Най-общо казано, аз съм либертарианец. Вярвам в свободния пазар и поставям на първо място личната свобода. Скептичен съм към централизираното планиране и авторитет и вярвам, че хората трябва да имат свободата да следват личната си концепция за добър живот, стига да не вредят на другите. На късна възраст и аз станах борец за правото на израстване извън училище с идеята на децата да се даде свобода да учат, каквото искат, както искат, без да бъдат принуждавани да посещават традиционните училища.
Човек може да си помисли, че тези две неща – либертарианството и формата на образование извън училище – са свързани или имат нещо общо помежду си поради значението, което отдават на свободата. Всъщност, аз ги възприемам като две съвсем отделни идеи. Възприех двете концепции в много различни моменти от своя живот, по много различни причини. И ако променя изцяло мнението си спрямо едната идея, то отношението ми към другата ще остане такова, каквото е било до момента, – съвсем същото.
Твърдейки това, аз съм почти изцяло съгласен с гледната точка, изразена в есето на Кери Макдоналд, в което се изброяват предимствата на израстването извън училище. Но проблемът, по който Кери и аз заемаме различни позиции, се отнася до възпитанието като някакво логично продължение на политическата либертарианска позиция. Позволете ми да направя две неща по повод текста на Кери – първо, ще добавя още няколко неща към вече доста впечатляващия списък от преимущества на израстването извън училищната система. Второ, ще се опитам да изясня защо най-сериозната причина да подкрепяме този тип обучение, е, че тази форма подготвя най-добре децата ни за по-зряла възраст, а най-търпящата възражения – че подобен тип образование съответства на либертарианската позиция.
За целта може би е полезно да започна с това, че като член на академичен съвет в учебно заведение, обучаващо бъдещи преподаватели, се убедих, че трябва да прегърна философията на израстване извън училище. Всичко започна преди няколко години, когато се подготвях за лекция на тема мотивация при обучението – теория и практика. Докато четях литература по тези теми, попаднах на някои любопитни неща. Според редица проучвания студентите, които имат по-голям избор какво или как да учат, са по-мотивирани и се подготвят по-добре от своите по-малко свободни връстници. Също така попаднах на изследвания, според които при мотивацията водещ е интересът, а не толкова възнагражденията (високите оценки) и избягването на наказания. В крайна сметка съществуват и изследвания, според които учениците възприемат конвенционалната форма на обучение като игра, при която целта е да учиш, колкото се може по-малко, но за сметка на това да се харесаш, колкото се може повече на училищната власт, така че лесно да получаваш оценки и дипломи.
Не е за вярване! – помислих си аз. Тези проучвания изобщо не се вписват в онези неща, които ние си мислим, че правим в традиционните училища! Тези конвенционални форми на обучение се управляват от структури, които отказват автономия на учениците; принуждават ги да учат по строги учебни програми, поставяйки акцент върху получаването на оценки. Реших да проверя дали има някакво изследване, което показва какво се случва с учащите извън рамките на традиционното училище.
В интерес на истината нямаше много подобни изследвания. Изследователите в сферата на образованието са склонни да се фокусират върху ученето, което протича в училище. Но съществуващите проучвания бяха наистина интригуващи. Първо, учащите извън традиционното училище наистина учат. Без да бъдат принуждавани, те научават много неща, които аз лично очаквах, че могат да се научат единствено в училище – да четат, пишат и смятат. Запознах се с голям брой налични свидетелства на непълнолетни деца и техните родители, които описват преживяванията си по време на обучението. От прочетеното осъзнах две неща: 1. ако се вярва на изследванията за това колко е важно ученикът да се чувства автономен, заинтригуван и мотивиран, то образованието извън училище е най-подходящата форма на обучение; 2. в крайна сметка, оказва се, графиците, учебните програми и оценките не са толкова необходими.
Все пак искам да насоча вниманието на читателя към факта, че никой от горните аргументи в полза на образованието извън училище не е свързан с политически пристрастия – не зависи от това дали съм либертарианец, привърженик на свободния пазар, либерал, социалист или изповядвам други политически ценности.
Като либертарианец обаче ми е ясно защо тъкмо либертарианците имат афинитет към подобен тип образование. Те са по-склонни да оценят красивите неща, които хората, включително децата, могат да направят със свободата си. Отношението ни към политиката се основава до голяма степен на скептичното отношение към централизираното планиране (а какво е училището, ако не централизирано планирана учебна среда?). Същевременно горещо оценяваме образованието извън училище като мощен импулс за създаване на спонтанна подреденост. А тъй като държавните училища са в най-чистата си форма властови институции, то е напълно естествено либертарианците да се радват на онези методи на обучение, които подриват тези институции.
