ХХVІІ Международен филмов фестивал „Любовта е лудост“ (23.08-1.09), Фестивален и конгресен център – Варна
Уникален е морският фестивал „Любовта е лудост“ – уютен, пъстър, плътен. С несравнимото варненско гостоприемство, водено от Тошко Гяуров – управителя на Фестивалния и конгресен център във Варна… От година на година „Любовта е лудост“ става все по-значим. 27-ото му издание премина неусетно при висок кинематографичен градус. Между френските филми за издатели „Двойствен живот“ на Оливие Асаяс (маниерна драма в контекста на новите технологии с Жулиет Бинош) и „Влюбен в жена си“ на Даниел Отьой (чудесна комедия – четвърти режисьорски опит на големия актьор по пиесата на Флориан Зелер и с него в главната роля) изгледахме сума ти добри и недотам. Художественият директор на фестивала проф. Александър Грозев докара във Варна 74 филма от разни континенти. В международния конкурс участваха 12 заглавия, сред които и българското „Пътуващо кино“ на Илия Костов. В младежкия конкурс филмите бяха 6, 4 от които – родни. За разлика от други години, по-голямата част от основното състезание бе ситуирана в обновената зала „Европа“. Имаше, естествено, и паралелни програми, сред които „Блясък от световните фестивали“, „По световните екрани“, „Документална мозайка“, „100 години Ленфилм“, „Класика от Мосфилм“, „Филмите на Рихард Бланк“, „Памет за Тодор Колев“. Те бяха показани в голямата зала 1 и в малките 5 и 6. Тази година преобладаваха френските филми. Нямаше критическа кръгла маса, но пък гостите бяха много и интересни, а пресконференциите – смислени. Съпътстващи събития бяха книгата „Монолози“ на Борис Луканов, събрани от Петър Тодоров и издадени от „Морски свят“, и изложбата живопис на Добри Манев. 100-годишната история на „Ленфилм“ и днешното състояние на най-старата киностудия в Русия бе представена от киноведа Алексей Дунаевски, а за 95-годишнината на „Мосфилм“, който традиционно гостува на „Любовта е лудост“, говори Елена Орел – ръководител „Международни връзки“ на гигантския киноконцерн. Както е държавен, „Мосфилм“ не получава и копейка от държавата. От 1998 негов генерален директор е Карен Шахназаров. В момента там работят 600 души, има 16 павилиона и 2 лаборатории.
Въпреки че паралелните програми събираха доста зрители, всеизвестно е, че лицето на фестивала е международният конкурс. Както обикновено, в него преобладаваха съвременните истории – с миналото бяха свързани индонезийският „Султан Агунг“ на Ханунг Браманто и Х. Джо, полският „Изкуството на любовта. Историята на Михалина Вислоцка“ на Мария Садовска (и двата по действителен случай) и част от румънския „Останки“ на Корнел Георгица и от португалския „Педро и Инеш“ на Антонио Ферейра.
За първи път социалните проблеми отстъпиха място на екзистенциалните катаклизми, където любовта се бори с настървението, апатията, безпътицата… Тъкмо тя – непобедима, несретна, недоизказана, недоизживяна или ненавременна, е изходна точка или мотор на сюжета. Нямаше весел филм. Три са road movies: руският „Без мен“ на Кирил Плетньов, испанският „Без край“ на Сезар Естебан и Хосе Естебан Аленда и „Пътуващо кино“. Два („Останки“ и „Пътуващо кино“) са фокусирани върху отношенията между режисьор и актриса в миналото и техен общ филм с незавидна участ. Но ако в румънския филм героят е емигрант във Франция, завърнал се след дълго отсъствие в страната си, в българския е изтръгнат от селското си уединение от племенника си, пристигнал от Щатите за реализация на проекта „Пътуващо кино“. В два става дума за ровене в миналото на майка чрез писма – в „Останки“ това прави син безделник, открил ги в контрабас, в канадския „Ейприл през есента“ на Уорън Сулатицки – еуфорична дъщеря. В четири от филмите героините са класически музикантки, в един има рокаджия. За тях – по-надолу.
Най-силният филм в конкурса бе финландският „Цигуларката“ на Пааво Вестенберг. Карин (Матлена Куусмени) е видна цигуларка. След концерт се разделя с диригента (Ким Бодниа) и в следващия миг извън кадър я блъска кола. Вече е невъзможно да свири. Карин се връща при съпруга и сина си и се чуди как да продължи живота. Става преподавател в консерватория. Влюбва се в скромния Анти (Олаф Усивитра) – един от студентите. Стават любовници. Тя кани диригента за уъркшоп. Преди години са имали връзка и той все още не е безразличен. Внезапно се оказва, че за концерт в Копенхаген му трябва цигулар и Карин го убеждава да вземе Анти. В красивата датска столица настават кошмарни дни за момчето. Диригентът е перфекционист. И други събития се случват, но ще разберете, като гледате филма – 6А Медия Ентъртейнмънт ще го разпространява. Любовен четириъгълник, където музиката е живот, а животът – изненади. Пааво Вестерберг е театрален режисьор и драматург с опит в телевизията и на пресконференцията обясни, че колкото и трудно да се дебютира във Финландия, където дали ще снимаш филм решава един човек, той получил шанс заради известността си. Излят филм с пронизителни внушения, извисяващата музика на Менделсон и въодушевяващо присъствие на датчанина Ким Бодниа – неузнаваем след ролята на възрастен художник във филма на Константин Божанов „И после светлина“.
