Амбицията е голяма: да се разкаже световната история на неравенствата в обем от над 1200 страници, като същевременно се „разглобят“ големите разкази от всички епохи, които ги оправдават. В новата си книга „Капитал и идеология“, издадена от Seuil на 12 септември (с цена 25 евро), икономистът Тома Пикети продължава разсъжденията си за взаимодействието между социална справедливост, данъчно облагане и идеология. Той ги разширява, включвайки Индия и бившите колонии. Стремежът му е да покаже, че в Съединените щати и в Европа политическите режими могат да бъдат реформирани така, че да няма толкова неравенства.
– Предишната ви книга „Капиталът. XXI век“ (Seuil, 2013) е преведена на 40 езика и продадена в 2.5 милиона копия. Защо издавате нова книга?
– След като излезе предишната ми книга, пътувах много в Азия, Южна Америка и Африка. Срещнах се с много читатели, студенти, изследователи, журналисти, които ми помогнаха да получа нови данни, като оказваха натиск върху административните власти. Това важи особено за Индия и Бразилия.
Благодарение на тези пътувания научих много за други части на света, които не присъстват в „Капиталът. XXI век“, тъй като тази книга бе фокусирана предимно върху Запада. Исках да преодолея тези недостатъци, като разработя по-глобален проблем и в основата на разсъжденията си поставя въпроса за идеологиите.
– В новата си книга показвате, че винаги има и други варианти на политики и на данъчни облагания, различни от тези, избрани от правителствата, които по-ефективно могат да намаляват неравенствата. Много често обаче има консенсус по въпроса, че тези опции са невъзможни. Защо?
– Историята опровергава цялото това говорене, че неравенствата са естествени, ненарушими, неизбежни, защото са свързани с икономиката или технологиите. Неравенствата са политически и идеологически: винаги съществуват алтернативни начини за организиране на обществото, собствеността, образованието, данъците – варианти, които вече са изпробвани в миналото в различни държави. Трудността е в това, че говоренето, обосноваващо неравенствата, винаги разчита, че звучи правдоподобно и че защитава определен идеал.
– Като необходимостта от стабилност?
– Точно така. Трифункционалното общество на Стария ред, например, се опира на идеала за равновесие, където интелектуалният дневен ред на духовенството се уравновесява от дневния ред на силата, упражнявана от военното благородничество. Факт е, че третата група – на третото съсловие – е доминирана от първите две, но взети заедно, трите групи са стабилни и в равновесие.
Френската революция въвежда равни права за всички: на теория всеки може да има достъп до собственост. С течение на времето този идеал се превръща в сакрализация на собствеността, също толкова силна, колкото и сакрализацията в църквата по време на Стария ред. Но сакрализация, способна да ожесточи още повече отношенията в обществото.
– Какъв вид насилие произведе този култ към собствеността?
– Един от най-крайните примери е робството и колониализмът. Когато робството е премахнато, съответните западни държави решават да въведат обезщетение за собствениците на роби, а не толкова за самите роби. По онова време тази тема се обсъжда много внимателно: ако някой откаже да обезщети собствениците, тогава как да се процедира с онези хора, които преди няколко години са продали робите си и сега притежават недвижими имоти, промишлени или финансови активи? Къде да се спре? Тогава имаше една „кутия на Пандора“, която правителствата избраха да не отварят.
– Тази „сакрализация“, за която говорите, принадлежи ли на миналото?
– Не. Тя все още е жива в нашите общества, наследници на идеологията от XIX век, проповядваща увеличаване на собствеността. По същия начин, по който си съществува и „кутията на Пандора“, на която попадаме, когато говорим за данъчно облагане на богатствата на милиардерите, дебати, при които бързо се парализираме от страх да не знаем къде да спрем и заради предполагаемата невъзможност да определим „привилегированите“ нива на данъчно облагане.
През ХХ век обаче тази сакрализация на собствеността е поставена под въпрос след дълги интелектуални и политически борби: пример за това са земеделските реформи в Ирландия и Индия, силно прогресивните данъци в англосаксонските държави и някои форми на съвместно управление в немскоезичните и скандинавски държави.
– Вие настоявате, че неравенствата не са естествени. Някои култури, като тези в скандинавските страни, изглежда тръгват малко по-отдалеч…
– Случаят с Швеция е удивителен, защото ясно показва, че няма култура, която по своята същност да е егалитарна или обратното – пълна с неравенства. Тази страна от времето на викингите е давана като пример за модел на егалитарно общество, докато Индия винаги е била страна на неравенствата – страна с кастова система. Но в случая с Швеция това не е вярно – до 1911 г. Швеция е една от европейските държави с най-много неравенства. Там само най-богатите са имали право на глас, пропорционален на богатството им. По този начин на парламентарни избори един човек е можел да „акумулира“ до 100 гласа. За общинските избори няма таван, така че в десетки шведски общини вотът на един човек е равен на 50% от гласовете! Дори предприятията са можели да гласуват в зависимост от капитала си и плащаните данъци.
