва. В авторекламата го бива. Хвали се като за последно. Хвали се с неща, които ме карат да мисля, че журналистите срещу него или са много възпитани, или нямат абсолютно никаква представа що е то класическа музика. В този смисъл, истински шедьовър беше гостуването на Ешкенази при Георги Любенов – щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно.
Как се свири Вторият концерт от Прокофиев с несъответстващ по чувствителност и подход партньор в лицето на диригента, съответно и оркестъра? Рахлин го стори, изнесе го, уплътни го – категорично и с дълбоко вглеждане в доминираната от лириката прокофиева творба, която някои изследователи определят дори като обръщане към деветнайсети век. Тъкмо лириката бе определяща и в прочита на известния цигулар, дори и в епизодите, в които характерът и движението се сменяха и фразата се отваря, разкрива различно. Тъкмо там е задължително оркестърът да разнообрази и доразвие звуково соловата партия в нейното възходящо и низходящо (например) шестнайсетиново движение – и авторът го е указал с изискването темата в оркестъра да се появи в стакато, а щрайхът да свири sul pomticello, което изчиства общия звук от възможна, но нежелана ”сладост”. Рахлин сам активира диалога с оркестъра, търсеше всяка възможност да открои съвместността им (особено в Piu mosso епизодите), а в репризния дял се усети как звуково „дръпна” оркестъра. Частта завърши с несъстояло се съвместно стакато върху тониката, а публиката, която се пренесе от парка в залата, радостно и дълго заръкопляска. В прекрасната втора част, която всъщност е интимна, изповедна серенада, солистът вложи емоционален порив, който влезе в звуков конфликт със съпровождащия го оркестър, за съжаление произвел тежки, а не въздушни, изтеглени пицикатни звуци, нещо, което трябва да се изиска и отстоява от диригента. Рахлин извая кантилената с красива, отдадена спонтанност, с впечатляващи звукови построения, в цялостни легато фрази. При смяната на движението си в „Piu animato” получи търсения отзвук от соловата флейта, после обоя – имаше някои добри реакции от солистите в оркестъра, които очевидно го слушаха с удоволствие и очакваха своята възможност да колорират солото. Не се получи същия ефект с корни и тромпети, да не говорим за комплексната тонова среда, създадена от оркестъра. В изграждането на оркестровия звук е тайнството на диригентското можене – да знаеш къде да пипнеш, за да се получи качеството, което ще създаде цвят, плътност и стилов смисъл. Ако изобщо този проблем стои в главата ти. В средния дял, въпреки прелестната оркестрация, монотонието надделя над музиката, независимо от експресивната, брилянтна цигулка – нямаше въздух за нея в звуковото равнодушие. В репризата липсваха изненадващи идеи, прозвуча като началото. Бързата трета част просто мина, разкривайки донякъде нюансите на гротеска и различните степени на (не)съответствие в репликите на солиста и оркестъра в техния диалог. Кодата на финалната част имаше по-щастлива съдба – там соловата партия води оркестъра и някак целите се обединиха до финала.
Рахлин е много стабилен, волеви инструменталист, предпочита традиционния прочит, предпочита да изненадва публиката си с особената емоционална тежест, с която напряга звука, и със своеобразната лекота в личния си диалог със стила на композитора. Бисовата му Сарабанда от Втората партита на Бах се вписа органично, за да довърши емоционалния портрет на солиста. Подходи към Баховата фактура със страхопочитание, което се изрази в абсолютното зачитане на канона. Звуково смирение, вричане, обет – така ще запомня Баховия пристъп на Юлиан Рахлин.
Концертът завърши един внушителен сезон на Софийската филхармония, в който софийската публика получи възможността да срещне забележителни, редки музиканти. Не липсваше и репертоарно разнообразие, което положително е било интересно и полезно и за музикантите от оркестъра. Не знам как се справя финансово директорът на филхармонията Найден Тодоров, а и това не е в параметрите на моята работа. Факт е, че сезонът му издигна равнището на концертния живот в столицата, факт е също така, че и в подготвения вече следващ сезон се вижда отрадно продължение на амбициите и желанието му институтът да продължи да държи преимуществено високото равнище с гостуващите, а и с повечето от поканените български музиканти. Не мога да пропусна и реализираната идея концертите на филхармонията да се заснемат от много опитната, професионална в музикално отношение режисьорка Моника Якимова и да се излъчват директно по интернет срещу скромно, но необходимо заплащане от всеки, който иска да чуе концерта на филхармонията. Това са усилия и работа, които се виждат и които трябва да се подкрепят и адмирират.
