Разговор с Костадин Бонев
– През 1983 г. антиутопията „Чайки далеч от брега”, която представя пътя на едно общество към диктатурата, е иззета от книжарниците. Едва през 2016 г. е издаден пълният текст на книгата, а през 2018 г. по мотиви от романа е заснет филмът „Далеч от брега“, който от 13 септември излиза по екраните. Как се стигна до сътрудничеството с Евгени Кузманов?
– В началото беше един анекдотичен разказ на театралния режисьор Никола Петков. Годината беше 2009. Той беше издал сборник с театрални спомени. Бяхме се събрали при тогавашния декан на кинофакултета на НАТФИЗ проф. Любомир Халачев. И Никола Петков разказа историята за съветски генерал, дошъл начело на писателска делегация в България. Та този съветски генерал става причина официалните власти да пуснат вече спрян театрален спектакъл в Пазарджишкия театър. Започне ли Никола Петков да разказва, трябва да си готов да слушаш с часове! Историите преливаха от остроумие и неподправена любов към театъра. И решихме, че ще правим филм! Последваха няколко разговора с Крикор Азарян, с Кирил Кавадарков… И актьорите започнаха да ме търсят сами. И да ми разказват. Към тях добавихме моите срещи с Пантелей Пантелеев и Любомир Даковски навремето… Пантелей беше човекът, показал ми киното на Глеб Панфилов и театъра на Гротовски. Той ми даде в ръцете „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. Винаги, когато гледам прекрасния филм на Георги Дюлгеров „И дойде денят“, тръпна от нетърпение – кога ще се появи Пантелей… Той играеше партизанския командир Черни. Към всичко това добавих и разказите на Петя Герганова за Хрисан Цанков и турнето с „Коварство и любов“ в Берлин през 1941.
Така се роди проектът, за който беше ясно, че действието ще се развива в малък провинциален театър. И за талантливия режисьор, който иска да остане почтен в среда на лъжа и лицемерие. Много пъти съм се сблъсквал с проблема как да покажеш в един филм, че героят (поет, композитор, режисьор) е талантлив? Как публиката да разбере това? И да му повярва от самото начало? Трябва да я убедиш мигновено! Не става постепенно! В случая „кучето беше заровено“ в избора на пиеса, която Злати, режисьорът, да постави в хода на действието. Историята тръгваше от спектакъла на Крикор Азарян „Януари“ в Пазарджишкия театър. Нещо ме чоплеше през цялото време. Постепенно осъзнах, че няма как да надскочим постановката на Азарян – с удивителната сценография на Младен Младенов и уникалния актьорски ансамбъл. И най-потискащото – не можехме да надскочим легендата за спектакъла. Помня как цялата зала ставаше права и чакаше кога клюводръвецът, един препариран кълвач, ще изпие чашата с ракия! И Азарян успяваше да ги излъже! Винаги! Във всяко представление! За всеки, гледал спектакъла „Януари“ на Пазарджишкия театър, това се беше превърнало в легендарно преживяване. Нямаше как да го повторим. Така дойде прозрението, че трябва да имаме свой, собствен спектакъл, неигран и невиждан до този момент. В него, подобно на селяните от „Януари“, група мъже трябва да са затворени в пространство, от което не могат да излязат. И всичките конфликти да се разразят там, между тях. И трябваше да има жестокост и насилие. Така стигнахме до „Чайки далеч от брега“. Познавам Евгени Кузманов отдавна. И той се включи в приключението, както само той може. И от романа създадохме пиеса, за която Злати и актьорите от трупата да се борят и да я спасят на финала. Евгени Кузманов е неистов автор. Убеден е, че той е богът на света, който създава. Владее цялото пространство! И подчинява персонажите на собствената си воля! Той твърди, че хората са два типа – едни се стремят към центъра, другите сами създават център. И че той е от втория тип.
– Автори на сценария сте с Никола Петков и Евгени Кузманов. Какво е новото във филма?
