Отзиви в световния печат за 76-то издание на най-стария кинофестивал
Да можеше някак, гласи шегата, Венецианският фестивал би давал и наградите за женска роля на актьори. Конкурсната му програма открай време е парад на известните мъже в киното и новото му издание (28 август–7 септември 2019) не направи изключение: от 21 премиери в конкурса само 2 бяха на жени (за сравнение: на тазгодишното Берлинале жените бяха 7 от 16 режисьори, в доста консервативния Кан – 4 от 21, а в Сан Себастиан се предвиждат 6 от 17). От съображения за поетическа справедливост ще започнем именно с тях: „Идеалният кандидат“ на Хайфа Ал-Мансур и „Млечни зъби“ на Шанън Мърфи (единственият дебют) – и двата от покрайнините на големите световни кинематографии, без актьори звезди и на непопулярни теми.
„Идеалният кандидат“ е история за млада лекарка, която се оказва в надпреварата за място в общинския съвет на града си: „Саудитска Арабия прави стъпки към влизането си в ХХI в.: жените сега могат да гласуват, домашното насилие беше признато за престъпление… Но Саудитска Арабия има и склонност към резки обрати по пътя си към прогреса. Новият филм на Ал-Мансур предлага поглед, леко комичен, към това как редовите хора преживяват радикалните промени в системата…“ (IndieWire)
Тази година всяка от общо петнайсетте награди в двата състезателни раздела на Мострата – главния и „Хоризонти“ – отиде при различен филм (нито един не спечели в повече от една категория). „Идеалният кандидат“ не попадна сред отличените, но австралийският „Млечни зъби“ взе престижната „Марчело Мастрояни“ за млад актьор за играта на Тоби Уолъс. Филмът е за умираща девойка и нейния първи любим, посрещнат със смут от родителите й: „…дойде денят на големите сълзи във Венеция – обилни, топли, не и жални обаче – този филм вълнува и забавлява, докато свежо и многопластово разказва за несъвършените човешки отношения…“ (Panorama). Интересен детайл: следващият ангажимент на режисьорката на „Млечни зъби“ са два епизода от третия сезон на Killing Eve.
Лъвският пай
Трите големи награди на фестивала бяха разпределени между три крайно несходни филма: „Жокера“ на Тод Филипс („Златен лъв“), „Аз обвинявам“ на Роман Полански (Голямата награда на журито), „Относно безкрая“ на Рой Андершон (Сребърен лъв за режисура).
Супергероите вървят със суперзлодеи и кои са първи, кои – втори е като въпросът за кокошката и яйцето. Заедно с Батман през 1940 г. се ражда и Жокера (по името на шута, нарисуван на универсалната карта във всяка колода) и за 80-те години на своето съществуване – бидейки зрелищна смесица от ирония, лудост и отчаяние – успява да се превърне в любим Лош герой на поколения почитатели на комиксите и киното. На екрана при Тим Бъртън го въплъти Джак Никълсън, при Кристофър Нолан – Хийт Леджър, а сега, при Тод Филипс (човекът зад трите части на „Ергенският запой“), дойде времето и на Хоакин Финикс. „Жокера“ – „могъщ портрет на яростта, която ни заобикаля“, както го определи режисьорът Паоло Вирдзи, член на журито – разказва за живота на своя герой отпреди Батман и за трагичното му превръщане в антигерой и като цяло беше посрещнат с ентусиазъм: „смущаващ, политически, човечен“ (Elle), „новата и майсторска версия на „Шофьор на такси“ (El Mundo), „филм за дехуманизиращите последици от капиталистическата система“ (IndieWire)… Което не значи, че нямаше и скепсис: „Жокера“ е мрачен само по глупаво пубертетен начин, но се мъчи да ни внуши, че разпръсква изискана политическа или културна мъдрост… иска да бъде филм за празнотата на нашата култура, а е превъзходен пример за нея“ (Time); „твърде повърхностен, за да бъде взет сериозно като етюд върху класовата борба или душевното заболяване“ (BBC).
