Политиката не разсича гордиеви възли, тя е търпеливо пробиване на дебели стени
– Господин Гаук, липсва ли ви това, че вече не сте президент на Германия?
– Не. Отдавна ми беше ясно, че ще имам само един мандат. Когато положението започна да става несигурно и се търсиха стабилизиращи фактори, се замислих наистина. Но обстоятелствата не бяха чак толкова тревожни, че да променям намеренията си.
– Говорите за последствията от миграционната криза през 2015 – 2016 година, за възхода на Алтернатива за Германия.
– Имах сериозна подкрепа и за един втори мандат. Но не исках да надценявам здравословното си състояние и психическа кондиция. В края на своите седемдесет години вече забелязвам, че силите отслабват.
– От две години вече не заемате длъжност, времената обаче не са по-спокойни.
– Наследникът ми Франк-Валтер Щайнмайер в началото на мандата си трябваше да помогне за съставяне на правителство. Той знае как да говори със социалдемократите, за разлика от мен. Аз съм безпартиен, а той познава хората, нагласите, може да им помогне със съвет и с опита си. Нямам усещането, че липсвам.
– Липсва ли ви обществената работа?
– По-скоро не. Когато имам желание да обсъдя с обществеността теми, които смятам за важни, възможности за това се намират.
– Защо, всъщност, станахте президент?
– Кандидатирах се още през 2010 г. по предложение на червено-зелената коалиция[1]. И макар че тогава не успях, подкрепата беше изненадващо висока. Това ми донесе известност и после пътувах много из страната като т.нар. „учител по демокрация”. Всъщност, бях изчерпил цялата си политическа енергия – казано на езика на психологията – бях „прегорял“. Но когато през 2012 г. дойде втората покана, не можех да кажа: „Абе, всъщност, и аз не знам какво искам – хубаво е хората да те харесват, но не и да приемаш предизвикателства”.
– И какъв точно беше политическият ви мотив?
– Най-вече не ми харесваше, че сред немците от поколението на 1968 г. липсва усещането, че живеят в добър дом, който притежава безценни богатства: правова държава, уважение към закона сред населението, демократични институции, икономическа мощ, социална мрежа. Няма го съзнанието за това, че живеем във времена, които са по-добри откогато и да било в историята, които са конструктивното израстване от пепелищата на една катастрофа. Исках да кажа на хората: Имате основание да вярвате в себе си, доверете се на това, което сами сте създали. И с цялото ми уважение към тегнещото върху нас наследство от миналото, не подценявайте днешния и бъдещия си потенциал.
– През 2014 г. на Мюнхенската конференция по сигурността държахте реч, в която заявихте, че Германия трябва да поеме по-голям външнополитически ангажимент – също и военен. Това не навсякъде се посрещна добре.
– Исках да кажа на немците: Страната е прекрасна, поемете повече отговорност. После обаче дойде онзи дебат за заспалия великан Германия, който се разгоря и в „Шпигел“ (вж. брой 13 от 2013 г.). Смятах, че е необходимо навреме да напомня на Германия за нейните възможности и за отговорността й.
– Колко от онова, което искахте, успяхте да постигнете? Какво изобщо може да постигне един президент?
– При демокрацията действащите лица често пъти имат нереалистични представи, прекалено големи за това какво е осъществимо. Президентът не може да участва в оперативна политическа дейност. Добре е, ако от него идват принципни идеи и импулси. За мен, например, промяната в манталитета на немците беше и си остава важна тема. Роден съм през войната и като млад човек изпитвах дълбоко несъгласие с поколението на родителите ми. Мразех тази страна, защото не можех да проумея дълбочината на бездната и за мен и до днес си остава загадка как толкова цивилизована страна може да се озове там. Затова дълги години от живота си се занимавах с преработването, осмислянето на миналото. Между другото, ние, макар и с добри намерения, допуснахме педагогическата грешка, че във времето след 1968 година въвлякохме младото поколение в онова, което бяха извършили родителите ни.
– Коя грешка имате предвид по-точно?
– Да натоварваме с вина невинно поколение. Заради доброто намерение „онова” от миналото никога повече да не се повтаря.
– Защо да е грешка?
– Защото действа невротизиращо. Младите трябва да знаят какво се е случило. После от знанието израства отговорност за политическите действия. Но не трябва да им прехвърляш чувството за срам и вина, защото вината е лична. Родените след това нямат вина. Те са млади немци, други немци.
