Разговор със Светлана Проскурина
По екраните излиза „Възкресение” на Светлана Проскурина – филм за всекидневните неволи на руски чиновник с косвени препратки към романа на Толстой „Възкресение”. Провинциалният началник в кметството Дмитрий Терехов (Алексей Вертков) получава послание „Скоро ще умреш”. Злата съдба се намесва в графика на почивния му ден. Любовницата (Александра Ребьонок) се опитва да се самоубие. Майката (Вера Алентова) е болна и настоява да й се купи парцел в гробището. Местните жители излизат с пикети против изкопаването на дърветата в парка, във всяка дискусия апелирайки, че „хората няма какво да ядат, а вие мислите за велоалеи”. Героят се откупува от проблемите чрез бели пликове с пари, които всеки прибира, без да брои. Филмът дава разгърната панорама на руския живот, опирайки се на узнаваеми типажи – от шофьора-националист и активистите на групите за издирване до инферналните безпризорни. Сблъсквайки се с тези групи, Терехов не изпитва нищо, освен безразличие.
–Какво общо има Толстой с този сюжет?
–В началото с продуцента Сабина Еремеева решихме да правим „Възкресение” по Толстой. Но нашият сюжет се разгърна така, че се отказахме. Поканихме Екатерина Тиндратова. Толстой остана като „въздушна възглавница”. Останаха зададените от него въпроси, на които руският човек никога не се насища и заради които се връщаме към него. Разсъждавахме за Нехлюдов, анализирахме конфликта му, неговото себеусещане в пространството, излишността му сред хората.
–Протагонистът на „Възкресение” се намира в такова крайно състояние. Герой-резоньор ли е? И вие ли днес се чувствате така?
–В емоционален смисъл съм аз, разбира се. Не в биографичен, не в сюжетен. Разговорът не е за професията, не е за чиновниците. Видях анонси, където бе написано, че този филм разобличава корупцията. Това е смешно. Никого не разобличавам, просто назовавам проблема. Не познавам дълбоко живота на чиновниците. Сблъсквала съм се с тях по някакви битови, нищожни работи. Видимо те работят. Но най-голямата беда, според мен, не е краденето или корупцията. Интонацията не се е променила. Няма нов тип поведение. Това е много явно в провинцията (доста живея на село). Влизаш в кабинета на най-незначителния чиновник. Той все едно е цар, а аз – никой. Абсолютно му е безинтересно да ми помогне, чуе, разбере. Интересно му е да отстоява своето пространство и как по-бързо да ме изтика от кабинета, дори когато ме познават и знаят, че няма да разреша да разговарят с мен високомерно. Тази интонационна природа си остава и тогава си мисля: какво става, когато идва 80-годишна селска старица? Тя няма да стигне до кабинета. Властта не придоби милосърдие, не придоби чувство за служене.
–Ако говорим за „възглавницата”, останала от Толстой, от неговите идеи… Това, с което се сблъсква Нехлюдов, го променя. А вашият главен герой, сблъсквайки се с действителността, се движи и не се променя.
–Да, той почти не действа. Енергията на властта и парите не е сред неговите страсти. Бидейки такъв пасивен, за мен той е истински руски герой. Работата не е в неговата професия.Той не представлява никого. Нито властта, нито обществото, нито интелигенцията. Той представлява само себе си и отговаря само за себе си. Втората беда на нашето време е тоталната имитация. Каквато и тема да се подхване, ще стигнем до сурогата. Терехов е добър с това, че не имитира нищо. Той е смел и не се бои да си задава всякакви въпроси. Филмът започва. Любовна среща с жена в червена блуза. Тя иска да си тръгне. Той седи инертен. Тази жена му е изпила енергията, но всъщност се е заразила от неговото състояние – и започва верижна реакция, това състояние е издържано в целия ритъм на филма. То е валидно за всички персонажи. Както казва Бродски, „различаваме се един от друг само по степента на отчаянието от себе си”. Тази фраза характеризира всеки герой след среща с Терехов. Той не прави нищо, но движи сюжета. Това е истински герой, който се нуждае да умре, за да възкръсне. Беше ми важна тази верижна реакция, която ни обединява, изработва един дъх. Ако говорим за Толстой, той е писал, че мнозина са смятали баща му за безволев човек, но той, отстранявайки се от проблемите, е запазвал свободата си. Терехов изисква ясност и често предпочита да даде на човек плик с пари, вместо да го удари в лицето. Това не е безволие, а осъзнато поведение.
–Концепцията на Толстой за несъпротивлението също е застъпена във вашия филм. В това число, например, през пликовете – като опит да се откупиш от това зло.
–Абсолютно. Когато се потопиш в художественото пространство, отговорите изглеждат лесни. Веднага, след като попаднеш в пространството на злото, моментално те преценяват. Задават въпроси, след които ти се иска час по-скоро да се свърши с този процес. Това не е безволие. Терехов се оказва в зона, където може само да се раздават пари. Само и само да го оставят на мира. Да си събере мислите. Всички сме смъртни. Това за Терехов е толкова безусловно и толкова го занимава, че нито срещата с жената, нито несгодите на болната майка, нито проблемите в работата му дават да си поеме дъх. Това е все едно езикът отново и отново да се докосва до болния зъб.
–Героят изглежда човек от миналото. В сцената на гробището той гледа портрета на роднина на паметник и вижда самия себе си.
–Да, така е.
–Разкажете по-подробно за работата върху неговия образ.
–С Алексей Вертков посветихме доста време на подготовката на филма. Много мислихме за емоционалната тоналност. Например, мен ме възхити изложбата на Анселм Кифер в Ермитажа. По мотиви на Хлебников, той е направил чудесни инсталации. Уморени фактури, уморен град, уморен човек. Руските мъже трябва да бъдат уморени. От очакване на войни, от мисли как да оцелеят, как да изхранят семейството. При Кифер открихме много точни колористични фактури. Много ни е близък неговият композиционен ритъм. Беше ни необходимо да подсилим усещането, когато си позволяваш да стигнеш дъното, за да се оттласнеш от него. А в Пушкинския музей имаше изумителна изложба на Хаим Сутин. С Льоша ходехме да я гледаме и тя ни помагаше. Трудно е да се каже с какво. Но ракурсът към бялата светлина на Сутин ни беше близък. Разбира се, четяхме, подробно говорехме за Толстой.
–Важно ли е за вас зрителят да чувства същия дискомфорт, който изпитват героите ви?
–Не рационално. Само в случай, когато това помага на зрителя да разгадае характера на екрана. Никога не създавам допълнителни неловкости на актьорите. Винаги ми е странно, когато някой режисира чрез микрофон. При нас на терен контактът е непрекъснат. При мен актьорите са винаги готови да импровизират, да получат нова задача в кадъра. Това ги мобилизира.
–Във филма отчаянието удря главния герой, майка му, гледачката й – дори физиологично. Смятате ли, че отчаянието е болест?
–Човек е длъжен да страда. Само страданието прави човека човек. Само страданието формира нашето лице и дава възможност да отговаряме за него. По никакъв друг начин няма да можем да покажем своята жива душа. Дали отчаянието е болест? Не, понякога е и здраве. Може да бъде заразително. Но, ако го изпитваш, значи си жив.
Антон Фомочкин
Colta.ru, 19 септември 2019 г.
