Наталия Делева. „Невидими“. Жанет 45, Пловдив, 2017
„Невидими“ е сред най-успешните дебюти в българската белетристика на XXI век. Номинации в трите най-големи конкурса за проза и съпътстваща награда в конкурса Южна пролет за 2018 година, издания на немски и английски език – очевидно е, че първият роман на Наталия Делева притежава това, което кара една творба да свети в своето време: актуалност. Първият аспект на тази актуалност е тематичен и в годината, откакто книгата се появи на българския пазар, той все повече се засилва. Един, но достатъчен пример е нестихващото публично недоволство на майките с деца в инвалидни колички. Бивш вестникарски репортер на случаи със социален характер, Делева притежава трениран усет да открива и храбро желание да показва болезнените проблеми на нашето общество. А какво по-болезнено, направо в буквален смисъл, от положението на хората с различни по степен и вид увреждания на възможността да се адаптират към общността? Можем да ги наречем маргинални, отблъснати или невидими – във всички случаи те обитават границите между ние и те, тук и никъде, присъстващи и излишни. Такива са всички герои в книгата на Наталия Делева: деца от дом за сираци; баби, останали сами в призрачно опустяло село; младеж в инвалидна количка; момченце, което се е превърнало в момиченце, защото майка му е изгубила дъщеря; циганчето Салим, което търси да купи бъбрек за своята умираща майка… Техните истории са пръснати из цялата книга и могат да бъдат отделни, дори несвързани помежду си разкази, ако не бяха сюжетно пристегнати от историята на главната героиня Леа. (Библейската Леа, натрапената съпруга на патриарха Яков, може да бъде и прототип на маргинален герой.)
Вторият аспект на актуалността е свързан с концептуалната интерпретация на темата за невидимите хора в нашия свят. Едва ли ще наречем съчувствието към „унижените и оскърбените“ литературно новаторство, затова пък всяка епоха – като всяко нещастно семейство – го преживява по своему. Наталия Делева е улучила изключително подходящ подход: без сантименталност и сълзливи ноти, без прокламации на пряко изобличение, с психологическо проникновение и завидна чувствителност към болката на тези хора. Нейната социална емпатия е лична, неподправена и звучи убедително като мотивация да се пише литература, но не защото литературата е пряко зависима от искреността на личното преживяване, а защото Делева просто умее да пише добре. Тук е скрит третият и неизбежен аспект на актуалността, за която говоря. Романът представлява мозайка от различни по големина, сюжет и жанр повествователни късове, сглобени с чувство за ритъм и мяра. Една част от тях могат да бъдат самостоятелни разкази с герои, които се появяват само тук. Друга част са глави от повествователното развитие на главната героиня. Третата част е съставена от малки есеистични фрагменти: спомени, наблюдения, разсъждения с философски или културологичен характер, но в популярен вид. Този романов подход отдавна не е новаторски; в българската литература е добре отработен от Георги Господинов, който впрочем е редактор на книгата. Наталия Делева го владее добре, той хармонира с живота на хората, които описва – накъсан, разпилян, без опора и център. Оказва се, че българските читатели не само са свикнали да възприемат литературата-пъзел, но и харесват тъкмо непоследователността, изненадите, които се крият в нея. Навярно усещат някакво съответствие с начина, по който мислят/живеят самите те. Но има и нещо индивидуално, специфично в подхода на Делева, това е последователното внушение за невидимостта като сложно, разнолико и противоречиво явления. Невидимостта на маргиналните хора е пряк ефект от липсата на социална чувствителност, но може да бъде и стратегия на оцеляването – мъдрост, за която читателят постепенно узрява и която започва да разпознава в своето собствено поведение, защото всеки от нас е бил някога или в някаква степен невидим.
