Разговор с диригента Владимир Гяуров
По повод 90-годишнината на Николай Гяуров
(Цялото интервю – във в. „Култура”, бр. 34 от 17 септември 2004 г.)
– Кой спектакъл на баща си помниш от детските си години?
– „Севилският бръснар”, той го пееше в началото много, „Дон Жуан”… което означава, че е било в 60-те години, защото през 1970 г. го пя за последен път. На „Фауст” съм бил много – Мефистофели, колко Мефистофели, също и „Борис Годунов”…Тези негови силни, ранни роли, които той след това една по една напусна, тях си ги спомням на много ранна възраст. След това вече мина на репертоар от рода на „Симон Боканегра”, продължи някои от големите си роли, „Ернани” пя много. Просто всичко съм му слушал. Проследил съм му цялата кариера.
Защото на практика, покрай него и покрай майка ми, аз живеех в музика и живеех в опера; и това за мен е било нещо естествено. Не съм го изживявал като да отида в някакъв храм, например в Скалата, не, за мен е било нещо нормално. Той в толкова много театри пя… Вече в по-зряла възраст си дадох сметка, че всъщност съм проследил нещо, което е незаменимо! Ако не бях негов син, по никакъв начин нямаше да мога да се възползвам от всичко това, което съм попил. Което е безкрайно ценна школа.
– А спомняш ли си баща ти да се е занимавал с теб, когато беше малък? Или вие всички вкъщи сте се въртели около спектакъла, около певеца?
– Неминуемо всичко се въртеше около него и около неговата работа. Не би могло да бъде иначе. Защото неговите ангажименти бяха непрекъснати. Но и много пъти сме прекарвали заедно. На риба сме ходили… Обръщаше ни внимание – и на мен, и на сестра ми, разбира се, в рамките на времето, в което е могъл да бъде с нас. Съвсем като малък пътувах много с тях. Вече като започнах да уча – и в колежи съм бил по тези причини – те не можеха да ме водят със себе си, а не можеха и да бъдат при мен, докато уча. Контактувал съм с него, когато той отнякъде се е връщал. От някакво турне си дойде вкъщи, прекара една седмица и тръгне за друг ангажимент. Това е било…Тоест, това разстояние, което непрекъснато ни разделяше… прекалено много време не бяхме в контакт; и нито аз можех да го обхвана с някакъв детски инстинкт, нито той… Допълнително се опознахме като хора на една по-късна възраст и нашият контакт стана по-силен, отколкото беше в началото. Това е необичайното в нашия случай. Ако сме имали някакви търкания, то е било поради непознаване. Докато вече в по-късните години заработихме заедно и въобще имаше размяна на идеи, на мисли – на вече по-зряло и професионално ниво. И това ни сближи. После, и аз имам син и някак… оттогава започна нашата по-силна връзка.
– Баща ти казваше ли ти, че това име е голяма отговорност?
– Никога не ми е казвал, но не му беше приятно да мисли или да му се намеква, че такова име би могло да бъде и тежест. Не му беше приятно, защото той искаше това име да бъде носено с гордост. И аз с гордост го носех, но не мога да скрия, че както някъде ти отваря врати, другаде ти създава много сериозни проблеми. И аз тези проблеми съм ги изживял и са ми били нелесни. Нали? Даже когато сме говорели, съм му казвал: „Ако знаех, че ще бъде толкова трудно, още навремето трябваше да си сменя името с някакво по-неутрално.” И на него не му беше приятно това нещо, защото искаше да се преборя, да мога да удържа и на тежестта на това име. Защото той не искаше името да помага, ама не искаше и да се мисли, че пречи… И той ме оставяше сам да се оправям в професионалните си ангажименти. Не си спомням да е казал: „Браво, това го направи много добре.” Или: „Доволен съм от теб.” Не, никога! Максималното, което е било, примерно да каже: „Да”; и да кимне с глава. Но не съм чул една професионална ласка от него. Никога! Даже има един случай, който разказвам непрекъснато, защото той беше много показателен. Един мой ранен концерт, който бях правил, не помня кога, може би в средата на 80-те, една Чайковски програма трябваше да бъде излъчена по телевизията. Той до този момент не ме беше слушал много и гледал, но аз му казах, че концертът ще се излъчи и той седна пред телевизора и го гледа. Аз бях в другата стая, защото не ми беше удобно да седя до него, докато той ме гледа. И като свърши концертът, той дойде при мен и ми каза: „Имаш много здраве от Чайковски.” И си тръгна. Значи, това бяха думите, които баща ми ми каза по повод моето изпълнение на Чайковски. И това няма да го забравя никога, защото това горе-долу беше неговият маниер. Тоест, имаш много да учиш още, не си за тая работа.
