За всеки, имал допир със старогръцката литература, стиховете или по-скоро фрагментите на Сафо сякаш най-напред се запомнят със свежестта си. Свежест, която стои далеч от класическата философска и ораторска проза, някак по-жива и гъвкава от епическите поеми на Омир, по-лека и плавна от историографията въпреки накъсаностите, причинени от времето. Или именно поради тях.
Определено част от тази свежест бива привнасяна от езика, на който Сафо пише. Оригиналните фрагменти говорят на особен диалект, който стои като доста чудноват в сравнение с атическия, познат от произведенията на най-известни философи, по-странен е дори и от архаично звучащия Омиров език, на който говори епосът и който е един от маркерите за поетичност изобщо в Древна Гърция.
Лесбоският диалект, на който твори Сафо, а и Алкей, можем, ако ползваме съвременен жаргон, да го мислим като една от “запазените марки” на поетесата. Другата е особената ритмична структура, която тя ползва и която е наречена в нейна чест “сафическа строфа”.
Така за всеки превод на Сафо се очертават тези предизвикателства, освен всички други, характерни за работата с антични текстове – как да предаде поетичността на текстовете като език, като ритъм, като усещане? За поетичния потенциал, стилистиката, метафориката трудността е ясна.
В българската традиция за рецепция на антична поезия след втората половина на ХХ век се установява практиката поетичните размери в старата гръцка, а и в римска поезия да се предават на български колкото се може по-точно. Така най-много читателят се доближава до усещането за ритъм, който в Античността се изгражда въз основата на редуването на дълги и кратки гласни. Тъй като българският език не разполага с такава опозиция в инвентара на фонетичната си система, метричните размери се преобразуват в редувания на ударени срички, доколкото е възможно, на мястото, където в античността е стояла дълга гласна. Българският читател познава Омир, Вергилий, Овидий именно говорещи по този начин (за добро или лошо).
При по-сложните размери обаче, като тези на Сафо и особено при Пиндар, този подход е по-проблематичен.
Преводът на Яна Букова следва само отчасти тази традиция в предаването на метрическите антични текстове. Стихът често прелива в свободен, размерите се следват понякога, но не сляпо и математически точно. Сафо рядко е звучала така живо на български. С този превод читателят прескача времевата бездна и, доколкото фрагментарно запазената поезия е стигнала до наши дни, може да преживее по нов начин думите на лесбоската поетеса.
Фрагментарното запазване на произведенията, откъслечните думи или фрази, стигнали до нас, понеже някой друг ги е споменал в произведението си, създава една несигурна основа, върху която е опасно да стъпи което и да е говорене за поезията на Сафо, за стила й, за поетизма й изобщо. Тъй като несигурното и неясното при нея превишава сигурното фактологично знание, образът й заедно с корпуса запазени творби се превръщат в удобно поле за проектиране на всякакви тълкувания и прочити. Разпокъсаността й, нетипичните метафори, съвсем своеобразния подход при предаването на емоциите я превръщат в много близка до нас, чак модерно звучаща. Донякъде това усещане може да се обясни с разчупването на стиха през миналия век, с фрагментаризацията му и оттам, с нашата вече изградена способност да възприемаме текст по този начин, без да търсим в него завършеност(и).
Тук се приближаваме до следващата важна черта в превода на Яна Букова – Сафо не сладнее, без да е фригидно студена. Начинът, по който преводачката борави с българския, е добре познат от стихосбирките, от сборника с разкази, от романа. В преводите на Яна Букова това майсторство на езиково светостроене се осъществява в друга ипостаза – тази на посредника, който не просто пренася думи през времевите и културни бездни, ами ги възкресява дори до степен на неразличимост от настоящето. Белите полета (така любими на българската поетеса и преводач като скрит топос, но и като техника на поетизиране) в корпуса на Сафо са динамизирани с лекота, зарядът на текста е запазен в концентрацията на поетичен минимализъм и езиков финес – характеристики, които правят този превод събитие, независимо дали се появява за първи, втори или, дай Боже, пореден път на книжния пазар.
Не на последно място, говорейки за изданието, трябва да се споменат още няколко негови характеристики. Най-напред прекрасният предговор, не, по-точно встъпителна студия. В него читателят е въведен в сложните отношения на съвременността, класическите изследвания и откъслечните податки за Сафо, достигнали до нас. След това, деликатните бележки в края на изданието – ненатрапчиво решение, което позволява фрагментите да се четат самостоятелно, но, от друга страна, провокира търсене. Само който се заинтересува, ще отвори края на книгата, за да види допълнителната информация.
Оформлението следва оригиналния дизайн на Яна Левиева, която продължава да живее в изданието чрез работата на Неда Ангелова. Впрочем, книгата е посветена на бележитата илюстраторка и на първия издател на превода – Малина Томова.
Бел.ред. Думи от представянето на книгата „100+1 фрагмента“ на Сафо в превод от старогръцки на Яна Букова, публикувана от Издателство за поезия „ДА“ (27 септември т.г., „Перото“, София).
