Още пазя старата си нокия заради един смс от Олга Токарчук отпреди повече от десет години след представяне във Вроцлав. „Естествен роман“ беше тъкмо излязъл на полски, тя слезе от селцето, където живееше по това време, недалеч от града, за да представи романа, говори така запалено, по личен начин, пазя няколко снимки и записа някъде. На тръгване си говорихме дълго, преди да се разделим, помня, че се шегувахме около Нобеловата награда, направихме нещо като шеговит облог, който сега, години по-късно се оказва, че печеля. И тогава тя прати онзи хубав смс, който няма да цитирам, разбира се, но е свързан с окуражаването да се пише и живее, което само книга или писател могат да ти дадат в един обезкуражаващ свят.
Когато се срещнахме за първи път, гледам снимката, сме били смешно млади в късните си двайсет или ранни трийсет. Запознахме се в Берлин на едно общо четене, после получих покана за Вроцлав за фестивал на късия разказ, който самата Олга Токарчук организираше. Във Вроцлав видях с очите си как хората я спират на улицата, подаряват й рози. За писател на нашата възраст беше невероятно. Срещали сме се десетки пъти след това, говорили сме. Полските ми книги са придружени с нейни думи. Знам тайно, че й дължа няколко покани. Но по-важното, може би най-важното, според мен, е друго. Олга Токарчук е от онези писатели, те не са толкова много, които наистина са отдадени на литературата. Които се палят, като говорят за литература. С малко други можеш така да си говориш за писане, за собствените си тегоби и провали в писането. С Олга това е възможно и, надявам се, ще продължи да бъде.
Няма да забравя как веднъж стана дума за различни техники на сънуване, запомняне на сънуваното и превръщането му в литература. Олга е учила психология и обича такива неща. Жалвахме се как понякога в просъница ти се струва, че си попаднал на страхотна фраза или идея за разказ и с отварянето на очите или отиването до банята всичко е изчезнало. Изобретила съм си метод, каза Олга тогава, заспивам с писалка или някаква лъжичка в ръката и когато се унасям, тя пада и ме събужда рязко, преди да са изчезнали всички идеи. Много се смяхме, освен това каза, че си държи тефтери навсякъде, дори в банята. Защото всичко се изплъзва толкова бързо.
Та искам да кажа, че Олга Токарчук, като голям европейски писател (европейското е част от нейното писане), е запазила свестност и любов към писането. Това я изразява. През годините съм се уверил, че добрата книга е тази, която отключва лични истории, твоите лични истории. С книгите на Токарчук това ми се случва непрекъснато. И още нещо, докато чета, мога да чуя гласа й. Така е при авторите с глас и почерк.
Преди три месеца ме поканиха от един белгийски вестник в рубриката им „Писатели пишат за писатели“ да напиша есе за книга, която ме е вдъхновила напоследък. Избрах „Бегуни“ на Олга Токарчук. След обявяването на Нобеловата награда редакторът ми писа бърз мейл: как познахте? Не му казах, че преди повече от десетина години бяхме се обзаложили на шега с нея.
Георги Господинов
Няма смисъл да обяснявам колко добра писателка е Олга Токарчук. Особено с днешна дата. Защото го разбрах отдавна. Познавах книгите й. Бях омагьосана от начина й на разказване, от таланта й да пише фрагментарно и в същото време цялостно, от мисленето й, от темите, които занимаваха и мен. За първи път я видях на скайп – разговор за „Правек и други времена“ – не успя да дойде в България да я представи. Изглеждаше съвсем млада жена, а беше почти моя възраст, с къса коса, живо лице, с бърза мисъл. Но лично за мен разговорът за книгата не се беше състоял. Исках да говорим на живо. Понякога животът изпълнява желанията ни. Запозна ни пушенето. Имах честта да участвам в литературния фестивал „Виленица 2013“ в Словения. Олга също беше там, даже спечели наградата на фестивала. Още първия ден излязохме навън да пушим само трима души. Другите двама бяха полските писатели Олга Токарчук и Игнаци Карпович. Пред мен беше дребна жизнена жена, с омотани плитки върху главата и смеещи се очи. Не можах да я позная с новата прическа. Моментално се харесахме и до края на фестивала пушихме и общувахме. Пътувахме за четене в друг град и в автобуса седнахме заедно. Заговорихме за писането, за времето за писане, как пише тя, как аз. Споделих набързо, без подробности, че работата, семейството и болната ми майка заемат цялото ми време, че ми е трудно да пиша на пресекулки. Тя се извърна рязко към мен и каза: „Длъжна си да имаш време за писане. И аз имам проблеми с близките, със семейството, но реших, че ако искам да съм писател, трябва основно да пиша. Заинатих се и го направих. Не беше лесно. Опитай.“ Има неща, които знаеш добре, но като ги чуеш от устата на друг, действат като шамар. Не бяхме близки, но бяхме близки в онзи момент. Тонът й – нетърпящ възражения, а топъл. Смотолевих, че ще опитам. Следващата година дойде в България за премиерата на „Карай плуга си през костите на мъртвите“. В София я представяхме с Георги Господинов, а в Пловдив само аз. Тогава намери пролука в гъстата програма и ме попита дали съм успяла да променя нещата около себе си. Кимнах отрицателно. Стисна ми ръката. В интервюто с Токарчук и Силвия Борисова за „Артефир“ тогава казах: „Мисля, че това е среща с един бъдещ Нобелов лауреат“. На прощаване й подарих за спомен шал. Тя спечели Нобеловата награда, която заслужаваше.