– Смятате, че Германия е отишла твърде далеч в преработването на миналото, така ли?
– Като цяло, процесът беше правилен и важен. И помогна Германия да придобие убедителност и в чуждите, и в собствените си очи. Но все пак, едно донякъде прекалено втренчване в собствената вина докара много немци дотам по принцип да не вярват в себе си. Карл Ясперс говореше за просветление, психотерапевтът би говорел за преработване на травмата и вината. Ако преведем тези понятия на езика на политиката, то усилените ни занимания с това доведоха до там, че наистина вече сме се сбогували с нещо, което десетилетия е било част от немската същност – мегаломанията, чувството, че сме извънредно важни. От друга страна, толкова много се занимавахме с това, че прекалено много немци изгубиха базисната си способност да се доверяват на себе си.
– Написахте книга. Защо? Това вид продължение на дейността ви като политик ли е?
– Написах книга за толерантността, защото много хора стигнаха до границата на толерантността. Прекалено много се променя за прекалено кратко време – в технологичен, обществен, в културен смисъл. Достатъчно е да погледнеш само собствената си страна, но и други държави, като САЩ, например. Или пък Полша, където в момента големите коалиции са немислими, понеже обществените блокове са вражески настроени помежду си. Това са времена на ускорени промени. Само че хората обикновено се страхуват от промените. Живеем в период, сравним с началото на индустриалната епоха, когато романтизмът възниква като копнеж у хората, страдащи от прогреса и виждащи само отчуждението. В сравнение с епохата на информационните технологии, епохата на индустриализацията е била плавна промяна. Новите информационни технологии, радостно приветствани от прогресивните хора, които виждаха в тях възможност за демократизиране на дискурса, сега се превърнаха в машина на страха. Към това се прибавят страховете от глобализацията и отпадането на границите в процеса на европейското обединение. А страхуващите се хора са винаги в опасност, защото винаги ще има политици, които да използват страховете им.
– Страховете карат дори добрите на пръв поглед хора да вършат лоши неща.
– Страховете са нещо човешко, но не трябва да ги следваме. Притежаваме способността да вземем нещата в собствените си ръце и да проявим кураж. Но тази способност убягва на някои хора, защото са се вживели в ролята на жертви. Разбира се, че има жертви, които се нуждаят от нашата солидарност и внимание. Но съществува и нещо като състезание за това да бъдеш жертва, защото като жертва си освободен от отговорност, а и освен това, се съобразяват с теб. Това са нездравословни процеси.
– Пишете, че ако живееш като жертва, резултатът не е свобода, а желание някой да се грижи за теб.
– Един банален пример. Дядото отива с внуците си – момчета в предучилищна възраст – в градината, защото те обичат да се катерят по дърветата. Но по-добре мама да не е наблизо. Любовта на майката ще открие толкова възможности те да паднат и да се пребият, че тя, ако можеше, щеше да скрие дърветата от децата. Страховете са полезни – те ни предпазват от опасности. Но който вижда в другите или в самия себе си най-вече жертвата, блокира за себе си или за другите достъпа до живота.
– Без риск няма развитие.
– Зрялото общество трябва да може да претегля рисковете. Едно наплашено население е маса, с която се разпореждат политически манипулатори. И ако обичам да казвам, че и добрите понякога са манипулативни, това е, защото навсякъде в Европа набират скорост сили, които утвърждават властта си благодарение на страховете от обезличаване и от бъдещето.
– Политическо клише е, че грижите и страховете на хората трябва да се взимат на сериозно.
– Но да се взимат на сериозно, не означава страховете да бъдат следвани.
– А какво?
– Да се напомня на хората, че те имат възможности за действие, които в момента може би не забелязват.
– Има ли страхове, които са типично немски?
– Има сдържаност там, където трябва всеки момент да сме готови да се отбраняваме. Сдържаност в готовността да пазим и защитаваме демокрацията, в която живеем и смятаме за важна. За тези ценности са се водили битки и милиарди хора копнеят за тях. Но виждам също и да се разпространява една политика, която предлага на разколебаните социални групи от населението една псевдоутеха – новият национализъм поставя на първо място собствената нация и разпалва омраза към чужденците, антисемитизъм, враждебност към исляма. Възмущавам се, когато видя хора, които безкритично възприемат немски традиции, довели до престъпления. Отблъсква ме, когато политици печелят популярност, защото, без да им мигне окото, казват, че тяхната нация е „first“ („на първо място“ – бел. прев.) и отхвърлят етническото, културното и сексуалното многообразие, което е част от Германия и други европейски страни в епохата на глобализацията и връщане назад няма.
