Идва Кирил – и изведнъж се озоваваш във Флоренция отпреди пет-шест века. Хората се превръщат в букви. Буквите се превръщат в хора. Човекът е изкуство. И изкуството е Човек. Каква благородна история е тази.
И изобщо, това ли бил той, Ренесансът? Времето, в което хора и още хора започнали да надушват бъдещето, да живеят в него. И времето на Кирил Златков, който с въображението си възражда нашето достойнство. Време на отчаяние и доблест.
Но и време на новаторско вглеждане във връзката между себе си и другия – в картини, рисунки, шрифтове, книги. В мъжествени граждански жестове. Време на грижа. И знание, че точно на Кирил можеш да му се повериш.
Кирил Златков е плът от плътта на нашия вестник.
Непокътната надежда.
К
Важните хора в моя живот, за съжаление, вече не са много. И, пак за съжаление, стават все по-малко – непрекъснато изчезват, напускат ме. На тяхно място зейват празнини, които превръщат житейския терен в трудно проходим. Прорязват го каверни, в които непрекъснато хлътваш, забравяйки, че там вече няма нищо – отишло си е завинаги. А следващото поколение, това, което по дефиниция трябва да запълни емоционалните луфтове, поне засега предизвиква само генерационни фрустрации. Да, знам – това са вечните проблеми между поколенията, всяко от което, презирайки предшестващото, се обявява за негова жертва; и обезателно за „generation perdue”. Но тази констатация не променя общото усещане за нещо мрачно. По много причини… Но и заради бездарното присъствие на бездарни хора, които правят живота тъжен и неинтересен.
Всъщност, защо пиша всичко това? Вероятно, за да съобщя, че на фона на тази безрадостна картина, неотдавна, а по-точно – доста скоро, открих изключенията. Много талантливи изключения. Яви ми се едно момче на име Кирил, който, заедно с едно момиче на име Мира, запълни доста от каверните в житейските ми преживявания. И двамата заедно направиха терена значително по-проходим. А битието – по-малко скучно. Тоест, произведоха генерационна реабилитация…
Та днес момчето Кирил има празник. Но заради всичко, по-горе казано, си мисля, че празникът е и мой. И това вече ме прави наистина щастлива. За което аз благодаря – и на Кирил, и на Мира.
Наздраве!
К. Ч. (една от другото поколение)
15 септември 2019 г.
Има такива хора, като каменните Атласи по някои стари къщи в София, които носят на гърба си цялото здание с все и балконите му. Те са винаги вглъбени и леко приведени, защото то си тежи. И те си тежат на мястото. С хора като Кирил човек се чувства малко по-спокоен, че светът още не е рухнал, талантливите хора са живи и си вършат работата, а красивото е нещо просто, смислено и видимо с просто око.
Сериозността и спокойствието, с което Кирил рисува букви и пази честта на занаята, са възхитителни. И тайно му се възхищавам. Здраве и здрава гърбина още 50 години!
Георги Господинов