– А как самият той работеше вкъщи?
– Неговото учене мога да разделя на две – видимата част и останалата, за която може само да се гадае. Дори и аз, който съм го следил толкова много, нямам ясна представа. Значи, първата част, трудът вкъщи, труд, който всеки прави с пианист, в неговия случай с майка ми, която му помагаше страшно много, беше една дълга работа. В детайли, много подробно, често с търкания, с нерви, с неприятни моменти. Но нали това са нормалните неща. Другата част е неговият вътрешен подход към произведението. И аз съм се питал всъщност как става. При него има много силна интуиция и усет към нещата, чисто природни; това трябва да е било много силно, предполагам. Но как той е подхождал рационално към произведението, към нотния текст, не мога да кажа, защото той и дума не казваше за това. Какво той е мислил за еди-кой си образ, как е търсил, как е постигал, през какви етапи е минавал – не мога да знам, освен по резултатите на сцената или на записа. Обикновено рационалността по се улавя в едно тълкувание, а интуицията и усетът остават по-анонимни, по-тъмни. При него беше обратното. Аз улавях чисто интуитивния процес, усета му, животинския усет и към театралното на сцената, и към музикалното, но не можех да уловя рационалния процес. А знаех, че го има.
– Но това, което казваш, е изключително интересно, то е част от лабораторията на Гяуров.
– Да, защото при един подробен анализ на неговите изпълнения се усеща, първо, едно задълбочаване в детайла, много съществено. И едни смели тълкувания, които не могат да не бъдат плод на рационалност. Не можеш чисто инстинктивно да постигнеш интерпретация, която да бъде до такава степен смела или различна. Ти трябва по някакъв начин да го рационализираш тоя процес. Неговата интерпретация на Борис Годунов, която е коренно различна от всички други певци, не може да не бъде плод на много, много дълбоко мислене и, в края на краищата, на смелост да го направиш, както той го направи в 60-те и 70-те години с Караян в Залцбург и на други страшно отговорни места. А след това – на запис с Емил Чакъров. Същото важи и за Дон Жуан, но по други причини.
– Баща ти четеше ли книги, които биха могли да го насочат нанякъде?
– Четеше. Помня, че когато учеше нови образи, нови персонажи, се запознаваше и исторически. И въобще, да, четеше за ролите си и за композиторите, които изпълняваше. Мисля, че обичаше да му бъде много ясно. А в моментите, в които предполага, че не му е ясно, той не се чувстваше комфортно. Оттам съдя за този рационален процес – той е имал нужда да разбере, да обхване, да му бъде всичко ясно за базата, върху която той да направи вече своето тълкувание…
Той беше сложна личност. Човек, който много е живял в свои лични душевни терзания, проблеми. Не беше лесно с него. Беше много добър човек, беше хубаво с него, приятно беше да се стои с него. Но не мога да кажа, че е било лесно. Не! И това важи, разбира се, до максимална степен и за хората, с които е споделял живота си – с майка ми най-напред, след това с Мирела Френи и, разбира се, с нас, децата, в по-ранна възраст. Това е нещо, което определено се отразяваше, но може би тази негова особеност пък му е дала заряда и за много творчески постижения. Защото той не беше от тия хора, които учат ролята, научават я добре, отиват и я пеят добре. При него персонажът беше сложен, той търсеше винаги по-сложни неща в интерпретациите си и където са прости, той ги усложняваше, търсеше състояния; и там, където други не ги виждат, той ги намираше. Имаше такова нещо. Примерно една роля, която като персонаж не е толкова дълбока, не е Шекспир или Борис Годунов, ами е просто един вокален стереотип. Каквито има много, нали. Например, ранните Вердиеви роли – Набуко или даже Атила… Това са роли, които са по-скоро вокални стереотипи, шаблони. А той търсеше сложните интерпретации, търсеше нещо, което го няма. Аз съм му казвал: „Татко, това е много по-просто, отколкото ти го мислиш. Един Захария в „Набуко”, например, който има само едно пеене, като персонаж не е кой знае какво; едно присъствие на сцената – сценичен и вокален стереотип. Недей да търсиш дълбокия персонаж, защото, първо, не можеш да го постигнеш, и второ – каквото и да постигнеш, то става усложнено… едно просто нещо е по-добре.” И той в последните години успяваше да поднесе спонтанност и естественост даже в такива дълбоки персонажи, като Филип Втори или като Борис Годунов. Той излизаше като един нормален човек на сцената, движеше се нормално, нямаше някаква сложна игра, някакво преиграване, при него накрая беше опростено. От тази гледна точка беше и много съвременен в това, което правеше. Защото всичко беше много… доведено до една есенция, която сама по себе си беше достатъчна. Нямаше нужда да се претрупва, да се търси… И роли, които са душевно много изтерзани, като Филип Втори от „Дон Карлос”, които в началото бяха много натоварени, той ги решаваше с една спонтанност, т.е. постигаше по друг начин нещата. Болката и терзанието на героя постигаше с много сдържаност – и като жестове, и като вокален израз, като музикален израз. Това беше голямата промяна, която той постигна в последните години. Тя даде допълнителна стойност на интерпретацията му. Според мен, естествено.