– Говорите за причините, които доведоха до възхода на десните. Каква роля играят икономическите причини?
– „It‘s not the economy, stupid.“ („Не е икономиката, глупако.“) Поне не само. Много съществена е и културата. Погледнете скандинавските страни или Холандия. Това са най-развитите демокрации в света с най-добрите условия за живот и въпреки това значителна част от населението там изпитва антипатия към водещата култура на политическата модерност. Причините не може да са само социални. Усещането, че промяната е опасна, защото ни отчуждава от самите нас, е антропологична константа като страхът от чуждото. Демократичната модерност се справя с такива страхове, защото изисква от хората да ги назовават публично. В общественото говорене страховете могат да бъдат релативизирани. Ако това не функционира, пристъпите на страх стават латентни и търсят ирационални пътища. Разбира се, че има страни, които социално не са добре и хората там имат чувството, че демокрацията не помага. Където в Европа има социална и културна несигурност, думата „либерализъм“ не се приема добре.
– И защо по-точно?
– В Русия и в други части на Източна Европа обещанията за демокрация се превърнаха в началото на един хайдутлук. За онези, които не са разбойници, това често е болезнено. В Източна Европа и в Русия политическата култура е друга.
– Това и за бившата ГДР ли се отнася?
– Като начин на мислене, ГДР донякъде прилича на Източна Европа. Казвам го, макар да знам, че мнозина на Изток ще се почувстват засегнати – грешно оценени. Там самобитността и самостоятелността бяха нещо много лошо, а послушанието и нагаждачеството – добро. Имаше кръгове, които се освободиха от това, но големите мнозинства бяха възпитавани да бъдат функционални. Те копнееха за промяна и подобрение, но не се научиха да носят лична отговорност. Така възникнаха дефицити на гражданско поведение, породени от самата система.
– Същевременно гражданите на ГДР имат възможно най-еманципаторския опит – демократичната революция. Защо някои, които тогава бяха активни, днес са олицетворение на страха?
– Тези хора, за които говорите, са малцинство, повечето си останаха активни. Ангела Меркел, Рихард Шрьодер[2], Матиас Платчек[3], Мариане Бритлер[4], Катрин Гьоринг-Екхарт[5] или аз – никой не ни е принуждавал да влизаме в политиката. Ние се събудихме. Казахме си, почна се! За други, обратното – започнаха грижите: Аз ще мога ли? Искам ли го? Повечето не са си представяли, че ще трябва и себе си да променят. А също, че разликата между източногерманците и западногерманците често пъти е по-малка, отколкото между самите източногерманци. И че в някои области ще сме абсолютно избутани встрани, а цели региони ще запустеят – това едва ли някой също е можел да си представи предварително. Но на мен ми е много неприятно, че когато говорим за източногерманци, обикновено имаме предвид малцинството, което гравитира около „Пегида” (Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада) или симпатизира на популистки партии.
– Това само малцинство ли е?
– Да.
– В Саксония и Бранденбург тази година Алтернатива за Германия може да стане най-силната партия. Ако прибавим и гласовете за онези от левите, които също биха могли да се определят като популисти или като партията с тоталитарни корени, тогава сме по-близо до мнозинство.
– Все пак, абсолютното мнозинство все още гласува за християндемократите, либералите, зелените и социалдемократите (за ХДС, ПСД, Зелените, ГСДП). Погледнете Полша или Унгария – там десните популисти наистина са мнозинство в парламента. Освен това, можем да разделим левите като източногерманците на две фракции – на такива, които от сърце подкрепят демокрацията, и на такива, които си казват: „Новото не е това, за което копняхме”.
– От тези с протестния вот много отидоха към Алтернатива за Германия.
– Гласуващите против хитруват, плашат управляващите, независимо кои са.
– В книгата си описвате копнежа по авторитарното като conditio humana.
– В книгата си цитирам работата на австралийската изследователка Карен Стенер за авторитарните диспозиции. Има хора, които са тип law-and-order (обичат реда и закона – бел. прев.). Те живеят в разпознаваем ред и искат сигурност. Винаги съм смятал, че на такива хора трябва само да се говори по подходящ начин и да им се обясни защо политическата модерност е благословия.
