Детето чудо и Титанът
Началото на новия сезон на Софийската филхармония (12 септември) беше австрийска музикална вечер: Саша Гьотцел, новият главен гост-диригент на филхармонията, и великолепният малък пианист Ивайло Василев представиха един шедьовър на виенската класика – Моцарт, Концерт за пиано и оркестър № 9, KV 271, и един на виенския късен романтизъм – Густав Малер, Симфония № 1 „Титанът”. Моцарт с цялата свежест, емоционална багреност, изящество и неудържима радост и Малер – краят на една романтична епоха, която отнася неразрешимото, неизказаното в пъстрата образност на един нов, експресионистичен свят.
Дванадесетгодишният Ивайло Василев в кратката си артистична биография има вече солиден товар от награди и титли от различни конкурси. Достатъчно на брой за оправдано детско самочувствие. Но сценичното му поведение носи неподправения чар и скромност на истински музикант. Началото на Концерта не му даде възможност да навлезе веднага в музикалното пиршество на моцартовата музика – клавирната партия се втурва още с първите оркестрови тактове и солистът още не е адаптиран към сценичната среда – така че експозицията беше по-скоро усърдно поднесена. Но последвалото разгръщане беше истински празник. Много може да се говори за таланта на това дете. Като солист той показа удивително умение да води диалог, да бъде лидер (особено във втората част, в която наложи красив, меланхоличен Моцарт). Притежава вродена интуиция, а това е същественото, предпоставката за разгръщане на талант. В развитието на тематизма търси забавата, театъра – например, финалната каденца в първата част на концерта, маниерността на менуета в третата част, който прозвуча пародийно, сякаш дворцовата атмосфера през погледа на Моцарт. Очевидно се забавлява от театралното съпоставяне на теми, вижда в тях с детското си въображение забавни персонажи. Цялата концепция за тази интерпретация беше безусловно подкрепена от диригента – от първото, малко академично навлизане в партитурата до неудържимото втурване в третата част, с нетърпението да овладее материята, да я изживее. В свиренето, в поведението на Ивайло няма грам показност. Музицира с усет за красотата на звука, на фразата, не търси ефекти – динамиките използва, воден от чувство за музикално красивото. Цени мекотата на звука, който внушава естествено музикалната мисъл.
Младият, но с достатъчно впечатляваща международна кариера Саша Гьотцел, не случайно за първото си представяне пред софийска публика е избрал Първата симфония на Малер, която въвежда в грандиозната философска система на композитора. Малер, който, говори се, е любим на Гьотцел, е изпитание за възможности, ценностна система, музикален вкус и диригентски умения. Оркестровият блясък, кулминациите са част от съблазните в симфониите на Малер, но изключително важна е работата с детайла, а Гьотцел работи прецизно с него. Оркестърът е в много добра форма и демонстрира желание за сътрудничество с новото лице на пулта.
Първата част е увод в пантеистичния свят на Малер – сложно преплитане на теми от „Странстващия калфа”, на звуци от заобикалящата природа, на ловни призиви – майсторски насложени, въведени като сола или фонове – кулминациите бяха логично изградени (финалната кулминация на първата част прозвуча с малко замъглено артикулиране, но пък всички сола или оркестрови групи до края на творбата бяха блестящи). В цялата симфония Гьотцел търси – и това като че ли е продължение на атмосферата от Концерта на Моцарт и обединяваща линия в концерта – картинното, игровото, театъра. Всяка от частите на симфонията прозвуча като индивидуален акт: пантеистичната първа част, втората, своеобразно приземяване – със селско-салонната атмосфера, с тежковатия, грубоват лендлер и подчертаната пародийна маниерност на псевдоелегантната втора тема. Оркестърът пластично реагира на сменящите се настроения и образна пъстрота.
Още една знаменита картина – третата част, изградена в маниера на Кало: забележителна гротеска – мракът на канона „Bruder Martin” и звучната кръчмарска тема, която оркестърът извива (с огромно желание!) в псевдо елеганс – отново много пластично реагиране на диригентските намерения. Като мимолетен, но ярък спомен се прокрадва мотив от „Странстващия калфа”, пометен от гротеската.
След изумително пианисимо (много майсторска работа с динамиките) следва бляскаво втурване на продължителната Четвърта част, в която сложно се преплитат лирични видения от пантеистичната първа част; това е и обобщаване на концепцията: от мрака – сякаш от низините на преизподнята – се зараждат отпратки към всички основни предходни моменти – лирика и пародия, от ада към рая. Увличащо, емоционално постигане на финалната кода – след темпераментно оркестрово стакато към неудържимата светлина на кодата. Саша Гьотцел, в първата си поява на пулта на филхармонията, успя увлекателно да изгради един сложен свят с превъзходно четене на детайла и блясъка на кулминациите. И оркестър, който в първата си поява за сезона показва желание и възможности за художествено сътрудничество.
„Детето чудо и Титанът” – малко маниерно може би звучи този надслов на първия за сезона концерт на Софийската филхармония, но защо пък не? Имаше и едното, и другото – дано това е успешното начало на новия концертен сезон.
