Чавдар Ценов. „Накъде тече реката”. Пловдив: Жанет 45, 2018
Вторият роман на Чавдар Ценов изниква от интересен замисъл, богат с възможности за интерпретация по различни начини, с различни подходи. Според това, което казва самият автор, той е писан дълго и трудно, на тласъци. И двете особености имат своите силни и слаби страни, своите последици, както ще видим. Замисълът най-напред е добро попадение, защото открива път към разработването на една малко проучена, но психологически продуктивна тема: метаморфозите на българската мъжественост в прехода от социалистическо през постсоциалистическо към модерно „глобално“ съзнание. Наистина, в сюжета се преплитат и героини, само че техните образи – волно или неволно – са толкова схематични и взаимно подобни, че в интерес на текста е да ги мислим като неизбежен, но второстепенен атрибут на романовата интрига. В центъра са трима герои, трима интелектуалци, трима екзистенциално неудовлетворени мъже. На пръв поглед са много различни по биография и социален статут. Михаил (иначе Мишката) Илиев е някога-блестящ-географ, понастоящем – неудачник и уволнен учител, който никога на е посмял да напусне пределите на България. Коста Ставрев – историк на работа в БАН, отдавна забравил историята освен своята собствена, която системно и упорито дави в алкохол. Проф. Липов – известен и уважаван експерт, който не е написал нито една книга, но затова пък развива страстта да притежава всички книги на тоя свят. Общото между тези герои, между тези мъже-интелектуалци с големи амбиции и неслучени постижения, са безволието, нерешителността, бездействието, склонността да живеят в мечтите вместо в реалния свят. „Пафкане и пийване, хей така си мина животът“, казва първият. Другият пък „предпочитал не да предвкусва, а да следвкусва [живота] – т.е. да се рови из спомените“. Пасивната, колеблива, инфантилно фиксирана, социално неефективна мъжественост, това е темата на романа. Тя е родена и отгледана в инкубатора на социалистическата ферма-държава за хора-бройлери. (Анемичната едноплановост на женските образи може да бъде прочетена и като намек за липсата на душевни проблеми: жените в романа сякаш не познават противоречията, които изграждат света на мъжете герои. Обратно на тях, те са самостоятелни, решителни и целенасочени хора на новия свят.) Тъкмо психологическият план на повествованието е провокирал написването на една интересна статия от професионалист психиатър и психолог: Накъде тече реката“ – за джендър ролите и джендър стереотипите на социализма и последиците от тях за постсоциалистическите мъже и жени от Евелина Ламбрева-Йекер, публикувана в Литернет. Дългичкото заглавие всъщност побира тематичния фокус на тази статия: сблъсъкът между традиционните представи за женственост и мъжественост в индустриализираните буржоазно-капиталистически общества с образователно-възпитателните матрици на живота в социалистическата държава. Ламбрева-Йекер добре описва безотрадните резултати на този преход, а героите на Чавдар Ценов й дават убедителна илюстрация за валидността на нейния психоаналитично подхранен прочит. За да обобщя замисъла, настроението и психологическата оркестрация на романа, ще го нарека елегия за похабените човешки животи, разказ за реките, които текат наникъде. (Трябва да се отбележат и усилията на автора да вплете в повествованието поредица от символи на „изгубения живот“.) Тук обаче идват проблемите със структурата на романа. Можем да му простим това, че действието се развива мудно и монотонно, Ламбрева-Йекер дори твърди, че то успоредява начина, по който протича психологическото битие на героите и (този път) щастливо съвпада с нагласата за писане/мислене на самия автор. Не можем обаче да разберем иначе освен като несполука немотивираното, невъзможно и нелогично от гледна точка на всичко написано по-рано „отцепване“ на последните петдесетина страници. В тях изведнъж се случват събития и процеси, които противоречат на интересния замисъл, разпиляват психологическото внушение, така грижливо трупано до този момент, и подронват смисъла на символиката и на философските размисли, нахвърлени тук и там. Все пак надделява споменът за добрия замисъл и оригиналната тема, заедно с надеждата, че в своя трети роман Чавдар Ценов ще пише толкова дълго, колкото му е необходимо за цялостен и убедителен резултат.