– И сега сте разочарован, че не всички хора са толкова вдъхновени от свободата.
– Това беше плод на моя идеализъм, щом така искате. Опасявам се, че трябва да приемем, че винаги ще има хора, за които сигурността и общественият комфорт ще са по-важни от свободата, откритостта и плурализма; и които ще предпочетат да си останат в статуквото, вместо да рискуват с несигурен напредък. Преди тези хора бяха приютени под „шапката” на Християндемократическия и Християнсоциалния съюз на Алфред Дрегер[6] и Франц Щраус[7]. Но откакто Християндемократическият съюз стана по-социалдемократичен, те останаха без покрив.
– Смятате ли, че Християндемократическият съюз трябва да се върне обратно в дясно?
– Християндемократическият съюз трябва отново да стане дом за този тип консерватори. Затова в книгата си се застъпвам за по-голяма толерантност спрямо десните. Трябва да правим разлика между десните, в смисъл на консервативните, и десните екстремисти или десните радикали.
– В книгата си пишете, че и толерантността е дързост.
– Да, защото тя изисква от мнозина, включително и от мен, да се въздържаме, когато нещо не ни харесва. А не да смятаме, например, всеки, който е силно консервативен, за заплаха за демокрацията и да го изхвърляме от демократичната игра. От друга страна, трябва да се научим по-смело да проявяваме нетолерантност. Приключихме с проявяването на разбиране, когато се дискриминират хора или не се спазват правата им и законът. Подобни практики трябва открито да се осъждат, когато е необходимо да се сезират правоохранителните органи. Толерантността съдържа изискването за нетолерантност към нетолерантните, независимо дали те политически се определят като леви, като десни или са ислямски фундаменталисти. Само така толерантността може да бъде защитена.
– Трудно е да се определят границите.
– По това може да се спори. Докато не се нарушава конституцията, а само се защитават неприятни тези, и докато има хора, които могат да се противопоставят – това е израз на отворено общество. Ще загубим себе си, ако постъпваме така, сякаш е прекалено опасно да водим открити дебати пред цялата общественост – защото иначе народът веднага щял да се извърти и да избере диктатурата.
– Ако изборът на депутат от Алтернатива за Германия за вицепрезидент на Бундестага бъде блокиран, това пример за разумна нетолерантност ли е?
– Политически не е добре, когато определена група от обществото не е представена. Необходимо е и нейните теми да бъдат изговаряни от една партия. Тогава те ще влязат в дневния ред и който иска, може да ги обори.
– Значи Алтернатива за Германия е необходима.
– Мисля, че можем да минем и без Алтернатива за Германия. Това, без което не можем да минем, е, че другите партии трябва да се заемат с всички важни теми и проблеми. Не става въпрос да тичаме след популистите, а обратното – да им отнемем авторитета на тълкуватели на случващото се. Но след като Алтернатива за Германия вече съществува, моята толерантност се състои в това да споря с нея и да я възприемам като политически противник. Не казвам – вие сте врагове и трябва да бъдете унищожени.
– Бихте ли седнали на една маса за преговори с Александър Гауланд[8]?
– По-скоро не. Към Гауланд не изпитвам достатъчно уважение, за да го направя. Не мога да приема, че той се оставя да бъде подкрепян от крайно десните. Това надхвърля моя съвсем личен праг на толерантност. Всеки може в края на краищата сам да решава каква да е формата, с която да дава израз на онова, което трябва или иска да толерира.
– Защо с Гауланд ви е толкова трудно?
– Гауланд има академично, хуманитарно образование. Дори е написал книга със заглавие „Какво е консерватизъм?“[9].
– Някога той беше заклет консерватор.
– Консерваторите не са непременно реакционери.
– Преди казахте, че страховете играят голяма роля, особено при десницата. Междувременно възникна едно младо протестно движение, което е по-скоро ляво и критично настроено към капитализма и което е движено най-вече от страха от климатичен апокалипсис.
– Десетилетия наред хората на моята възраст имаха чувството, че младежите са напълно аполитични. Харесва ми, че има хора, които от млади заемат позиция, т.е. казват: Нося отговорност. Околната среда е моя. Животът е мой. И аз съм действащо лице в него, а не жертва. От друга страна, би било лекомислено само да се радваме на това. Подобен сценарий за края на света може бързо да се стопи във възмущение и безпомощност. Вълненията, предизвикани от страх, трудно подлежат на прогноза. Дали движението ще затихне от само себе си или от него ще произлезе самостоятелна политика?