Необходима е изключително силна всенародна и идеологическа мобилизация, за да се въведе социалдемокрацията, след което режимът да се трансформира и да се наложи равенството. Но това е все още крехка идеологическа и институционална конструкция.
– Защо прогресивният данък е въведен толкова късно във Франция, въпреки идеалите за равенство, съществуващи от времето на Революцията?
– Вярно е, че още по време на Революцията от 1789 г. се обсъждат проекти за прогресивно данъчно облагане. В крайна сметка, те не са приети, но това е било възможно: в историята са възможни множество точки на бифуркация. Понякога е необходимо време, за да се разпространят идеите, при чието експериментиране е постигнат успех.
Във Франция през 1920 г. Националният блок, най-дясната партия в историята на Третата република, гласува за въвеждане на прогресивен данък върху дохода със ставка от 60 процента. През 1914 г. същите тези депутати са отхвърлили данък върху дохода при ставка едва 2 процента.
– В следвоенния период социалдемокрацията успява драстично да намали неравенствата в западните държави. Как се получава това?
– Между 1945 г. и 80-те години на ХХ век социалдемокрацията успява да създаде не само общество с високо ниво на социален прогрес, но и води до безпрецедентен икономически растеж. Това е доказателство, че ярките неравенства, наблюдавани през 1914 г., не са били полезни за растежа, противно на аргументите, повтаряни по онова време, а и повтаряни отново и днес. Един от основните двигатели, на които дължим този сериозен икономически растеж, е широкият достъп до образование.
– Но защо тогава неравенствата отново се увеличават през 80-те години?
– Преходът от една система, в която целта е широк достъп до основно и средно образование, към система с широк достъп до висше образование, нарушава политическото и идеологическото равновесие. Постелекторалните проучвания от последните петдесет години показват, че във Франция, в Съединените щати, в Обединеното кралство и като цяло в западните страни между 1950 г. и 1980 г. социалдемокрацията се радва на най-голяма популярност заради идеите си по отношение на образованието, доходите и богатството. Тогава партийното обособяване по отношение критерий „образование“ тотално се преобръща: работническите партии и социалдемократическите движения се превръщат в политическите сили на хората с дипломи. Но това не е резултат на съзнателна стратегия: онези, които печелят от еманципирането си благодарение на образованието, остават верни на тези партии; а тези, които имат по-малко успехи, остават с впечатление, че са изоставени или дори презрени от социалдемократите. Ето защо мнозина се обръщат към движенията, твърде бързо етикетирани като популистки. Аз предпочитам да ги наричам „социалнативисти“.
– Други фактори не играят ли роля?
– Комунизмът отдавна замрази всякакви разсъждения по въпроса за преразпределението. След неговия крах всяка идея за напускане на капиталистическата система се дискредитира. През 90-те години започна фаза на неолиберализъм, начело на който застанаха и френските социалисти, подкрепящи модела на Европейския съюз, основан на конкуренция и свободно движение на капитали, но без съответните регулации.
Те обаче пропуснаха нещо важно – когато свободното движение на капитали не е придружено от политическа координация и автоматично предаване на данъчни данни, то подкопава прогресивността на данъчното облагане и ефективността на преразпределението: ние не знаем кой какво притежава в страната. Това провокира раздразнение сред част от населението. И тази недоволна част се обърна към партиите, които заявяват, че единственото нещо, което държавите все още могат да контролират, са границите и идентичността им.
– Другата линия на счупване, както вие обяснявате, е Европа.
– Днес има реален разрив между проевропейските висши социални прослойки и средната класа, състояща се от разочаровани хора от европейския проект. Това е сериозна заплаха. Наблюдаваме разриви във всички страни: както по време на референдумите от 1992 г. и 2005 г., така и при гласуването за „Брекзит“ във Великобритания най-бедните 70% гласуват срещу Европа, докато най-богатите 30% гласуват за нея. И този разрив няма да намери решение, докато не се предложи реален дневен ред за промяна. Но това изключва както неясното обещание на Франсоа Оланд за предоговаряне на договорите с ЕС, така и дадената дума на Жан-Люк Меланшон,че Франция ще напусне ЕС – нещо, което може и да предизвика движение по инерция, но без ясни предложения.