Това, което ме тревожи обаче, е началото на есето на Кери, в което тя говори за „ключовото напрежение” и за очакванията ни младите хора, като пораснат, да се превърнат в щастливи и процъфтяващи членове на свободното ни общество – нещо, което, според авторката, не може да стане, ако те „прекарват толкова голяма част от детството си в изпълнение на наложени им ученически задължения”. Давам си сметка колко силна е тази идея, но строго погледнато, не смятам, че едното нещо следва от другото. Подозирам, че голяма част от хората, оказали се способни да се развиват в днешното свободно общество, включително много либертарианци, са се изградили в училищна система със строги изисквания и принуди. И обратното, не виждам причина, ако сте се обучавали в система извън традиционното училище, да бъдете по-склонен в сравнение с връстниците си да възприемете свободния начин на живот. Тук става дума за сгрешени категории – не може да предполагате, че, за да се подготвите да живеете в свободно общество, е необходимо да преминете през образование, зачитащо свободата.
Вие просто използвате понятието „свобода” по два различни начина, без да си давате сметка за това. Това е, като да кажете, че единственият начин да подготвим децата си за живот в условията на демокрация, е да се уверим, че те са отгледани в демократична държава. Проблемът е, че категорията „образователен подход” е много различна от категорията „политически или социален ред”. Свободата в процеса на учене няма връзка със свободата, която имаме предвид, когато говорим за свободния пазар.
Друг проблем, който имам с идеята за обвързване на либертарианството с образованието извън училище, е исторически – либертарианците никога не са откривали пряка връзка между това да подкрепят свободното общество и да дават по-големи свободи на децата.
Либертарианците са склонни да се борят за по-големи свободи, но за онези, които ще имат способността да я упражняват отговорно. Ето защо повечето либертарианци не се стремят да увеличават свободите на децата.
И Вилхелм фон Хумболт, например, въпреки ярката си защита в полза на личната свобода, изключва от призива си „непълнолетните, лунатиците и идиотите”, тъй като те нямат способността разумно да използват свободата. Джон Стюарт Мил също отбелязва, че когато даваме свобода, ние изключваме „децата и младите хора под възрастта, определена от законодателя като пълнолетие”. Според него онези, които все още са в положение да изискват другите да се грижат за тях, трябва да бъдат защитавани както от собствените им действия, така и от външни негативни въздействия. Ето защо, когато Мил говори за свободата в образованието, той няма предвид свободата на детето, а свободата на родителите – и те, по силата на закона или традицията, са тези, които избират образование за детето си. Същото важи и за Милтън Фридман, който, когато защитава свободата в образованието, предполага, че семейството, а не детето прави избора. Разбира се, може да се разсъждава по линията, че по-възрастните ще предадат свободния избор на детето, но дори в рамките на либертарианската традиция подобно разширяване на свободата не е нито очевидно, нито необходимо.
Що се отнася до имената, които Кери цитира в есето си, само Джон Лок, за когото, честно казано, се съмнявам, че защитава свободите на децата, е несъмнено типът либертарианец, който имам предвид, когато използвам това определение. Иван Илич по-скоро определя себе си като анархист или либертарианската форма на социалист. (Той вярва, че училищата са до голяма степен инструменти, използвани от властта, за създаване на потребители, които биха подкрепили несправедливата капиталистическа система.) Алекзандър Нийл, създателят на „Съмърхил”, не е обявявал гласно своите политически възгледи, ето защото различните автори го определят различно – веднъж като либерал, друг път като анархо-социалист. Джон Холт, който, за разлика от изброените по-горе либертарианци, много искаше да даде повече свободи на децата, смяташе себе си за „малък либертарианец“, човек срещу принудите, но без ясна визия за каквато и да е политическа програма, свързана с тяхното премахване.
Навлизам във всички тези подробности, за да защитя тезата, че между либертарианските политически ценности и образованието извън училище няма пряка и задължителна връзка. Давам си сметка защо Кери и някои други автори искат да обвържат тези две неща, но между тях не трябва да се прави връзка. Убедените, вярващите в ползите на образованието извън училище, могат да са, но могат и да не са либертарианци. По същия начин и един либертарианец не трябва да се чувства длъжен да подкрепя неконвенционалния тип образование. Онова, което е важно да се знае, е, че обучението, при което се дават по-големи свободи, е също толкова успешно, ако не и по-добро, от това, което се извършва в традиционните образователни структури с оказване на принуда. Когато позволявате на децата си да учат каквото, когато и както си искат, те ще получат забележителни знания – такива, които ще ги подготвят да бъдат щастливи и способни възрастни. Да знаем това е достатъчно.
Кевин Къри-Найт
www.cato-unbound.org, 10.07. 2019
Превод от английски Григор Григоров