– Мотото на това протестно движение идва от Грета Тунберг: „I want you to panic.“ („Искам да те стресна.“) Впечатлението е, че големите системни партии правят точно това – те се стряскат. Как трябва да се отговори на това изречение?
– Отговорът е да не се стряскат.
– Това изглежда не работи.
– Смятам, че една млада жена има, образно казано, цялото право на планетата да предизвика с емоциите си брожение сред собственото си обкръжение и, ако щете, в целия свят. Но политиците, дошли с избори, трябва да обвързват решенията, които взимат за предотвратяване на климатичните промени, със социалната и икономическата сфера. И има различни възгледи кое може да е полезно и кое не. Политиката не разсича гордиеви възли, политиката е тежка работа по проблемите и търпеливо пробиване на дебели стени.
– Значи политическият отговор е: Сложно е. В дигитализираното общество, където срещаме силни изблици на гняв и възмущение, които освен всичко друго биват и възнаграждавани, този отговор не звучи много убедително.
– Вие също няма да промените вашия „Шпигел“ само защото знаете, че повечето хора се интересуват единствено от развлечения и комедии. Вие претендирате, че разказвате обективно за политическите проблеми, тоест, че пресъздавате различните страни на действителността и трудното търсене на компромиси.
– Но партиите, които правят компромиси, губят избиратели.
– Един млад човек ще каже, че компромисите са гадно нещо. Но поведението на партиите не бива да се заключава в това да се обличат в младежки стил. Вместо това, те трябва да кажат: опитахме това и това, в тези и тези преговори постигнахме еди-какво си, а също: извинете, пропуснахме нещо. Освен всичко виждам, че извън политическите партии и изборите, се търсят и други начини хората да бъдат присъединявани към процеса на формиране на мнение и взимане на решения.
– Може ли да се говори за все по-бързи серии от нови изригвания в политическия ни ландшафт и в обществото?
– Гневът срещу политиката може да ни отведе към по-бързи и позитивни действия, но и към ужасни ответни удари. В годините на младостта на моите родители в Германия широко срещано бе усещането, че демокрацията нищо не струва, че хората са бедни и безработни и искат да си имат водач. Трябваше да дойде ново време – у мнозина това чувство бе дълбоко вкоренено в съзнанието им. И това бяха по-скоро аполитични хора – хора, които нямаха никаква фашистка програма в главата си, а единствено усещането – нещо трябва да се промени.
– Да не сравнявате днешния ден със ситуацията във Ваймарската република?
– Социалните проблеми тогава бяха несравнимо по-големи, несигурността се преживяваше екзистенциално – представете си само – в събота човек се прибира вкъщи с чувал пари, а в понеделник те стигат само за един хляб и кана мляко. Не харесвам сравнението между Ваймар и днес. Тогава имаше демокрация, но нямаше достатъчно демократи, днес не е така. Демокрацията в Германия не е в опасност. Но е очевадно, че правителството не се занимава достатъчно с някои въпроси.
– С кои?
– Трябва, например, да признаваш понякога, че грешните хора не винаги казват само грешни неща. Когато даден политически лагер обяви, че е изпуснат всякакъв контрол, човек трябва да се запита: Тези, които го казват, само демагозите ли са – с техните заговорнически и конспиративни теории? Или действително има нещо вярно в думите им? И може би наистина има нещо вярно в това, което казват, след като се признава, че границите не могат да бъдат охранявани достатъчно.
– Правителството „проспа” ли 2015 и 2016 година?
– Правителството ще ви каже, че тогава са реагирали адекватно. И в началото действително беше така, но явно нужното послание не е достигнало до хората, за да ги успокои. Отчуждението спрямо модерността и копнежът по хомогенна нация още тогава бяха на дневен ред, но събитията от 2015 година допълнително наляха масло в огъня. Редно беше да се каже, че навлизането на мигранти в такъв мащаб не е само обогатяване. Като президент и като отговорен политик трябва да кажеш също: Не изпадайте в истерия, никой не ви отнема жизненото пространство, ще продължавате да си посещавате църквите и кръчмите. Но да не се намесиш сериозно, когато са притеснени кметове или онези млади жени, излезли по улиците на Кьолн в нощта на Нова година, е грешка. Мултикултурализмът не е добър при всякакви обстоятелства и може да предизвика огромно напрежение. Понякога, може би, се отнасяме прекалено меко и някак незаинтересовано към нарушаването на правилата и дори към престъпления – от желание да сме прогресивни, либерални, порядъчни, демократични. Но не може в демократическия център да не се говори за проблемите. Защото за тях въпреки всичко се говори – по кръчмите, в семейството, в периферията – и от ляво, и от дясно.
