Станислав Памукчиев. „Завръщане“. Арт център „Плевен“. 2 октомври – 21 октомври 2019 г.
Завръщането в тази изложба на Станислав Памукчиев е завръщане в символичен и буквален смисъл. Част от вечното завръщане е и траекторията на неговите творчески вълнения, която той последователно и неотклонно следва, без да попада под изкушенията на една или друга актуална тенденция. Ако го последваме, и ние ще получим един рядък за днешното време на сетивна преситеност и повърхностни дразнения шанс. Ще можем да се докоснем до произведението в битието му на символна структура, заключваща атавистичното предвербално познание и колективната памет. Ще срещнем не семантични знаци или разказвателен сюжет, а принципи, които налагат разпознаване, свързват ни с паметта на материята и съдържат първичната реакция на човека към суровата вселена. Ще видим в творбите съхранено художественото предание и тяхната първопричина в необходимостта да се изразят екзистенциалните прозрения в създаденото в тях пространствено поле. До пласта на това поле, което се подчинява единствено на иманентните закони на структурата на формата, евентуално достига мисленето в образи, когато успее да се откъсне от наратива на злободневието и морала на деня и потърси стойност, която ги надхвърля.
Със сигурност още веднъж трябва да се подчертае, че една от причините Станислав Памукчиев да е една от централните фигури в българското изкуство днес, е, че тематиката, в която той устойчиво пребивава, характеризира и обединява най-отчетливо тенденциите в българската живопис от втората половина на ХХ в. Въпросът за пластичното преминава като червена нишка през всички аспекти на българската визуална култура, но въпреки това, теоретичното му обосноваване предстои. Реалната и конкретна практика на тази проблематика обаче е творчеството на Станислав Памукчиев, което самият той определя основно чрез идеята за пластичното. В своите теоретичните текстове Памукчиев дори въвежда понятието “български пластицизъм” и проследявайки генезиса и развитието му, се откроява като най-сериозен негов изследовател. Така формулираната от него традиция в българското изкуство се свързва най-напред с историческите моменти на съзвучие на българската култура със световната, а днес предоставя възможност и за самоидентификация.
В тази изложба произведенията на Станислав Памукчиев заставят зрителя да търси собствените си координати в това пространство, а оттам и своята базисна визуална предопределеност. Тя може да е насочена към тактилното, тъмното и близкото и да припомни ритуалното обработване на земните хаотични сили, може да търси далечното, оптичното и светлинното и да се вдъхновява от мимолетната видимост и привидното. Двата противопоставящи се възгледа – външното було на оптичното фантазно, и от другата страна – дълбочинната вътрешна структура на материята, тук претърпяват сливане и предоставят на зрителя свободата на естетическия, морален или всякакъв избор, но най-вече пространство за преживяване и разсъждение.
Бих искала да споделя и нещо лично. Моят избор за изобразителното се основава върху далечно пред-критично, пред-естетическо предчувствие за материалния образен език на формата. Но не само теорията на изкуството се обуславя от дивергенцията между вербалното и визуалното, а и произведението е атакувано от разнообразни методологически позиции – херменевтични, исторически, психологически и т.н. Всеки пореден философско-естетически “завой” като че ли засилва нашето удобство и спокойствие пред реалната перспектива да изгубим досега не само с художествената материя, а и с много от истинските, в онзи малко анахроничен смисъл, неща. Затова аргументираната пластичност, разбирането за внушителната стойност на изображението може да се окаже животоспасителен инструмент за осъзнаване. Произведението и законите на неговия вътрешен строеж е това, към което винаги ще се завръщаме. И изложбата на Станислав Памукчиев може да ни е свидетелство за съхранената колективна необходимост.