Веднъж на много години Рой Андершон прави по един филм, в който събира най-новите си впечатления от абсурда на битието – това важи и за „Относно безкрая“, та не е изненадващо, че коментарите бяха обичайните: „божествена комедия с елементи на дяволска изобретателност“ (The Guardian), „камерата е неподвижна, както в „Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието“, а пред нея шества животът – тъжни, щастливи, скучни, примирени, ведри, потиснати хора…“ (El País), „малки изящни ескизи, които смесват делничната баналност с големите екзистенциални въпроси“ (Le Figaro). Преди няколко години Рубен Йостлунд заяви, че Швеция се дели на две – почитатели на Ингмар Бергман и почитатели на Рой Андершон, без средни положения. Андершон потвърди: „Безкрайно уважавам Бергман, но неговото кино не ми е точно по вкуса. Какво е животът без усмивка? Твърде е кратък, за да го изкараме в лошо настроение.“
След като през 2017 г. нейният забележителен „Сàма” незнайно защо бе поканен на Мострата извън конкурса, през 2019 г. аржентинката Лукресия Мартел се завърна като председател на журито. И още на първата пресконференция заяви, че няма да отиде на галапрожекцията на филма за аферата Драйфус, защото не желае да се изправи и да ръкопляска на Полански (осъден за секс с дрогирано 13-годишно момиче – б.пр.). Подчерта обаче, че отношението й към личността няма да накърни това към творбата… И действително: журито удостои със собственото си отличие именно „Аз обвинявам“ (алтернативно заглавие „Офицер и шпионин“), а на награждаването вместо Полански, възпрепятстван да излиза от Франция заради неизлежаната си американска присъда, се яви съпругата му Еманюел Сение.
По повод Полански директорът на фестивала Алберто Барбера – който след два мандата от четири години трябваше да напусне сега, но ще остане и за Венеция 2020 – се опита да изпише вежди с фразата: „Историята на изкуството е пълна с артисти, извършили престъпления, което не пречи да се наслаждаваме на творбите им“. И някак се оказа прав: нищо не попречи на критиците от ФИПРЕССИ да се насладят и да дадат своята награда именно на „Аз обвинявам“. „Най-актуалният 125-годишен скандал“ озаглави рецензията си Die Welt: „…историческа драма от сложно скроения вид на фона на убедителен краевековен Париж, със стотици статисти и разкошни костюми. Не самият Алфред Драйфус е в центъра на повествованието, а новият началник на Военното разузнаване, чието разследване все повече потвърждава подозрението му, че Драйфус е жертва на антисемитска конспирация…“
И още от големия конкурс
Наградата за най-добър сценарий получи „Чери лейн № 7“, първи анимационен филм на 71-годишния китаец Йонфан (по три от собствените му разкази; след десет години далеч от киното) и единствен рисуван в конкурса: любовен триъгълник в метежния Хонконг от 60-те – „…да се взираме твърде отблизо за посланието на този филм, ще значи да развалим магията му. Смисълът е в самия му оплитащ се, мечтателен поток на съзнанието…“ (Variety). Специално поощрение журито даде на документалния „Мафията вече не е каквото беше“ на Франко Мареско, „смешен и ужасяващ – според италианския Esquire, – прям и прецизен, изключително фин в работата си по изследването и представянето“ на днешна Сицилия. У домакините остана и купа „Волпи“ за най-добър актьор – Лука Маринели в пренесения в Неапол и свободно интерпретиран от режисьора Пиетро Марчело „Мартин Идън“ на Джак Лондон. Купа „Волпи“ за най-добра актриса взе Ариан Аскарид в „Световната слава“ на своя съпруг Робер Гедигян – история за семейни отношения от марсилските предградия.
Едни от най-очакваните премиери в конкурса бяха тези на двама талантливи латиноамериканци. Сиро Гера („Прегръдката на змията“) участва с първия си филм на английски – екранизация на романа на Кутси „В очакване на варварите“ („Гера видимо се интересува от процесите, чрез които Западът колонизира света, затова има логика да избере две от големите холивудски звезди – Джони Деп и Робърт Патинсън – за новия си филм, чиято премиера за зла беда се състоя в предпоследния ден, когато една трета от пресата вече се беше изнесла към Торонто…“ – писа The Guardian в добронамерения си, но хладен обзор), а чилиецът Пабло Лараин („Клубът“) получи добри отзиви за драмата „Ема“: „Остър, студен и корав като диамант, а и със сходна призматична структура… размесва множество познати елементи по съвсем непознат начин… да, чудатият малък филм на Лараин танцува в свой си ритъм, но наистина възнаграждава търпението ни по най-удовлетворителния начин“ (The Wrap). Освен „Световната слава“ и „Ема“, в конкурса имаше и други разкази за фамилни неблагополучия: в „Брачна история“ на Ноа Баумбах героите на Адам Драйвър и Скарлет Йохансон преживяват края на своя брак (правдоподобни и прочувствени в ролите си, ако се вярва на положителните отзиви), а в първия френски филм на Хирокадзу Корееда, „Истината“, Катрин Деньов и Жулиет Бинош са майка кинозвезда и дъщеря в сложни отношения… Баща (санитарен инспектор) и дъщеря (в затвора погрешка) в сложни отношения са в сърцето и на „Почетен гост“ на канадеца Атом Егоян…
Противоречиви чувства предизвика Вацлав Мархоул с деветгодишния си труд по „Боядисаната птица“, вдъхновен от книгата на поляка Йежи Кошински, „една от най-бруталните на ХХ век, одисеята на шестгодишно момче през мъртвите пейзажи на Втората световна война и Холокоста. Селски и езически свят, в който властват страх и суеверие и през който вилнеят отряди на смъртта и преминават влакове с обречени… заснет в славно чернобяло, визуално великолепен“ (Süddeutsche Zeitung). (Любопитно: в ролята на съветски войник участва и Алексей Кравченко, който някога изигра момчето на фона на военните опустошения в „Иди и виж“ на Елем Климов.)