– Тогава казахте изречението: „Сърцето ни е широко, но възможностите ни са ограничени.“ Дълго ли обмисляхте това изречение?
– Много дълго. Защото не исках да се озова при реакционерите. Аз съм либерален политик от центъра.
– Упрекът, че сте реакционер, щеше ли да ви обиди?
– Естествено.
– Обмисляли сте го и предвид на това, че всички щяха да сметнат, че коментарът ви е критика към канцлера Ангела Меркел?
– Може и така да го възприемете, ако искате.
– А беше ли критика?
– Не. Ангела Меркел вече беше реагирала и бе дала своите разпореждания.
– Въпросът беше дали тя каза достатъчно?
– Правителството не желаеше да бъде направлявано отвън, отдясно. И аз го разбирам. Но моето желание бе точно да назоваваме проблемите. Може и да се появят причини да се позовем на това колко ограничени са възможностите ни. Ако не говорим за този проблем, ще загубим изборите, благодарение на които можем да провеждаме хуманна и разумна политика. Затова може би дори етиката ни задължава да говорим за ограниченията. Редно е да можем да се замислим колко голям може да бъде мащабът на имиграцията, за да не се загуби подкрепата за решенията, свързани с нея.
– Всяка дума от това изречение ли обмислихте?
– Президентската институция е институция на политическата коректност – като под това се разбира борба в името на доброто и справедливостта за всички, а не защита на една фундаменталистка и едновременно с това едностранчива позиция. Да се каже само: възможностите ни са ограничени – би било политически прекалено едностранчиво. Не можеше да се обяви: поставете граници, максимални граници, орязване! Подобни призиви, за щастие, не отговаряха и на нагласите в обществото.
– Изречението беше възприето така, сякаш вие казвате онова, което Ангела Меркел не би искала да каже.
– Подобно изречение може да допълни едно държавническо действие. Президентът представлява целия народ.
– Говорили ли сте с Меркел за това изречение?
– Не. Защо? Тя можеше да ми се обади по телефона, ако то не й беше харесало, или да засегне темата по време на някои от нашите редовни срещи. Но не го направи. Вероятно защото си е дала сметка, че в него има смисъл.
– Мислите ли?
– Предполагам. Между мен и Меркел го нямаше онова прословуто „постоянно напрежение между Гаук и Меркел”, за което пишеха много журналисти. Поне от моя страна не бе така, а впечатлението ми е, че и Меркел не изпитваше подобни чувства.
– Имаше ли близост между вас? Би могло да се очаква. Вие и Меркел имате сходен произход – и двамата идвате от протестантски среди в Източна Германия.
– Имаше. Но аз не й звъня непрекъснато и не й прекъсвам работата. Тя не само трябва да управлява нашата страна, но и да удържа единството в Европа, да поддържа добри отношения с Путин, със Си Дзинпин и с Тръмп. Аз се задоволявах с редовните ни срещи на четири очи.
– Общият ви произход значи не беше от значение?
– Не, напротив. Той играе сериозна роля в отношенията на много източногерманци. Изпитвам огромно уважение към това, което Ангела Меркел постигна в живота. Аз не бих могъл да го направя.
– Тя ви е симпатична?
– Да. При това сме съвсем различни.
– С какво не бихте се справили?
– С купищата задачи. Да издържиш толкова години на напрежението, да понесеш толкова разгорещени дебати. Да не се разпаднеш вътрешно. Да притежаваш такава невероятна работоспособност и самоконтрол.
– За разлика от вас, Ангела Меркел е влязла в партия и в нея си е пробивала път. Защо вие никога не се присъединихте към някоя партия?
– Може би защото не обичам предизборни битки. Аз намерих странични пътища. Но винаги съм бил човек на политиката. Кариерата в президентството обаче се очерта, когато вече нямах политически амбиции.
– Как си го обяснявате?
– Понякога се случва нещо, за което не си се борил, не си се бил. Случва се при взаимоотношенията между хората, но и в политиката също.