– Никола Петков и Евгени Кузманов са много различни. Аз трябваше да се превърна в мост между двамата, да взема максималното от уникалния им темперамент и да направя така, че перипетиите на трупата и перипетиите на моряците да се превърнат в единен разказ. Без пукнатини, без пропадания. Ние боравехме с няколко времена: безвремието на кораба, тежкия „соц“ в провинциалния град и съвременната гледна точка – погледът на авторите, но и погледът на публиката. По повод предишния ми филм „Потъването на Созопол“ употребих термина „интегрално време“. Не всички ме разбраха. Въпреки че това се учи в Академията. За това са писали Тарковски и Александър Сокуров. Филмовото време по своята същност е интегрално. Защото във всеки филм действието се извършва „тук и сега“! На филмовия екран. Минало, настояще, бъдеще, реалност и сънища се превръщат в неразривно цяло, което се подчинява на един единствен закон: Единството на действието. По тази причина аз и хората, с които работим от години, съзнателно заличаваме границите между отделните исторически времена във филма. Така разказът става компактен и посланията от едно историческо време се просмукват и в останалите пластове. Важното е кодът, който използваш (защото киното е код), да е разбираем за този, който ще гледа филма в тъмната зала. Това беше и главното качество, което отчете филмовата критика в Ричмънд, където „Далеч от брега“ получи наградата за режисура. Успешното обединяване в едно цяло на сцените на кораба, на театралната сцена и в живия живот направиха силно впечатление и разговорът след филма беше главно за това. Това е мой принцип, който извеждам методично от „Подгряване на вчерашния обед“ (2002) до днес. И този принцип се забелязва навън. Когато „Потъването на Созопол“ стана филм на месеца в Калкута през 2017 г., журналист от списанието „Cult Critic Film Magazine” отбеляза като най-голямо достойнство на филма изтънчената нелинейна структура и безшевния монтаж – точно това, за което говорих допреди малко.
– В актьорския състав са познати лица: Пенко Господинов, Стефан Вълдобрев, Жорета Николова, Йоана Буковска-Давидова, Марий Росен, Мая Новоселска, Цветана Манева. Защо избра именно тях? И какво е тяхното лично отношение към несвободата?
– Избирам актьорите не заради имената им. Те трябва да ме убедят, че са „от този филм“. Виждал съм стотици лица във филми, които „просто не са от този филм“. Това е особен, интуитивен процес. Има много успешни български актьори, за които аз съм убеден, че не са от моя филм. И знам, че няма да работим никога заедно. Затова до този момент не съм правил истински кастинг – по всички правила. Разбира се, този актьорски състав нямаше да се събере без кастинг – агенцията АС Арт на Жорета Николова и Светлана Янчева помогна. Но, ако се вгледаш, и в този звезден състав има изненади: на първо място Марий Росен. Антонио Димитриевски! За първи път работих с Луиза Григорова-Макариев. В такава компания дори десетгодишните близначки от Варна Лина и Карина трябваше да се държат със звездите като с равни. Разбира се, че актьорите припознаха сюжета като „тяхната история“. Всеки в някакъв момент играеше нещо, което му се е случило. И това важеше не само за тези с опит. Цветана Манева, Жорета Николова… те това са го изпитвали на гърба си. Цялата мъжка трупа… Но дори и младите, които имат по-малко от десет години в театъра, разпознаха задушаващата атмосфера на посредствеността. Защото несвободата означава посредственост. За тази посредственост говори в романа си Евгени Кузманов. Никой не я обича. Аз поне нямам такива познати.
– Не искам да говорим за финансирането, защото то по дефиниция е трудно. Но кои бяха другите пречки по пътя?
– Дойде ред и да се похваля с нещо. Аз лично нямах пречки по пътя. За толкова години работа в киното аз, Константин Занков, Георги Тодоров, Валентин Кирилов, Орлин Руевски, макар и по-млад от нас, сме изградили авторитет, който ни позволява в снимачния период да работим практически с най-добрите. Това твърдение има нужда от малко пояснение: „най-добрите“ е условно понятие. Българският кинаджия е легендарна категория. Ние сформираме екип от тези, които най-добре и най-бързо ще се превърнат в единен организъм, който ще работи 5-6 седмици като съвършена машина. Екипът не само се справяше безпроблемно по време на снимките, но ми протегна ръка, когато продукцията се оказа без финансиране за няколко месеца. Това е жест, който никога няма да забравя. И живея с убедеността, че съм длъжник на всеки един от групата.
– Самият ти си предимно документалист, защо ти беше този игрален филм? Разкажи ни за някои от скритите знаци в него.
– Опитвам се да си представя какво би отговорил на подобен въпрос Вим Вендерс… Или Вернер Херцог… Или Сокуров? За двайсет години съм направил четири игрални филма. И четирите са успешни. Имат участия на фестивали категория „А“, бяха показани на всички континенти без Африка. Но хората, които ме познават, не спират да се изненадват защо правя игрално кино. Дори за последния си, още нереализиран проект, бях посъветван от член от комисията да направя документален филм. И сега ще ви кажа. Не че не съм го казвал и по-рано. Това е мантра, която ми се налага да повтарям непрекъснато: за мен киното е единна територия. Изразните средства нямат никакво значение. Важни са посланието и емоцията, която си успял да предадеш на публиката. Каква е разликата дали зрителите ще плачат за съдбата на Вапцаров от документалния ми филм „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“ или ще плачат за пропиления живот на алкохолизираната актриса от „Далеч от брега“? Но човек най-трудно се разделя с клишетата. От мен да го знаеш: „Костадин Бонев – документалист“ е клише.
– Снимали сте в Ямбол и именно там ще се състои предпремиера на „Далеч от брега“ на 9 септември. Какво е отношението на местните хора?