– Вие какво предлагате?
– Вероятно единственият начин да отговоря на въпроса ви е следният: на национално ниво следва да се премине към социализъм на участието с установяване на равенство в образованието и в социалната и временна собственост (по-широк достъп до възможностите за съвместно управление, циркулация на собствеността чрез прогресивно данъчно облагане и възможности за отпускане на безвъзмездни субсидии на младежите на 25-годишна възраст). В същото време, на европейско и международно ниво следва да се премине към социален федерализъм, като се постави като условие стремежът към свободна търговия и свободно движение на капитали с цел провеждане на политики на преразпределение и на общи данъци. И всичко това може да започне от една малка група държави.
– Как средната класа може да се съгласи да промени начина си на живот, след като най-богатите продължават да замърсяват?
– За да се възстанови доверието, подкопавано от национализма във всичките му форми в продължение на десет години, е от съществено значение да се постави въпросът за финансовите трансфери между отделните държави. И не трябва да се заблуждаваме: днес истинското предизвикателство не е да се намалят неравенствата между страните от еврозоната – средният доход при тях е много близък – а да се намалят неравенствата в рамките на самите национални държави. За решаването на този проблем би допринесло въвеждането на общ данък върху компаниите или увеличаване на доходите. Тези данъци могат да бъдат гласувани от Европейския парламент, като във вота участват както евродепутати, така и депутати от националните парламенти.
– Г-7 и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) работят за въвеждането на така наречения „световен минимален данък печалба“. Тези действия в правилната посока ли са?
– Когато се правят гръмки декларации, подхождам с особено внимание. Тези действия няма да имат успех, ако не са придружени от конкретни и проверими цели. Не е достатъчно да се декларира, че между страните се извършва обмен на фискални данни. Ако това наистина е така, данъчните администрации следва да могат да публикуват подробни статистически данни както за недвижимите имоти и финансовите активи на територията на Франция и в чужбина, така и за плащаните върху тях данъци. Не трябва да се забравя, че целта на този обмен на данъчна информация не е самоцелното осигуряване на прозрачност, колкото възстановяването на данъчната справедливост. Тук водещо е подозрението, че най-богатите избягват плащането на данъци. И когато някой твърди, че е решил този проблем, той трябва да го докаже.
– Търговска война, „Брекзит“, геополитическо напрежение… Изправени лице в лице срещу хаоса, не рискуваме ли разсъжденията за препроектиране на капитализма да бъдат изместени на заден план?
– В изброените кризи решението е политическо. Каквото и да се случи, независимо от деконструкциите, които вероятно ще разклатят Европейския съюз, доверието и добрите отношения между страните членки трябва да се възстановят. За целта ние трябва да се подготвим – и най-добрият възможен вариант е още днес да започнем дискусии и разсъждения върху алтернативите.
– Как да съгласуваме това с необходимия екологичен преход?
– Дори и без да засягаме екологичната тема, днес ни е необходимо да надскочим сегашните граници, в които функционират капитализмът и системите на собственост. Оказва се обаче, че това е и единственият начин да започнем да икономисваме енергия и да намаляваме въглеродните емисии. Но как средната класа да се съгласи да промени начина си на живот, ако най-богатите продължават да замърсяват? Това е драмата и от началото на мандата на Еманюел Макрон, който унищожи идеята за въвеждане на данък върху въглеродните емисии, използвайки резултата от нея в името на приоритети, които нямат нищо общо с финансирането на екологичния преход. Това беше драматична грешка.
– Правят се и много други предложения от страна на различни партии, от гражданското общество…
– Да, така е. Но това, което ме притеснява, са както тези, които заплашително размахват опасността от климатичните промени само и само за да получат повече гласове, така и онези, които призовават към промяна на модела, но без да предлагат конкретни алтернативи или задълбочен размисъл по повод данъчната справедливост и системите на собственост. Въпреки всичко съм оптимист. Все пак се появяват все повече и повече предложения, като например в Обединеното кралство и в Съединените щати.
Преди всичко, в тези дискусии има право да участва всеки. Твърде често медиите, гражданите, политиците и социалните учени оставят икономическите въпроси в ръцете на така наречените „експерти“. Прекалено дълго време икономическата сфера бе извадена извън демократичното поле, сякаш бе нещо недостъпно. Това е дълбоко погрешно. И пречи да достигнем до решенията, от които всички имаме нужда.
Разговора води Мари Шарел
Монд, 12.09.2019
Преведе от френски Иван Николов