– Прекарали сте 40 години от живота си в ГДР. Живот, в който възможността да станете президент на обединена Германия е изглеждала абсолютно невъзможна.
– Това е една от причините за оптимизма ми. Видял съм как нещата се развиват към по-добро и как хората се променят. Какво постигнахме, дявол да го вземе? Сами не си вярвахме. У нас дремят възможности за еманципация, които понякога наистина са заспали.
– Това отнася ли се и за Социалдемократическата партия – тази дрямка и тази надежда?
– Без съмнение. Но този процес изисква кураж, а куражът не е често явление във всекидневната политика. За социалдемократите навсякъде в Западна Европа настъпиха проблемни времена. Свързано е с успеха им преди това.
– Искате да кажете, че историческата мисия на социалдемокрацията е изпълнена?
– Не съвсем. Във всяко общество има хора, лишени от привилегии.
– Нали затова са левите партии?
– Да, но връзката между социалдемократите и демокрацията е по-надеждна.
– Значи те съществуват само за да привличат вниманието към тези остатъчни несправедливости и 12-те процента избиратели са им напълно достатъчни?
– Не. Пожелавам им да станат по-силни. Аз гласувам за различни партии, гледам какво е полезно за обществото. В социалните държави усилията на левите да подобрят условията на лишения от привилегии наемен труд бяха в голяма степен успешни. Работническата класа не съществува в същата форма, като преди. Днес трябва да продължим да развиваме солидарния обществен принцип. Голямата историческа заслуга на просветената социалдемокрация е, че обвърза идеята за социалистическо общество с демокрацията и с принципа на отвореното общество.
– Звучи като некролог.
– Ще видим.
– Упадъкът на Социалдемократическата партия признак ли е за крехкостта на цялата ни политическа система?
– Нека не изпадаме в паника. Ние сме разколебани, но не сме крехки. Имаме силна и жизнеспособна демокрация, която се опира на волята на мнозинството от гражданите. Имаме силна икономика. Имаме поочукани, но все пак функциониращи партии и медийна система, на чиято вярност към фактите и пъстрота в разнообразието от гледни точки може да се разчита. Да не забравяме и социалните мрежи. Знам какво ще кажете за медиите, но в сравнение с други държави, ние трябва да си дадем сметка какво притежаваме.
– Господин Гаук, благодарим ви за разговора.
Разговора водиха Кристиане Хофман и Лотар Горис
сп. Шпигел, бр. 25, 14.06.2019
*Заглавието е на редакцията.
Превод от немски Ирина Илиева
Йоахим Гаук (1940) е президент на Германия от 2012 до 2017 година. Роден e в Росток. Той е пастор в евангелско-лутеранската църква. От 1990 г. до 2000 г. ръководи службата за проучване документите на ЩАЗИ – държавната сигурност на ГДР. На 18 юни издателство „Хердер“ публикува книгата му „Толерантност – трудна работа“ („Toleranz: einfach schwer”).
[1] Става дума за коалицията между Германската социалдемократическа партия и Съюз 90/Зелените.
[2] Рихард Шрьодер е политик от ГСДП, станал известен с изказванията си през 2010 г., че ислямът далеч не е важна част от немската култура. Началото на политическата му дейност е в някогашната ГДР.
[3] Матиас Платчек е политик от ГСДП с активна позиция в подкрепа на политики, опазващи околната среда. Започва политическата си кариера в ГДР.
[4] Мариане Бритлер е член от Зелените, заемаща активни позиции още от края на 80-те години в ГДР.
[5] Катрин Гьоринг-Екхарт е член на Зелените, с активни политически позиции от края на 80-те години, в ГДР.
[6] Алфред Дрегер (1920-2002) e някогашен лидер на Християндемократическия съюз.
[7] Франц Йозеф Щраус (1915-1988) е председател на Християнсоциалния съюз от 1961 г. до смъртта си.
[8] Има се предвид Александър Гауланд (1941) – съосновател на „Алтернатива за Германия”.
[9] Пълното заглавие на издадената през 1991 г. книга е: „Какво е консерватизъм. Полемичен текст срещу фалшивите немски традиции. Западните ценности през една консервативна гледна точка”(Was ist Konservativismus? Streitschrift gegen die falschen deutschen Traditionen. Westliche Werte aus konservativer Sicht. Eichborn Verlag, Frankfurt am Main 1991).