Немският филм „Най-красивата двойка“ на Свен Тадикен бе най-свирепият в конкурса. Малте (Максимилиан Брукнер) и Лив (Луис Хейер) се радват един на друг и на испанската си почивка. Неочаквано трима дрогирани немски хлапаци нахлуват в къщата и младата жена е изнасилена. Оказва се, че жертвата и съпругът й са учители в Берлин, а той свири в клуб. Опитват се да игнорират инцидента. Не щеш ли, две години по-късно Малте се натъква на най-агресивния от тримата малоумници, който живее с момиче. И адът се връща. Преследване, заплахи, музика, мъст… Филмът се занимава сериозно с преживяването на травмата и разгръща душевни слоеве в почти документален стил, но е груб и обстоятелствен. Във видеообръщение Свен Тадикен се оказа остроумен и ведър.
„Султан Агунг“ бе най-монументалният филм в конкурса. Разказва историята на Султан Агунг от Матарам. Решен в два времеви пласта и с двама актьори в главната роля (Арио Баю и Мартино Лио), той се занимава както с обречена любов, така и с тактиките на смел и далновиден държавник през ХVІІ век, който се бори с островните междуособици, холандските агресори, предателствата на своите хора. Екзотичен филм. Хубаво е, че от 2016 г. неизменно гледаме индонезийско кино. За представянето на „Султан Агунг“ във Варна пристигна нейно превъзходителство Сри Астари Расджид – посланик на Индонезия в България.
„Последно кино“ бе най-киноманският филм в конкурса и на целия фестивал. През патилата на едновремешния режисьор (Любен Чаталов), оператор (Юри Ангелов), актриса (Катерина Евро) и днешен студент (Кристиан Макаров) с кемпер, дискове със стари филми, общи спомени, събрани горчилки и очакване на чудо, се представя окаяното българско днес – и социално, и духовно. През филмовите цитати и плакати наднича носталгия, а на екрана виждаме и кадър от „Любовта е лудост“ на Васил Гендов (1917). Трагикомично и брутално road movie, което можеше да бъде по-въздействащо, ако бе по-събрано. Във филма има чуден любовен епизод с Борис Луканов и Меглена Караламбова, която също бе на фестивала и заради „Обичам те, Бойдин“ – дебютът на Борислав Михайловски с неистовия Деян Донков в главната роля.
Аржентинският „Хулия и лисицата“ на Инес Мария Барионуево бе най-меланхоличният филм в конкурса. Бившата актриса Хулия (Виктория Кастело Арзубиалде), прекрасна млада жена, се мести заедно с дъщеричката си Ема в селско имение до Кордоба. След смъртта на съпруга си тя е отнесена и впиянчена. В историята са намесени още гей-двойка, кон, лисица. Живописно нищо-не-правене, което се гледа като в транс. Присъщо е за аржентинското кино.
Миналата година по време на „Любовта е лудост“ гледахме класната драма на Кирил Плетньов „Давай!“. Сега в конкурса бе новият му филм „Без мен“ – хипстърско романтично-мистично road movie в два времеви пласта, където необузданата блондинка Ксения (Любов Аксьонова) и свитата тъмнокоса пианистка Кира (Полина Максимова) пътуват с кола и мотор към Черно море и една към друга подир sms-ите на починалия си любим Дима (Ринал Мухаметов). Актрисите са прекрасни, представянето на любовта – заразително, ландшафтът – изкусителен, саундтракът – страхотен. В ролята на приятеля на Ксения е самият режисьор. Той не беше на фестивала, тъй като снима (изпрати видеообръщение), но пристигна един от продуцентите на филма (от компанията Марс Медия) – 33-годишният Николай Ларионов със завиден бекграунд: завършил е инженерство и Висшите режисьорски курсове, изследовател е на киноразпространението, зад гърба му са четири игрални филма.
Нежен е скромният канадски „Ейприл през есента“. Младата пътешественичка Ейприл (Катлийн Спонхеймър) се завръща в Торонто при болнавата си майка (Сандра Паскуци) и сестра си Сара (Елизабет Стюърт-Морис), която е пианистка и обожава Ерик Сати. Покойният им баща е бил местна литературна знаменитост. Както копае градината, Ейприл се натъква на желязно ковчеже, пълно с любовни писма и странни рисунки. Решава, че са до майка й и започва разследване с помощта на галерист (Джими Лимб). Междувременно Сара се сприятелява с бездомника Ерик (Майк Сниезек). По време на суматохата около рождения ден на майката в къщата кацва аржентинецът Оскар (Оскар Морено), който иска ръката на Ейприл. Вечерта се събират всички герои и става забавно. В душевната атмосфера, пълна с неудовлетворение и надежди, се прокрадват чеховски нотки. Филмът е дебют на Уорън Сулатицки, режисирал досега телевизионни сериали. Във Варна беше симпатичната Елизабет Стюърт-Морис.