– А от ролите, които той направи, кои според теб ще останат безапелационно свързани с неговото име?
– Неговите роли се делят на тези, които е пял много по време на цялата си кариера, или други, които е пял в една част от кариерата си, но също много. Там опитът се натрупваше от многото режисьори, от многото диригенти, с които е работил, и от усвояването на ролята до максимална степен. Ролите, които са му били по-чужди, са тези, които са не така дълбоки като психология на персонажа – по-периферни или по-шаблонни са… той там именно се мъчеше, защото искаше да постигне нещо, а то го няма. Има такива роли. И другите роли, които са вече по-безинтересни, ако има такива, нали – говоря безинтересни в рамките на неговото ниво – има такива роли и записи, които той направи на опери, които никога не беше пял и които нямат зрелостта на спектаклите, играни много пъти. Просто едно прекрасно изпяване, едно прекрасно представяне, но без дълбочините на другите. Общо се смята, че неговият връх е „Дон Карлос” – Филип Втори, наистина едно постижение безспорно. Но аз, гледайки нещата от историческа гледна точка, т.е. не ролята, в която той се е представил най-добре, а ролята, в която е оставил някакъв отпечатък за историята на музиката, за историята на изпълнението й – мисля, че това са записите му на „Борис Годунов” – неговото тълкувание в записите на Борис Годунов; също и записът на Дон Жуан. Защото той изпълнява Борис Годунов само опирайки се на вокалността. Даже на моменти има белкантови линии, които на пръв поглед нямат почти нищо общо с този автор или поне с масовото му тълкуване. Той решава всички проблеми на персонажа, пеейки, интонирайки всяка една нота. Няма декламация, няма извикано, няма нищо. Всичко решава с пеенето. Това е, според мене, едно хрумване, което, както беше неразбрано и абсурдно през 70-те години, когато той го проведе, така, според мен, е отличителният знак на неговото изпълнение на тази роля. Същото нещо стана с Дон Жуан по коренно обратни причини. Вместо да слушаме един Моцарт, изпят така, както всички го пееха, той използваше една арогантност, даже и вокална арогантност – защото, когато пееше Дон Жуан, неговата вокалност беше просто безгранична – той можеше да направи абсолютно всичко с гласа си. При това го правеше с абсолютен респект пред Моцартовия стил, нали, да не помисли читателят, че нещо е измислял… напротив! Но! С една неудържимост, една стихийност вътрешна, което можеше и да разбие персонажа… И се получаваше един смел, арогантен Дон Жуан, изпят така, както може би никой не го е изпял. При това, запазвайки абсолютно стила и характера на персонажа. Това направи това изпълнение в моите очи по-различно и по-интересно от другите. Но! За същите тези записи съм чел мнения на големи музиковеди, които ги отричат. По същите причини, по които аз ги изтъквам.
– Всъщност, той беше един много щастлив човек; пя, докато почина.
– По някакъв начин е бил щастлив човек – това трябва да се каже. Не е имал здравословни проблеми, нали, сериозни. В живота си не е имал кой знае какви проблеми. Е, имал е нормалните проблеми – имал е развод, но кой го няма; не е имал някакви големи сътресения от чисто човешка гледна точка. Той е щастлив, защото приживе е получил голямото признание. И успя да постигне в творчеството си всичко. Буквално всичко. Това е много ценно нещо, той го знаеше. Знаеше го много добре. И казваше: „Това е въобще чудо, че аз още пея, хората отдавна са спрели да пеят.” Той знаеше, че е така, той знаеше! Но имаше нужда. За себе си. И казваше така: „Един артист не се изчерпва, докато все още има какво да каже. Може да е нещо малко, някакво изменение в твоите възможности, което ти да превърнеш в изразно средство, за да постигнеш нещо.” Това той се опитваше да направи и в последните години успя. Големият триумф в края на живота му беше, че успя да си отиде, преди да е спрял да пее. Той много държеше на това, защото за него спирането на пеенето е краят на живота. Пеенето беше синоним на живот. „Това е моят живот, спра ли да пея, моят живот свършва.” Той успя да си отиде три-четири месеца след последните си спектакли. А имаше пак да прави „Хованщина” в Хелзинки. Един наистина щастлив човек!
Разговаря Екатерина Дочева