Мексиканският актьор Габриел Гарсия Бернал играеше главна роля и в „Ема“ на Лараин, и в „Мрежата Оса“ – шпионски трилър за кубинско-американските отношения, който Оливие Асаяс обеща да монтира наново след прожекциите във Венеция и Торонто. Заслужава споменаване и „Пералнята“ на Стивън Содърбърг с Мерил Стрийп, Гари Олдман и Антонио Бандерас – за „досиетата от Панама“: „фарс, който осмива продажността и евтините трикове на прословутата компания за офшорни услуги Мосак Фонсека и нейния съмнителен списък с клиенти от цял свят“ (The Independent). Или „Към звездите“ на Джеймс Грей, в който персонажът на Брад Пит е красив и героичен в небесата, докато пътува (със спирки на Луната и Марс и не без космически екшън) към Нептун, където е забягнал неговият баща (Томи Лий Джоунс)… като полковник Курц във Виетнам – мнозина отбелязаха структурната прилика с „Апокалипсис сега“ и не споменаха „Към звездите“ да страда от това.
Новите тенденции
Те във филмовата естетика всяка година се събират в раздела „Хоризонти“ и се преценяват от отделно жури: това често е мястото за най-пъстрите и новаторски събития на фестивала. Тази година за най-добър сред 19-те филма бе избран „Атлантида“ на украинеца Валентин Васянович – „драматична кинопоема за Донбас, превърнал се в зона на екологична и морална катастрофа. Действието се развива през 2025 г., когато войната уж е свършила и спечелена от Украйна, но раните продължават да кървят. Безкомпромисно зрелище, пълно с поезия…“ (Коммерсантъ). Режисьорската награда взе чилиецът Тео Курт с втория си пълнометражен филм „Бяло върху бяло“, „уестърн за геноцида на патагонското племе селкнам, който заклеймява наглостта на силните и опредметяването на непознатите – въпроси с нажежена актуалност във времена на управници мегаломани и хуманитарни трагедии без граници“ (Fotogramas). Наградата на журито получи дебютантът от Филипините Раймунд Рибас Гутиерес за „Присъда“, филм по една от най-наболелите в родината му теми – насилието срещу жените и практическата невъзможност на повечето от тях да се избавят.
Испанката Марта Нието беше отличена като най-добра актриса в „Хоризонти“ за „Майка“ на Родриго Сорогойен (история за майка, изгубила сина си, която години по-късно е запленена от напомнящ й за него тийнейджър). Най-добрият актьор пък, Сами Буажила, изпълни ролята на баща, чийто живот е преобърнат от раняването на детето му в терористичен атентат в туниския „Син“, първи филм на Мехди М. Барсауи. За сценария на „Завръщане у дома“ бяха отличени Жесика Палюд (режисьорката), Филип Лиоре и Диастем: млад мъж се прибира в старата семейна ферма, която някога е напуснал уж завинаги, и намира неочаквани причини да остане („Вярвам, че отчаянието придава грация на радостта, че мъката усилва нежността, че съжалението укрепва любовта – пише Палюд. – Надеждата никога не е толкова жива, колкото в големите драми.“). Последната важна награда беше присъдена на Ахмад Абу Алала от Судан – „Лъв на бъдещето“ (приз „Луиджи де Лаурентис“ за най-добър дебют) за „Ще умреш на двайсет“ – „чувствителен и вълнуващ“, според Screen Daily, визуално впечатляващ разказ за странното порастване на едно момче, суеверно убедено, че ще си иде рано.
За важните неща
„Моето кино – каза на Лидо Педро Алмодовар, който заедно с Джули Андрюс стана лауреат на „Златен лъв“ за цялостна кариера – е продукт на испанската демокрация и филмите ми са доказателство за нейната реалност… Не съм се стремил да променям света. Но съм се опитвал да обясня своя свят, винаги с абсолютна свобода, независимост и невинност. Всичките ми герои, все едно дали са травестити, транссексуални, домакини или монахини, се радват на морална автономия.“
Подбор и превод Нева Мичева