Испанският филм „Без край“ на Сезар Естебан и Хосе Естебан Аленда енигматично разказва за Хавиер (Хавиер Рей) и Мария (Мария Леон). Конструиран във флашбек, той показва безлюбовното днес и страстнолюбовното вчера – през пътувания, спирки, море, прегръдки… Въпреки че не е дълъг, филмът въздейства като заглавието си.
Португалският „Педро и Инеш“ е вдъхновен от истинската история на крал Дон Педро, изровил любимата си, за да я короняса за кралица. Решен е в три времеви пласта с драстични проблеми: в Средновековието, когато историята се е случила, в настоящето, където Педро и Инеш са архитекти, и в бъдещето, когато хората отново заживяват в комуни на село. Класически любовен филм, структуриран сложно и неорганично.
За втора поредна година гледахме слаб унгарски филм. Но, ако „Пътуващите артисти“ на Шандор Пал спечели през 2018 „Златна Афродита“, сега този конфуз ни бе спестен. „Долината на цветята“ на Ласло Цуджа разказва за двама млади: щурата Бианка (Бианка Берени) и умствено изостаналия Лаци (Ласло Рети), който не може да взема решения. Тя открадва бебе. Така се срещат. Той работи и се грижи за Бианка и бебето. В един момент обаче тя побягва към поредната си лудост. Той все пак съумява да вземе решение. Повърхностен филм.
Досаден бе и полският „Изкуството на любовта. Историята на Михалина Вислоцка“. Посветен е на Михалина Вислоцка (Магдалена Бочарска) – най-известната сексоложка в комунистическа Полша. Тя написва своята книга „Изкуството на любовта“ (за женското удоволствие от секса) още през 60-те, ала никой не се наема да я издаде в обществото на еротичните табута. В същото време теоретичката не знае какво е оргазъм – сексът със съпруга й е болезнен и заживяват в тройка с нейната приятелка Ванда. Раждат деца. В един момент съпругът и Ванда си тръгват. И д-р Михалина Вислоцка се оказва в летен лагер на село, където се запознава с местен здравеняк и постепенно открива и за себе си изкуството на любовта. А когато през 70-те книгата й излиза, тиражът й е 7 милиона. Въпреки че атмосферата на страх и реалиите на времето са пресъздадени точно, въпреки интензивното изпълнение на Магдалена Бочарска и остроумните откоси, филмът е разтеглен и хаотичното препускане из годините дразни.
Затова пък ме трогна китайският филм „Бедна страна“ на Женю Сун („Блясък от световните фестивали“). Жена живее с малкото си момиченце в планинско село. Има по-голяма дъщеря, която учи надалеч. И съпругът й работи другаде. Оказва се бременна с трето дете, което е табу в Китай (има закон за забрана на второ дете). Комисията по семейно планиране я посещава и изисква непосилна глоба. Бъдещото дете се оказва момче. Но, както помага на зълва си, жената е похитена от социалните и й правят касапски аборт. Следва мъчително възстановяване под грижите на съпруга. Семпъл, но вълнуващ филм за социалните злини, любовта, издръжливостта. От началото на 2016 законът за едно дете в семейството е отменен. Но травмите са живи.
Някои от филмите си заминаха, но други ще бъдат разпространявани. „Любовта е лудост“ е непренебрежим сегмент от културните събития в края на лятото.
Наградите:
Жури в състав: Виктор Чучков (България, председател), Александър Пъркинс (Великобритания), Чийдем Сезгин (Турция), Илеана Пернес Даналаче (Румъния), Ирина Линд (Казахстан) реши:
Голямата награда „Златна Афродита“ – „Цигуларката“ на Пааво Вестерберг (Финландия);
Специалната награда на журито – „Най-красивата двойка“ на Свен Тадикен (Германия);
Награда за мъжка роля – Максимилиан Брукнер за „Най-красивата двойка“;
Награда за женска роля – Мария Леон за „Без край“ на Сезар Естебан Аленда и Хосе Естебан Аленда (Испания);
Почетен диплом на Борис Луканов за ролята му в „Пътуващо кино“ на Илия Костов (България).
Награда на младежкото жури – „Обичам те, Бойдин“ на Борислав Михайловски (България).
Награда на гилдия „Критика“ към СБФД – „Цигуларката“.
Награда на Съюза на българските филмови дейци – „Без мен“ на Кирил Плетньов (Русия).
Наградата на Община Варна – „Пътуващо кино“.
Награда „Горчива чаша“ на Факултета по журналистика и масови комуникации към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ – за документалния филм „Формулата на Тео“ на Николай Василев.
Награда за цялостно творчество – Михаил Мутафов