Силвия Чолева
Сега, след като полската писателка Олга Токарчук получи Нобеловата награда за литература за 2018 година, всеки, който се заинтересува, би могъл да намери всичко за нея, биография, книги, сценарии, филми, награди в Гугъл. Няма да повтарям изнесеното в него, просто ще тръгна от времето преди петнайсетина години, когато никой в България не бе чувал името й, дори и аз, докато Силвия Борисова не го спомена пред мен и не ме запита бих ли я издала, а аз й отвърнах, че трябва да прочета поне нещо, преди да реша. Тогава тя ми даде нейния разказ, публикуван в „Литературен вестник“, преведен от самата Силвия. Прочетох го внимателно и онемях. Помня и до днес „Глицинията“. Невероятното майсторство, невероятния изказ, тази игра на светлосенки и багри, онова неуловимо вълшебство на думите, което те оставя без дъх. Безспорен талант, успях само да кажа. А ще я издадеш ли?, запита ме Силвия, с която, освен дългогодишно приятелство, ни свързва и любовта ни към полската литература. Да, въпреки риска! Защото, колкото по-висока бе една литература, толкова за по-малко читатели бе достъпна. А и разказите винаги се водеха като завареното й дете. И въпреки това, нашето издателство пое да издаде не само сборника с разкази „Музика за много барабани“, който обожавам, а и сборника с новели „Последни истории“, както и великолепните „Бегуни“, донесли на авторката толкова награди по-късно. Бяхме се уговорили да дойде на премиерата на „Бегуни“, тогава й се случиха и семейни, и здравословни проблеми. А за следващата й книга – „С плуга през костите на мъртвите“, аз се препънах в заглавието й, може би защото в този период загубих любими хора, а и не вярвах, че би се съгласила да го промени, зная колко ние, авторите, държим на своето, и не й предложих. Моя грешка. По-късно немското издание излезе с променено заглавие, както и филм по романа, а в България бе публикуван от издателството на сп. „Панорама“. И тогава Олга Токарчук дойде на премиерата. С нов роман от деветстотин страници. Докато ние упорито и непрестанно години наред рекламирахме и предлагахме книгите й на невярващи и недоинформирани търговци, тя бе писала без прекъсване и без пътувания, а наградите продължаваха: „Ман Букър“ за „Бегуни“, а сега и Нобел.
На срещата ни в Полския център тя призна, че най-много обича да пише разкази, аз също й признах, че най-много обичам да пиша разкази. Беше толкова сърдечна, толкова непосредствена, съжалихме, че не сме обсъдили това препънало ме заглавие. Разказах й за влюбването ми в нейната „Глициния“, дори й цитирах откъси от разказа. Разделихме се сърдечно с обещание да се видим отново. Не зная дали ще се случи, но се надявам. На премиерата говориха и Силвия Чолева, и Георги Господинов. А тя изглеждаше като едно смаяно от думите им дете, крехко и измамно чупливо. Навярно и сега е смаяна от Нобела, но напълно го заслужава, както и всички други свои награди, не малко на брой. Да е жива и здрава и да ни радва и в бъдеще с прекрасните си книги, превеждани от най-добрите преводачи, сред които е и Силвия Борисова, която влага не само познанията си на двата езика, а и сърцето си, което в случая е най-важното. А за издателите най-важното е да предусетят безспорния талант и да успеят да го доведат безспорно до читателите! И нека да завърша с кратък цитат на Олга Токарчук за романа „Бегуни“:
„Тази книга се стреми да бъде лоялна към какофонията и дисонанса в нашето опознаване на света и в опита от това познание към невъзможността той да бъде униформизиран, към неговия хаос, разпадането и създаването на нови конфигурации. В него аз съм вярна на перифериите, на недоисказаните и неясни пространства. В нея повтарям собствените си грешки и това ми се струва необходимо.“
Весела Люцканова