– Ние, стотина души екип и актьори, живяхме повече от месец в Ямбол. Човек има нужда от подобни преживявания. Защото те зареждат с енергия и оптимизъм. Погледната от София, България изглежда убога и безпросветна. Изключително невярно и повърхностно усещане! Благодарение на филмите, които сме снимали повече от 30 години, имам приятели навсякъде. А в Ямбол те са много. И ги обичам. Не само целият театър – целият град живееше с филма. Знам, че и сега, като отидем за прожекцията, по улицата ще ме поздравяват хора, чиито имена не знам. Защото по време на снимките екипът имаше нужда не просто от помощ. Имахме нужда от подкрепа. И я получавахме абсолютно безкористно. Снимките в Ямбол затвърдиха в мен убеждението: Трябва да се раздаваш! Само така можеш да разчиташ на помощ, когато имаш нужда от нея.
– Кой те поздрави и кой се срамува да те поздрави за този филм?
– Аз съм Козирог. Което ще рече: самоглав. Най-важно е аз дали съм доволен от това, което съм направил. Разбира се, че който не харесва филма, няма да дойде да ми го каже. Така у много от хората, правещи кино, се изгражда усещането, че с тях и техните филми всичко е наред. Ами не е наред. Но артистът е крехко създание. Със силно развито чувство за справедливост. Ето, нашите момичета от художествената гимнастика изиграват съчетанието без грешка и им дават ниски оценки. И те изригват. Защото знаят, че е несправедливо. Същото е и в театъра. Същото е и в киното. От мен да знаеш: Искате ли да убиете един автор, мълчете! Не пишете нищо за него и творбите му. При втория, третия негов опит, ще сте го довършили.
– Скоро в наш личен разговор стана дума, че именно ти си заснел някои от видеата на „Контрол“, „Ревю“, ФСБ… Какво се промени в българската творческа среда 30 години по-късно?
– Максимата „Всяко нещо с времето си“ е горчива, но е вярна. Творческата среда е зависима от социалните промени в обществото. Двайсет години – десет в края на ХХ век и десет в началото на новия, бяха смърт за българската рокмузика. Трябваше да се преболедуват тези 20 години, за да се появят новите групи, чиито имена дори не знаем. И да възкръснат от пепелта Ревю, Контрол, ФСБ…В киното през 90-те бяхме стигнали дъното. Но пък от тези години останаха „Закъсняло пълнолуние“ и „Граница“.
– Вероятно и ти самият си се поддавал на натиск и манипулации. Кои са твоите лични компромиси?
– Човек трудно осъзнава грешките си. Това, за което съм сигурен, е, че понякога наранявам хората около себе си, без да го осъзнавам. Старая се да го правя по-малко. А компромисът е средата, в която съм израснал. И съм се оформил като човек. Не съм пурист, който да твърди, че всеки компромис е за заклеймяване. Ежедневието ни е изтъкано от малки компромиси. Някои го наричат добро възпитание. Но има граница. Компромисът не бива да наранява. Както и истината. И ако правиш нещо, което искаш да е трайно, не бива да правиш никакви компромиси. В този смисъл нямам дори кадър, от който днес да изпитвам неудобство.
– Освен режисьор, ти отдавна си част и от управителните органи на СБФД. Какво се случва или не се случва в българското кино?
– Тревожи ме настъплението на комерсиалното кино. В България, съгласно Закона за филмовата индустрия, финансово се подпомагат филми с доказан културен принос. Филми с ясно послание, съзвучно на европейските и националните ценности. Който иска да прави друго кино, трябва да си намери частно финансиране. Подготвя се внасянето на поправки в Закона, но според мен, те няма да влязат скоро за обсъждане в Народното събрание. И ще трябва да кретаме още няколко години по стария закон и правилник. С всичките им несъвършенства. А българското кино е в добро здраве. Не вярвам на тенденции. Групирането на филми и режисьори по някакъв признак може да е по-прегледно, но невинаги е вярно. Убеден съм в индивидуалността на таланта. Талантът не понася да бъде пришит до друг талант. Не. Моите очаквания? Искам да видя първите игрални филми на няколко документалисти: „Директор на водопад“ на Светльо Драганов, „Януари“ на Андрей Паунов и новия филм на Тонислав Христов. Чакам с любопитство новите проекти на Ивайло Христов, Константин Божанов и Милко Лазаров.
– Какво предстои за теб като режисьор?
– Не съм сигурен дали ми предстои. Заедно с Христо Карастоянов и Константин Петров работим върху сценарий по романа „Една и съща нощ“. Готвим се за битка, защото предубежденията към образа на Гео Милев са много. А както можеш да предположиш, той малко ще прилича на това, което пише в учебниците за него. Христо Карастоянов ни запали в сценария да приложим нещо ново – да вкараме фикция в историческата фактология. Уверявам те, че все още не е гледал последния филм на Тарантино.
Разговаря Христо Христозов