„Усещане за вечност“, 2018, България, 2 серии по 56 минути, сценарист и режисьор Атанас Киряков, продуцент, оператор и монтажист Димитър Митов, музикално оформление Мариана Вълканова.
На 9 октомври Домът на киното бе препълнен заради независимия филм, посветен на Светлин Русев, напуснал ни на 26 май 2018 – малко преди да навърши 85.
Може би най-мащабният български художник със световна известност, той е авторитетна и сложна фигура в нашия художествен и обществен живот – и преди, и по време на Прехода. Светлин Русев бе не просто работохоличен рисувач, но и бунтар, колекционер, учител, академик… И беше изкушен от словото. Освен това, бе щедър човек – през 1984 подари на родния си Плевен 322 картини и скулптури на чужди и български майстори, подредени в бившата баня като Художествена галерия дарение „Колекция Светлин Русев“.
Гледала съм за него акуратния документален филм „Светлин“ на Дамян Петров по сценарий на Петя Тетевенска (2003, БНТ, 52 минути), но той бе някак банален.
И ето, броени месеци след внезапната му кончина, се появи обемният филм на Атанас Киряков „Усещане за вечност“.
Всеизвестно е, че Киряков съумява да създаде интригуващи и вълнуващи филми за художници: „Летящите хора на Жоел“ (2007), „Голямата любов на френския „терорист“ Абел Рамбер“ (2008), посветен на световния художник от български произход Жул Паскин, „Иван Кирков или да се спасиш в спомена“ (2009)…
Но сега ситуацията е друга – той не е стар познайник със Светлин Русев, постепенно се сближават преди десетина години. Всеотдайно го снима, заедно с талантливия и чувствителен оператор Димитър Митов, от 2013 до тази пролет в различни галерии и пространства. И готовият филм съумява да обеме с цялата поливалентност и сложност на фигурата на обекта през харизматичното му присъствие в кадър (макар че, както обикновено, напрягаш слух, за да следиш артикулацията му). Светлин Русев оповестява досега публично премълчавани факти и грешки, с неочаквана искреност говори за родителите си, властта, рисуването, за колегите и колекционерството… Толкова плътно е присъствието му, че естествено името му е изписано в титрите като съавтор. Разбира се, когато става дума за художник от калибъра на Светлин Русев, много силен е акцентът върху творчеството му – от началото на 60-те години на ХХ век до днес той претворяваше емоциите си и света с неукротима интензивност. На места неговите работи визуализират размислите му, на места са тяхно продължение…
Филмът е решен като монолог, прекъсван от авторски въпроси, но формата е „пробивана“ от три гласа за обекта: често се появява Николина Джелебова, с която са работили в СБХ, по веднъж – френският художник Йехиел (Жоел) Рабиновиц, чиято изложба в София през 2009 се случи и благодарение на Светлин Русев, който я откри, и Иван Ненов от последната каменоделна в земния му път.
Филмът се гледа съсредоточено, но се прокрадва тавтология с повтарянето на една и съща картина на художника. Гръмогласната и обилна музика натежава в контекста на озъбеното ожесточение на платната. Мисля, че съкращаването с поне 20 минути би работило за компактността на филма и по-силното му въздействие. Сигурна съм, че няма да бъда чута.
Както и да е, филмът наистина внушава усещане за вечност. Но едва ли би се появил без подкрепата на Веселин Воденичаров, верен приятел на Светлин Русев, както и СБХ и фондация „Ванга“.
„Усещане за вечност“ може да се види на 22 октомври в кино „Одеон“.
